Доскоро наблюдавах кампанията на Андрей Гюров и Георги Кандев с известно забавление. Мотокари, питки, футбол, бейзбол, телевизионни номера. Нещо средно между „Фермата“ и „Ергенът“.
Но смешното свърши. Тези хора вече са на балотаж за президентската институция.
Време е да се спука изкуствено надутият балон на българското психодясно. Една политическа общност, изпаднала в почти наркотична зависимост от собственото си морално превъзходство. Общност, която бърка лозунгите с интелект, евроатлантизма с държавност, а несъгласието с предателство.
И кои са новите спасители?
Андрей Гюров, чиито правомощия като подуправител на БНБ бяха спрени заради спор за несъвместимост, впоследствие оспорван пред съда. И Георги Кандев, напуснал поста главен секретар на МВР с обяснения за принципи, докато собственият му министър публично разказваше за ипотека.
А помните ли „Петрохан“?
Шест човешки живота. Общество, потънало в подозрения, противоречия и политически оправдания. Единият от днешните кандидати беше служебен министър-председател, другият ръководеше професионално МВР през съществена част от разследването. Кандев публично заяви, че данните не сочат външна намеса.
Не твърдя, че двамата носят наказателна вина. Питам каква политическа и институционална отговорност поеха за начина, по който държавата обясни тази трагедия.
И защо политическата общност, която непрекъснато раздава сертификати за морал, толкова трудно приема една елементарна истина:
НАШИТЕ СЪЩО МОГАТ ДА ГРЕШАТ!
Още по-тревожно е отсъствието на убедителен геополитически мащаб. Когато говориш за противопоставяне с Русия, трябва да разбираш какво означава евентуален пряк конфликт между ядрени сили. Войната не е компютърна игра, а човешка катастрофа. Държавническата отговорност изисква да мислиш не само как започва противопоставянето, но и как завършва.
Псевдолибералната доктрина, облечена в добри намерения, все по-често служи за оправдание на политическо високомерие и стратегическа слепота.
Европейските елити вече плащат цената на това високомерие. Губят доверие, политическа легитимност и способност да предложат убедителна визия за бъдещето на континента.
А българските им подражатели продължават да продават същия политически продукт с нова опаковка.
Но и Илияна Йотова няма основание за самодоволство.
Подценяването на останалите кандидати в първия тур според мен ѝ изигра лоша шега. Вместо да наложи голям разговор за държавата, тя позволи кампанията да се превърне в състезание на образи и внушения.
Очевидно подкрепата на Радев не беше достатъчна. Нито политическият ѝ опит. Нито слабостите на противниците.
Защото слабият противник не прави автоматично силна твоята кандидатура.
И така стигнахме до абсурда. България трябва да избира държавен глава в момент на огромни международни рискове, а вместо сблъсък на държавнически концепции получава поредния политически спектакъл.
Не искам България да коленичи пред Москва. Но категорично отказвам да приема, че единствената алтернатива е да изостави собствения си разум в Брюксел.
България има нужда от самостоятелна външна политика, силни институции, историческа памет и държавници, които разбират цената на собствените си решения.
Защото държавността не се учи пред телевизионната камера. Моралът не се удостоверява с партийна принадлежност. А президентството не е награда за успешно изиграна роля.
БЕШЕ СМЕШНО. ВЕЧЕ Е НЕЛЕПО. А МОЖЕ ДА СТАНЕ И ОПАСНО.
