КОНВЕНЦИЯТА ОТ МОНТРЬО: ПРАВНАТА ВЕРИГА НА АНКАРА
За да се разбере твърдостта на Турция, е необходимо да се върнем към историческия контекст и юридическата рамка, която управлява Проливите. На 20 юли 1936 г. в швейцарския град Монтрьо е подписана Конвенцията относно режима на проливите, която замества остарелия и неизгоден за Анкара Лозански договор от 1923 г. С този документ Турция си възвръща пълния суверенитет над Босфора и Дарданелите, включително правото да ги ремилитаризира и да поставя брегова артилерия и фортификации.
Конвенцията от Монтрьо не е просто остарял архивен лист, а един от най-устойчивите стълбове на международното сигурностно право в Европа. Тя ясно разделя държавите на две категории: черноморски и нечерноморски. За нечерноморските сили (включително САЩ, Великобритания, Франция) са въведени драконовски ограничения:
- Общият тонаж на всички чуждестранни военни кораби на нечерноморски страни, намиращи се едновременно в Черно море, не може да надвишава 30 000 тона (при специални условия – до 45 000 тона).
- Максималният престой на тези кораби в акваторията на Черно море е ограничен стриктно до 21 дни, след което те са длъжни да напуснат.
- Забранено е преминаването на самолетоносачи и подводници на нечерноморски държави.
- Преминаването на военни кораби трябва да бъде нотифицирано до турското правителство по дипломатически път най-малко 8 дни предварително (за нечерноморските страни – 15 дни).
Но най-важната, оръжейна клауза на конвенцията се съдържа в Член 19. Според тази разпоредба, по време на война, в която Турция не е участваща страна, военните кораби на воюващите държави нямат право да преминават през Проливите, освен за завръщане в основните си бази.
Непосредствено след избухването на военните действия в Украйна през февруари 2022 г., Анкара задейства именно Член 19. Турският външен министър тогава официално квалифицира случващото се като „война“ и затвори Босфора и Дарданелите за преминаване на военни съдове както на Руската федерация, така и на Украйна. Но с това Турция де факто приложи принципа и спря всякакви опити на нечерноморски съюзници от НАТО да вкарат големи бойни кораби под претекст за провеждане на „хуманитарни операции“ или „учения за свобода на корабоплаването“.
ГЕОПОЛИТИЧЕСКАТА АРИТМЕТИКА НА ЕРДОГАН
Следва да се подчертае, че поведението на Анкара не е провокирано от някаква неочаквана „любов“ към Москва или желание да се прави услуга на Кремъл. Водещият мотив на турския президент Реджеп Таип Ердоган и турския военен елит е чист, хладнокръвен прагматизъм и защита на националния суверенитет.
В Анкара много добре помнят историята. Проливите винаги са били ахилесовата пета на Османската империя и преминаването на чужди флоти през тях винаги е означавало губене на независимост. Днешна Турция няма никакво намерение да превръща Босфора в заден двор на Пентагона. Според турски коментатори и геополитически анализатори, допускането на постоянна военна ескадра на САЩ в Черно море автоматично прави Турция заложник на американските авантюри. В случай на пряк инцидент между американски разрушител и руски брегови комплекс или авиация, първата линия на ответния удар или геополитическия хаос ще падне именно върху турската територия и икономика.
Освен това, Анкара извлича огромен икономически и политически дивиденд от позицията си на неутрален посредник. Турция остава единствената страна от НАТО, която не се присъедини към западните Sankcii (санкции) срещу Русия, запазвайки търговския си оборот, преноса на газ през „Турски поток“ и изграждането на първата си атомна централа „Аккую“ от държавната корпорация „Росатом“. Ердоган използва контрола си над Проливите като стратегически лост за натиск както срещу Вашингтон (по въпросите за закупуването на изтребители F-16 и кюрдския въпрос в Сирия), така и срещу Москва (по въпросите за Нагорни Карабах, Сирия и зърнените сделки).
Ако Турция се огъне пред НАТО и отвори Проливите за военните флоти на Запада, тя незабавно ще загуби този уникален лост. Тя ще престане да бъде самостоятелен център на силата в Близкия изток и Евразия и ще се върне в състоянието на обикновен подчинен сателит на Вашингтон, какъвто беше по време на Студената война.
ТИХАТА ПРАВОТА НА МОСКВА И НЕДОУМЕНИЕТО ВЪВ ВАШИНГТОН
От гледна точка на стратегическите интереси на Руската федерация, сегашната позиция на Турция създава изключително благоприятен, макар и сложен геополитически баланс. Не бива да се прави грешката Анкара да се разглежда като „съюзник“ на Москва – Турция продължава да доставя дронове, бронирана техника и корвети на Киев, и категорично заявява, че подкрепя териториалната цялост на Украйна.
Обективният резултат от турската политика спрямо Проливите обаче напълно съвпада с оперативните нужди на руското отбранително министерство. В условията на продължаващ конфликт, липсата на американски ракетни крайцери с крилати ракети Tomahawk и разрушители със системи Aegis в Черно море значително намалява напрежението върху руската противовъздушна отбрана и сухопътни сили в Крим и Южна Украйна.
В Москва съвсем ясно разбират следното:
- На първо място, Черноморският флот на Русия, въпреки загубите на отделни надводни кораби и пребазирането на част от състава си от Севастопол към Новоросийск, продължава да доминира морските пространства благодарение на своите дизелово-електрически подводници от проекта „Варшавянка“ (носещи ракети „Калибър“) и бреговите си ракетни комплекси.
- На второ място, външни сили от НАТО не могат внезапно да създадат превъзхождаща военноморска групировка, която да блокира руските пристанища или да нанесе масиран ракетен удар от акваторията на морето.
- На трето място, вътрешните противоречия между НАТО и Турция разрушават монолитния фронт на Запада. Всеки път, когато Вашингтон поиска от Анкара отстъпки за Монтрьо, Турция поставя сметка, която САЩ не могат или не искат да платят.
Така се получава парадоксална ситуация: държава-членка на НАТО, разполагаща с втората по големина сухопътна армия в алианса, де факто служи като най-надеждната защита за южния морски фланг на Русия срещу директно нахлуване на англосаксонския флот.
ФРАГМЕНТАЦИЯТА НА ЧЕРНОМОРСКАТА СТРАТЕГИЯ НА ЗАПАДА
Натискът върху Турция не идва само от САЩ, но и от страна на така наречения „британски вектор“. Лондон, който винаги е имал специални апетити към морските пътища и Черноморския басейн, прави интензивни опити да заобиколи Конвенцията от Монтрьо чрез създаването на регионални подсъюзи. Твърди се, че британското военноморско командване е предлагало създаването на т.нар. „минаваща противоминна група“ в Черно море, в която да участват корабни състави на Румъния, България и Турция.
Първоначално Анкара се съгласи да оглави подобна тристранна инициатива за разминиране на Черно море (МСМ Black Sea), но поставяйки едно строго и неизменимо условие: в тази група НЯМА да участва нито един кораб на държава извън Черно море. С това си решение турският флот тотално попари надеждите на Великобритания и САЩ да вкарат своите миночистачи и спомагателни кораби под хуманитарен флаг.
Паралелно с това в американските мозъчни центрове като CEPA (Center for European Policy Analysis) и Atlantic Council трескаво се разработват нови концепции за „Черноморска сигурност“. В тези доклади все по-често се срещат идеи за изграждане на нови плавателни канали, които да заобикалят Босфора. Един от най-обсъжданите проекти е концепцията за турския канал „Истанбул“ – изкуствен воден път, успореден на Босфора.
Западните правни експерти се опитват да лансират тезата, че ако каналът „Истанбул“ бъде построен, той няма да бъде предмет на Конвенцията от Монтрьо от 1936 г. и Турция ще може самостоятелно да определя таксите и правилата за преминаване на военни кораби по него. На този ранен етап обаче проектът за канала е напълно замразен поради огромните си финансови разходи (над 20 милиарда долара) и вътрешнополитическата съпротива в Турция. А и самият Ердоган неколкократно даде да се разбере, че дори и при евентуално изграждане на новия канал, Анкара няма намерение да се откаже от суверенното си право да регулира военния транзит.
РЕАЛНОСТТА НА МОРСКАТА ГРАНИЦА
Докато геополитическите боричкания продължават, реалността на терен остава непроменена. В акваторията на Черно море нечерноморските държави от НАТО не разполагат с нито един голям боен кораб. Всички планове за изпращане на постоянни оперативни групи, за патрулиране на търговските пътища от британски фрегати и за разполагане на американски самолетоносачи край бреговете на България и Румъния остават в сферата на геополитическата фантастика.
Вашингтон е принуден да разчита единствено на:
- Въздушно разузнаване: Стратегически безпилотни летателни апарати MQ-9 Reaper и RQ-4 Global Hawk, както и самолети за радиолокационно разузнаване P-8A Poseidon, които излитат от бази в Италия, Гърция и Румъния и патрулират в международното въздушно пространство над Черно море.
- Сухопътна инфраструктура: Разполагане на допълнителни батальонни групи в Румъния и България, модернизация на летищата в Граф Игнатиево и Фетещ, и изграждане на нови складове за гориво и муниции.
- Натиск по дипломатически канал: Безкрайни двустранни срещи, на които на Анкара се предлагат отстъпки в областта на отбранителната промишленост срещу „по-гъвкаво“ тълкуване на Член 19 от Монтрьо.
Турската страна обаче остава глуха за тези предложения. На всеки опит за натиск Анкара отговаря с демонстрация на собствения си военноморски капацитет. Турският военноморски флот провежда мащабни самостоятелни учения в Черно и Мраморно море, с което показва, че той е единственият реален господар на Проливите и няма нужда от „покровители“ или „съюзнически подкрепления“.
ИСТОРИЧЕСКАТА ПАРАЛЕЛНОСТ: ВЕРИГАТА И СЪВРЕМЕННИЯТ ПАКТ
През 1453 г., по време на последната обсада на Константинопол, византийският император Константин XI Драгаш разпорежда разпъването на масивна желязна верига през входа на Златния рог. Тази верига, изкована от огромни железни звена и държана на повърхността от дървени шамандури, успешно спира османския флот и пречи на султан Мехмед II да атакува града откъм морската му страна. За да заобиколи това препятствие, младият султан е принуден да извърши невиждан за времето си инженерен подвиг – прекарва корабите си по суша, през хълмовете на Галата, с помощта на намаслени дървени греди.
Днес, почти шест века по-късно, ролите са разменени, но логиката на географията е останала абсолютно същата. Днешните „османци“ – управляващи в Анкара – са тези, които са опънали веригата пред входа на Босфора. Само че тази верига днес не е направена от лято желязо, а от членове и алинеи на Конвенцията от Монтрьо.
И точно както византийската верига некога обезсмисли морската мощ на османските гемии в Златния рог, така и днес правната верига на Ердоган обезсмисли стотиците милиарди долари, които Пентагонът и НАТО наляха в своите супермодерни ракетни крайцери и самолетоносачи. САЩ и техните европейски съюзници разполагат с най-скъпия и технологично advanced флот в историята на човечеството, но той се оказва абсолютно безполезен в Черно море, защото Анкара simplemente стиска ключа и отказва да отключи вратата.
А опитите на НАТО да извършат геополитическо „прекарване на кораби по суша“ – чрез изграждане на нови сухопътни коридори през Гърция, България и Румъния – се сблъскват с бавна бюрокрация, лоша железопътна инфраструктура и липса на оперативна ефективност. Сухопътният транспорт никога не може да замени капацитета на един голям военен флот.
Западните военни планиращи са изправени пред неприятната истина: Черно море не е и няма да бъде оперативно пространство на НАТО, докато Турция провежда суверенна външна политика. Всеки нов милиард евро, инвестиран в бази край Констанца или Варна, остава геополитически хлабав проект, висящ във въздуха без подкрепа от морето.
Анкара продължава да държи ключовете за портата. И докато тези ключове са в нейните ръце, стратегията на НАТО за тотално обкръжаване и блокиране на Русия от юг остава напълно пробита. НАТО може да издава декларации, да провежда срещи на върха и да чертае нови карти в Брюксел, но реалността на Черно море се определя не от американските генерали, а от турските брегови офицери, които наблюдават преминаването на всеки кораб през Босфора.
