“Ще продължим да подкрепяме Украйна и ще вървим заедно по пътя към нашето общо бъдеще в Европейския съюз и НАТО”. - Андрей Гюров
За Карл Густаф Юнг, всепризнатия експерт на символизма, символът сам по себе си е еманация на трансцеденталността, притежаващ особена метафизична сила. Той събира в една концентрирана точка, не само простраството, но и това, което наричаме линейно време, тоест минало, настояще, бъдеще.
Защо казвам това?
Всеки държавен глава, бил той президент или министър-председател е запечатан в аналите на историята със снимката на един, нека така да го наречем, емблематичен миг. “Тримата големи” - Чърчил, Рузвелт, Сталин, увековечават на една снимка не само съдбосната среща на 9 февруари 1945 в Ялта, но и техния принос в създаването на следвоенния световен ред, който до голяма степен продължава (валидно особено за последните три десeтилетия) да бъде начин на действие на планетата, въпреки че са минали повече от 80 години от датата на тази снимка.
Друг пример - все още не подпухналият Борис Елцин, качен на танк пред руския Парламент през август 1991 по време на неуспешния преврат, или пък напускащият Белия Дом Ричард Никсън, който независимо от заплахата от импичмън, на вратата на хеликоптера на Air Force 1 прощално маха с ръце, правейки универсалния знак на победата V. Това са именно тези моменти, които френският филсософ Сартр, автор на екзистенциализма, определя като най-редките и истински “моменти на истината”.
В тази връзка «моментът на истината», що се отнася до кандидат-президента Андрей Гюров, бе осветяването с цветовете на националния флаг на Украйна – жълто и синъо, на най-знаковите сгради на българската държавност, а именно: Министерския съвет, Народното събрание, НДК, както и на Третата българска столица - хълма на Царевец, т.е. с чужд знак бяха покрити най-ярките символи на днешната и на средновековната българската държавност.
В този контекст можем да си обясним факта, че броени дни след встъпването си в длъжност като служебен министър, без знанието на президента Йотова и без знанието на Народното събрание (?!), Андрей Гюров тихомълком пристига в Киев и на 30 март 2026 г., подписа 10-годишен мораториум за сътрудичество, основно в областта на сигурността, в който цитирам: “България се ангажира да допринася за колективните усилия, насочени към развитието на украинските сили за сигурност и отбрана, за да бъдат съответстващи и оперативно съвместими със стандартите на НАТО и способни да възстановят напълно териториалната цялост на Украйна в нейните международно признати граници, както и да повишат отбранителните способности и устойчивостта на Украйна за възпиране и отбрана срещу бъдещи атаки”.
И още: “Признавайки, че сигурността на енергийните доставки остава от ключово значение за устойчивостта на Украйна, България ще се ангажира с постоянни усилия за предоставяне на подкрепа за енергийния сектор на Украйна и други жизнено важни инфраструктурни системи и съоръжения... Да подкрепят устойчивото и цялостно осъществяване на реформите, необходими на Украйна за напредък към членство в ЕС и НАТО, което е от стратегически интерес както за България, така и за Украйна”
Текстът на целия меморандум е от 20 страници и обхваща почти всички сфери на сътрудничество - икономическо и политическо, но приоритетно това е военно сътрудничество, включително в акваторията на Черно море. Изключение не прави и атомната ни енергетика. Зеленски настоява да придобие атомните реактори на Белене (да припомним отдавна платени от българската държава, както и репарации към Росатом).
Особено днес в контекста на последните инциденти с ударените с дронове кораби в акаваторията на българската икономическа зона в Черно море, този мораторуим придобива осоено важна роля.
Неслучайно премиер-министър Румен Радев съвсем недвусмислено определи залога на втория балотаж - въпроса за войната и мира. Дилемата е: дали България ще участва в предстоящия конфликт с Русия или няма да участва. В тази връзка симптоматично е интервюто на Гюров преди дни пред рyпора на Демократичната партия на САЩ - CNN. Гюров определи като слаба политика мирните призиви на своя опонент Йотова и апелира stronger NATO alliance and military preparedness, в превод: по-силно НАТО и военна готовност. За разлика от риториката на Йотова, наблягаща върху дипломатическите усилия за урегулиране на конфликта в Украйна, позицията на Гюров е ясна – той залага на дипломацията на силата. Гюров апелира за една втвърдена реакция на НАТО. Това най- вероятно би трябвало да се интерпретира като прилагане на член 4 на НАТО, възможен casus beli, който би отворил преговори за прилагането евентуално на член 5. Това е сбъдване на леляената или иначе казано, мократа мечта на глобалиситското ядро на Демократическата партия и Европейската комисия и да не забравим, част от изключително ''умната и красива'' демократична общност у нас. Да припомним един важен момент - позицията на Гюров относно коалицията на желаещите. Този прецендент не е от вчера, датира от далечната 2003 година, когато Франция и Германия блокираха член 5 на НАТО във връзка с войната в Ирак заради неговите несъществуващи оръжия за масово поразяване. Това наложи Вашингтон да заобиколи Съвета за Сигурност именно чрез инциативата, или по точно спасителния пояс “Коалиция на желаещите“ .
Разбира се, аналогиите в случая са подвеждащи. Много от участниците в “Коалицията на желаещите“ останаха в пясъците на Сахара. Защо казвам аналогиите са подвеждащи. През 2003 г. Ирак бе икономически и военно неутрализиран след повече от десетилетие санкции, притежаващ повече от скромен военен бюджет от... 4 милиарда долара (основно за заплати) и с де факто унищожена армия след първата война в Залива - Пустинна буря от 1990 г. Днес Русия е най-мощната ядрена сила със завиден аресанал от хиперзвукови ракети, за момента, без аналог. В тази връзка не е случайно, че немалко наблюдатели наричат „коалиция на желаещите“ – коалиция на самоубийците.
Но да се върнем към балотажа на 1 ноември. Дилемата, перефразирайки думите на министър-председателя Радев: Йотова-мир; Гюров-война, ще бъде разрешена от волята на българския народ (умишлено не употребявам думата суверен), разбира се, ако няма “Ала-бала“ перефразирайки друг, вече бивш министър-председател - Кирил Петков.
Ако вторият сценарий се окаже реалност – България в „Коалиция на желаещите“, неминуемо ще се задълбочат негативните демографски тенденции при най-бързо изчезващия народ на планетата – българите.
Българската територия ще бъде още по-незаселена и от там още по-привлекателна не единствено поради изключителните си природни дадености и климат. Задавам си въпроса има ли връзка това желание да бъдем част от коалицията на желаещите, т.е. „пушечно месо“, с изказването от 2010 г. на бившия държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър: “След 10 години Израел ще престане да съществува”! Някой задавал ли си е въпроса, ако това стане, къде ще бъде заселено 10-милионното население на Израел?
