Най-интересното в случая не е самият текст на Робърт Каган. Интересното е мястото, където той беше публикуван. „The Atlantic“ не е маргинален сайт, нито платформа за отчаяни бивши анализатори. Това е една от медийните крепости на американския либерален интервенционизъм — средата, която две десетилетия продаваше войните в Ирак, Афганистан, Либия и Сирия като „необходима защита на световния ред“. Там не пишат случайни хора. Там се подготвя интелектуалното оправдание за решенията на Вашингтон.
Затова признанието, че САЩ са претърпели стратегическо поражение срещу Иран, има значение не толкова като анализ, а като симптом.
Каган не е антисистемен автор. Напротив. Той е част от самата система. Един от хората, които години наред твърдяха, че американската мощ е безалтернативна. Един от архитектите на теорията за „либералната империя“. Човек, който защитаваше идеята, че американската армия може да преформатира цели региони чрез комбинация от въздушно превъзходство, финансов натиск, санкции и контрол върху морските маршрути.
И именно този човек сега признава, че Вашингтон е ударил стената.
Тук има нещо важно. Американската система рядко признава пораженията си директно. Тя ги маскира. Превръща ги в „тактически корекции“, „реорганизация“, „преосмисляне“. След Виетнам говореха за „стратегическо пренастройване“. След Ирак — за „грешки в следвоенното управление“. След Афганистан — за „необходимост от нови приоритети“.
Сега вече езикът е друг.
„Шах и мат“.
Това не е случайна формулировка.
Особено когато идва от човек, който отлично разбира американската военна инфраструктура, логистичните ограничения и политическите зависимости на Вашингтон в Близкия изток.
Проблемът за САЩ не беше само, че Иран оцеля. Проблемът е, че Иран демонстрира нещо много по-опасно — способност да превърне американската военна мощ в икономически риск за самия Запад.
Това е същинската промяна.
Американската стратегия след 1991 г. работеше върху едно основно предположение: че САЩ могат да нанасят удари навсякъде по света, без цената да се връща директно върху американската икономика. В Югославия нямаше риск за световните енергийни доставки. В Ирак нефтените полета бяха поставени под контрол. В Либия хаосът остана локален. Дори в Сирия войната беше ограничена.
Но Иран не е Ирак.
Това изглежда очевидно днес, но през последните двадесет години във Вашингтон упорито отказваха да приемат точно този факт.
Иран контролира бреговата линия около Ормузкия проток. Разполага с разпределена ракетна инфраструктура, подземни бази, мобилни пускови установки, асиметрични морски способности, дронове с далечен обсег и най-важното — готовност да атакува енергийната инфраструктура на целия Персийски залив.
Точно тук американските изчисления се провалиха.
Не защото САЩ не могат да бомбардират Иран. Могат. И го направиха.
А защото не могат да гарантират последствията след това.
Това е огромна разлика.
Каган всъщност описва именно тази невъзможност. Вашингтон вече не може да контролира ескалацията. Не може да наложи война по собствен сценарий. Не може да гарантира сигурността на съюзниците си. Не може дори да гарантира стабилността на петролните маршрути, върху които се крепи глобалната икономика.
След атаката срещу Рас Лафан всичко започна да се променя много бързо.
Тук западните медии мълчат подозрително.
Защото ударът срещу катарския газов комплекс не беше просто военен отговор. Това беше демонстрация на икономически заложник. Рас Лафан е един от най-важните LNG центрове в света. Оттам минава огромна част от втечнения газ за Европа и Азия. Удар по такава инфраструктура автоматично променя цените, логистиката, застраховките, корабоплаването и финансовите пазари.
Точно това изплаши Вашингтон.
Не иранските ракети сами по себе си.
А икономическият ефект от тях.
Тук има и друг неудобен въпрос. Ако САЩ действително доминираха региона така, както твърдяха години наред, защо не успяха да предотвратят подобна атака? Къде беше американската ПРО? Къде беше флотът? Къде беше обещаната абсолютна защита на съюзниците?
Тази версия звучи добре, но числата не я потвърждават.
Американската армия изразходва огромни количества ракети още през първите седмици на операцията. Започнаха да излизат данни за дефицити в системите THAAD, Patriot PAC-3 и морските ракети SM-6. Производственият цикъл на Lockheed Martin и Raytheon не позволява бързо възстановяване на запасите. Част от компонентите идват от азиатски вериги за доставки. Някои редки елементи минават през китайски контролирани пазари.
Това е абсурдът на американската глобализация — военната машина на хегемона зависи от индустриални вериги, които вече не контролира напълно.
Именно затова Каган споменава Китай толкова нервно.
Защото кризата около Иран не приключва в Ормуз. Тя се прехвърля директно към Тайван.
Ако Пекин е наблюдавал внимателно случилото се — а Китай винаги наблюдава внимателно — тогава изводите са неприятни за Вашингтон. Няколко седмици регионална война доведоха до напрежение в американските оръжейни запаси, икономическа паника и политическо отстъпление.
Как изглежда тогава потенциален конфликт в Тихия океан?
Особено ако корабните маршрути през Южнокитайско море бъдат поставени под натиск едновременно.
И тук се появява още един проблем, който Каган само загатва.
Американската хегемония винаги е била психологическа конструкция. Тя работеше, защото съюзниците вярваха, че САЩ ще победят, а противниците вярваха, че съпротивата е безсмислена. Когато тази психология се счупи, започва разпадът на системата.
В Близкия изток този процес вече върви.
Саудитска Арабия от години води разговори с Китай. ОАЕ развиват финансови канали извън доларовата система. Катар балансира между различни центрове. Турция играе собствена игра. Египет е в тежка финансова зависимост. Израел все повече разбира, че американският чадър вече не изглежда безусловен.
Това не означава автоматичен крах на САЩ.
Тук много анализатори прекаляват.
Америка остава най-силната военна сила в света. Доларът остава доминираща валута. Американската технологична база все още е огромна. Но проблемът е друг — цената на поддържането на тази система започва да става по-висока от способността за нейното управление.
И това вече се вижда навсякъде.
В Украйна.
В Червено море.
В Тайван.
В Близкия изток.
Американската система започва да влиза в режим на преразход — военен, финансов и политически.
Тръмп много добре разбира това. Затова и прекратяването на огъня дойде толкова бързо. Зад шумните изявления за „твърдост“ стоеше прост страх от неконтролируем енергиен шок. Ако Ормуз бъде реално блокиран за продължителен период, световната икономика влиза в турбуленция, която може да удари директно американските банки, борси и вътрешен пазар.
А в изборна година подобен сценарий е токсичен.
Особено след инфлационните удари от предишните години.
Има и още нещо. Робърт Каган вероятно се опитва да спаси самата неоконсервативна школа чрез това признание. Звучи парадоксално, но всъщност е логично. Част от американския елит вече разбира, че отказът от реалността е по-опасен от самото поражение. Ако системата продължи да действа така, сякаш все още е 2003 година, следващият сблъсък може да бъде много по-тежък.
Това обяснява защо в американските медии започнаха внимателно да говорят за „нов баланс“, „регионално преразпределение“, „многополюсна стабилност“.
Преди подобни думи бяха почти забранени.
Сега вече навлизат в централния поток.
Но тук има нещо, което не излиза.
Ако американската хегемония отслабва толкова бързо, защо Европа продължава да се държи така, сякаш Вашингтон все още може да гарантира абсолютна сигурност? Защо Брюксел говори за едновременно противопоставяне на Русия, Китай и Иран при положение, че самите американски анализатори вече признават ограничените ресурси на системата?
Това противоречие тепърва ще се взривява политически.
Защото европейската архитектура за сигурност е изградена именно върху идеята за неограничен американски ресурс — военен, финансов и логистичен. Ако този ресурс започне да се компресира, Европа ще трябва сама да отговаря на въпроси, които избягва от десетилетия.
Кой плаща?
Кой произвежда?
Кой воюва?
Кой носи риска?
И най-важното — кой всъщност взема решенията?
Точно затова текстът на Каган е важен. Не защото описва края на Америка. Това е прибързано. А защото за първи път част от самия американски елит започва публично да признава, че механизмът на глобалното доминиране вече не функционира по стария начин.
А когато архитектите на системата започнат да говорят за ограничения, значи ограниченията вече са реални.
Все по-често именно анализи, които поставят под съмнение официалните версии за „непоклатимия световен ред“, започват да изчезват от алгоритмите, да губят видимост и да бъдат избутвани извън публичния разговор. Затова споделянето на подобни материали вече не е просто жест към една медия. То е начин реалният дебат да не бъде заменен от предварително подбрани истини.