Изборите, на които отсъстващите се оказаха повече от политически представените
Вечерта на 25 октомври в студиото на „Поглед.инфо“ се събраха трима участници с различен политически и професионален опит — председателят на АБВ Румен Петков, Валери Жаблянов и проф. ген.-майор Румен Ралчев. Водещият Георги Стамболиев постави в началото на разговора въпроса, който постепенно измести всички останали: какво се случва с едно общество, когато огромната част от гражданите му престанат да участват в избора на държавния глава? Обсъжданата в студиото активност от приблизително 21–22 процента, ако бъде потвърдена от окончателните данни, би представлявала изключително тревожен резултат. Но дори самото предположение за толкова ограничено участие е достатъчно, за да насочи вниманието към състоянието на политическата система.
В продължение на години българската политическа действителност се обясняваше чрез непрекъснатата смяна на партии, коалиции, лидери и парламентарни мнозинства. Появяваха се нови политически проекти, обещаваха радикална промяна, печелеха подкрепа и сравнително бързо започваха да възпроизвеждат практиките, срещу които първоначално се бяха обявили. Гражданите наблюдаваха поредицата от политически експерименти, без да получават убедителен отговор на въпросите за доходите, здравеопазването, образованието, регионалното развитие и сигурността. Постепенно самата възможност за промяна чрез избори започна да губи достоверност в очите на част от обществото.
Ниското участие не може да бъде обяснено единствено с гражданска пасивност. Подобно обяснение прехвърля цялата отговорност върху избирателя и освобождава политическите организации от необходимостта да оценят собственото си поведение. Хората не престават да имат интереси, когато престанат да гласуват. Те продължават да плащат сметки, да търсят работа, да се тревожат за децата си и да се сблъскват с държавните институции. Политическото им отсъствие означава, че все по-трудно разпознават в предлаганите кандидати и програми възможност тези интереси да бъдат защитени.
Съществува и друг проблем, който обикновено остава извън следизборните коментари. В условията на ниска активност организираните партийни ядра придобиват несъразмерно голямо значение. Политическата конкуренция започва да се определя от способността за мобилизация на ограничени групи, докато широки обществени слоеве остават без действително участие. Така изборният резултат може да бъде напълно законен и едновременно с това да разкрива сериозна слабост на общественото представителство. Конституционната легитимност на избраната власт не се отменя от ниската активност, но нейната политическа опора става по-тясна.
Валери Жаблянов обърна внимание върху запазената способност на левите и десните политически идентичности да мобилизират своите избиратели. Неговото наблюдение заслужава по-задълбочено разглеждане. В българската публична среда отдавна се говори, че разграничението между ляво и дясно е загубило значение и е заменено от противопоставянето между геополитически ориентации, личности и политически лагери. Практиката обаче показва, че социалните интереси не изчезват заедно с традиционните партийни етикети. Отношението към труда, собствеността, преразпределението, обществените услуги и ролята на държавата продължава да влияе върху политическото поведение, дори когато избирателят не го формулира чрез класическите идеологически понятия.
Българската политическа система изпитва затруднения да превърне тези реални обществени различия в последователни програми. Голяма част от предизборната конкуренция се води чрез персонални противопоставяния и взаимни обвинения. Избирателят получава подробна информация за конфликтите между кандидатите, но значително по-малко за конкретните решения, които те предлагат. Президентската институция е особено чувствителна към подобно изместване, защото нейната политическа тежест произтича до голяма степен от публичното доверие и способността на държавния глава да представлява страната отвъд непосредствените партийни интереси.
Социологията, медиите и подмяната на политическия разговор
Един от най-сериозните въпроси, поставени в студиото, беше разминаването между предварителните очаквания за участие и обсъжданите резултати от първия тур. Жаблянов посочи, че през кампанията са били разпространявани прогнози за приблизително 2,3–2,5 милиона гласуващи. Според оценката му действителната активност се е оказала значително по-ниска. Румен Петков разви предположението, че публичното внушение за предварително решен избор може да е демотивирало част от гражданите. Това е политическа интерпретация, която заслужава проверка, но не бива да се представя като доказан механизъм за въздействие.
Социологическото изследване представлява измерване на нагласи към определен момент, а не гаранция за бъдещо поведение. Между заявеното намерение за гласуване и действителното явяване пред избирателната урна съществува разлика, която може да бъде особено голяма при политическа умора, ниско доверие и слаба мобилизация. Влияние оказват формулировката на въпросите, методът за подбор на участниците, делът на отказалите да отговорят, начинът на изчисляване на вероятните гласуващи и моментът на провеждане на проучването. Без сравнение на конкретните методики, извадки и публикувани данни не може да се направи обоснован извод защо прогнозите са се разминали с изборния резултат.
Общественият проблем е по-широк от професионалната точност на отделните агенции. Публикуваните изследвания се превръщат в част от информационната среда, в която гражданите вземат решения. Когато медиите представят една прогноза като окончателна присъда, те променят нейното обществено значение. Разликата между кандидатите може да бъде описана като моментна оценка, подлежаща на промяна, или като непреодолимо предимство, което прави участието безсмислено. Двете представяния съдържат различно политическо послание, макар да използват едни и същи числа.
Не е необходимо да се предполага организиран заговор, за да се установи, че подобно медийно поведение може да влияе върху мотивацията. Част от избирателите са склонни да подкрепят предполагаемия победител, други могат да се мобилизират в полза на изоставащия кандидат, а трети да решат, че техният глас няма значение. Посоката и размерът на тези ефекти не са предварително определени. Затова обвиненията в умишлена манипулация изискват доказателства, а професионалната отговорност изисква ясно разграничение между измерване, прогноза и политически коментар.
Предизборната кампания беше разгледана от участниците и през поредицата публични скандали, лични нападки и взаимни подозрения. Ралчев изрази мнение, че част от тях са повлияли върху обществените настроения и са отблъснали избиратели. Подобни твърдения не могат да бъдат приети като установени факти само въз основа на политически оценки. Но проблемът с превръщането на предизборната конкуренция в непрекъсната поредица от сензации е действителен и има последици, които надхвърлят съдбата на отделен кандидат.
Когато политическото говорене е изградено предимно върху разобличения, внушения и морално дискредитиране, гражданинът все по-трудно различава доказаното нарушение от предизборното обвинение. Сериозните въпроси за управлението остават неразгледани, защото вниманието е погълнато от следващия скандал. Постепенно се създава впечатление, че политиката е затворена система от взаимно компрометиращи се участници, към която обществото няма причина да проявява доверие. Подобно развитие е благоприятно за най-добре организираните политически структури, но вреди на възможността за широка гражданска подкрепа.
Отговорността на медиите не се изчерпва с това да предоставят ефир на всички участници. Те трябва да разграничават фактическите твърдения от оценките, да проверяват обвиненията и да не позволяват една шумна политическа кампания да заличи същинските въпроси за бъдещето на държавата. Публичността не е равнозначна на информираност. Обществото може да бъде залято с политически съдържания и въпреки това да остане недостатъчно осведомено за решенията, които предстоят.
Президентската институция и пределите на политическите обещания
В хода на разговора постепенно се очерта противопоставянето между различни представи за президентската институция. Участниците обсъдиха предимството, което според представените в студиото данни Илияна Йотова е получила след първия тур, и възможностите за допълнителна мобилизация преди балотажа. Жаблянов определи тази преднина като важна от психологическа гледна точка, но недостатъчна, за да предреши крайния резултат. Тази оценка е съществена, защото при ниска активност сравнително ограничена промяна в броя на гласуващите може да окаже значително влияние върху разпределението на гласовете.
Вторият тур представлява самостоятелен политически избор. Подкрепата за кандидатите, които отпадат след първото гласуване, не се прехвърля автоматично към останалите двама. Избирателите могат да променят предпочитанията си, да се въздържат или да се включат за първи път. Решаващи стават доверието към личността, оценката за поведението по време на кампанията и представата как всеки кандидат би упражнявал конституционните си правомощия. В подобна ситуация предварителните партийни сметки имат ограничена предсказателна стойност.
Българският президент не разполага с правомощията на министър-председател и не може самостоятелно да определя цялостната икономическа, социална или външна политика на страната. Конституцията обаче му предоставя важни функции в международното представителство, отбраната, законодателния процес, назначаването на определени длъжностни лица и политическото посредничество. При продължителна нестабилност значението на президентската институция нараства, защото тя остава един от постоянните центрове на публична власт в условията на променящи се парламентарни мнозинства.
В българската практика президентът често се превръща и в изразител на обществено недоволство, което не намира представителство в Народното събрание. Тази роля е политически влиятелна, но крие и рискове. Когато държавният глава започне да се възприема като единствената институция, способна да поправи всички недостатъци на управлението, очакванията към него неизбежно надхвърлят конституционните му възможности. Последващото разочарование задълбочава недоверието към държавата, независимо от личните качества на избрания президент.
В студиото Румен Петков постави въпроса за необходимостта от дипломатически подход към международните конфликти и за отговорността на президентската институция при решения, свързани с националната сигурност. Това е съществена част от президентския дебат, защото България се намира в регион, засегнат от войната в Украйна, напрежението в Черно море и противоречията между големите международни сили. От бъдещия държавен глава основателно се очаква да разбира военно-политическите рискове, да познава съюзническите ангажименти и да защитава националните интереси чрез предвидимо институционално поведение.
Публичното говорене за сигурността трябва да бъде юридически и политически точно. Член 4 от Северноатлантическия договор предвижда консултации между съюзниците, когато някоя държава смята, че нейната териториална цялост, политическа независимост или сигурност са застрашени. Член 5 урежда принципа на колективната отбрана при въоръжено нападение, но не означава автоматично еднакъв военен отговор от всички държави. Решенията за конкретно участие се вземат съобразно договора, националните конституционни процедури и характера на възникналата ситуация. Смесването на тези механизми създава излишна тревога и затруднява сериозния обществен разговор.
Отношението към мира не може да бъде сведено до декларация, а защитата на сигурността не се изчерпва с демонстрация на решителност. Дипломацията изисква ясна оценка на интересите, възможностите за преговори и ограниченията, произтичащи от международните ангажименти. Президентът може да влияе върху публичните приоритети и да представлява страната, но устойчивата външна политика предполага взаимодействие между президентството, Министерския съвет и Народното събрание. България не печели от институционални конфликти, при които различните органи на властта изпращат противоречиви сигнали към международните партньори и към собствените си граждани.
Националната сигурност започва далеч преди военната граница
Разговорът постепенно излезе извън рамките на изборния резултат и засегна икономическата сигурност, състоянието на европейските държави, енергийната зависимост и стратегическите последици от войната в Украйна. Част от изказаните оценки за международните процеси бяха силно категорични. Самият кръг от поставени проблеми обаче показва колко тясно е свързан президентският избор с представата за мястото на България в променящата се международна среда.
Черно море придоби особено значение след разширяването на военните действия в Украйна. Рисковете за корабоплаването, енергийната инфраструктура, пристанищата и морската околна среда засягат пряко българските интереси. Всяка сериозна политика в региона трябва да отчита както военните заплахи, така и икономическите последици от ограниченията върху търговията и транспорта. Необходима е и прецизност при употребата на международноправните понятия. Изключителната икономическа зона не е равнозначна на териториално море, а правата на крайбрежната държава в двете пространства са различни.
България има интерес от предвидим режим на корабоплаване, ефективен контрол върху екологичните рискове и дипломатически канали, чрез които да защитава конкретните си права. Политическата реторика за неизбежни военни сблъсъци не замества оценката на реалните опасности. Същевременно успокоителните декларации не могат да бъдат заместител на необходимите способности за наблюдение, защита на критичната инфраструктура и реакция при инциденти. Националната сигурност предполага едновременно подготовка и разумна преценка за последиците от всяко решение.
Енергийната политика е друга област, в която международните конфликти се превръщат в непосредствен вътрешен проблем. Цената и сигурността на доставките влияят върху конкурентоспособността на предприятията, върху доходите на домакинствата и върху възможностите на държавата да поддържа обществените услуги. За България това има особено значение поради структурата на икономиката и ограничените финансови резерви на значителна част от населението. Всяко решение, свързано с рафинерии, електроенергийни мощности, газови доставки и транспортна инфраструктура, трябва да се оценява през дългосрочните му последици, а не единствено през непосредствения политически ефект.
Европейският съюз също се намира в период на сериозни икономически и политически изпитания. Промишлената конкурентоспособност, цените на енергията, технологичното изоставане в определени сектори и необходимостта от по-големи разходи за отбрана поставят държавите членки пред трудни решения. За България е важно тези процеси да не се разглеждат като абстрактен спор между европейски институции. Въпросът е как ще бъдат разпределени разходите за икономическото преструктуриране, кои отрасли ще получат подкрепа и дали по-слабите икономики ще разполагат с достатъчно възможности да защитят собственото си развитие.
През последните десетилетия българската политика твърде често се ограничаваше до приспособяване към решения, взети на други равнища. Членството в международни организации предоставя права, задължения и възможности за влияние. Използването на тези възможности изисква национални приоритети, професионална администрация и политическа последователност. Страна, която не е определила собствените си икономически и стратегически цели, трудно може да защитава убедително интересите си в сложни международни преговори.
Тъкмо тук се проявява едно от най-сериозните противоречия в българския политически живот. От кандидатите за президент се очакват категорични позиции по световните конфликти, докато въпросите за националния производствен капацитет, технологичното развитие, демографската устойчивост и качеството на държавната администрация често остават на заден план. Външнополитическата самостоятелност не може да бъде устойчива без достатъчно силна вътрешна основа. Държава с обезлюдяващи региони, с недостиг на квалифицирани кадри и с дълбоки социални неравенства разполага с по-ограничени възможности да провежда последователна политика независимо от декларациите на своите ръководители.
България има нужда от политическо представителство, което да върне смисъла на участието
В заключителната част на предаването участниците се върнаха към проблемите на образованието, младите поколения, емиграцията и необходимостта от дългосрочна национална стратегия. Ралчев настоя за мислене отвъд непосредствения изборен цикъл, а Жаблянов предупреди за вредите от механичното противопоставяне на поколенията. Тези въпроси се оказаха сред най-съществените в целия разговор, защото засягат причините, поради които политическата система постепенно губи способността си да създава общи обществени цели.
Българското общество не може да бъде обяснено чрез опростеното разделение между млади и възрастни, между живеещи в страната и емигранти, между столица и провинция. Във всяка от тези групи съществуват различни интереси, политически убеждения и житейски възможности. Възрастовите различия влияят върху начина, по който хората получават информация и оценяват бъдещето си, но не отменят общите им потребности от сигурност, справедливост, качествено образование и работещи институции. Политическите сили, които изграждат кампаниите си върху противопоставянето на отделни обществени групи, могат да постигнат временна мобилизация, но трудно създават трайна обществена подкрепа.
Особено тревожно е отслабването на връзката между образованието и перспективата за професионална реализация. Държавата инвестира средства в подготовката на млади хора, част от които не намират достатъчно привлекателни възможности за развитие в България. Последиците се усещат в предприятията, научните институции, болниците, училищата и местните общности. Проблемът не се решава чрез морални призиви към напусналите страната да се завърнат. Необходими са условия, при които професионалните способности, трудът и инициативата получават справедлива оценка, а решенията на институциите могат да бъдат предвидени и проверени.
Липсата на последователна национална стратегия превръща всяко ново управление в начало на пореден краткосрочен експеримент. Променят се административни структури, образователни приоритети, инвестиционни намерения и кадрови решения. Проекти, които изискват десетилетия, започват да зависят от политически цикли с продължителност от няколко месеца. В подобна среда гражданите трудно могат да повярват, че участието им в поредните избори ще доведе до съществена промяна в собствения им живот.
Президентската институция има възможност да поставя подобни въпроси пред обществото и да насърчава търсенето на съгласие по дългосрочни приоритети. Тя не може да замени правителството, парламента или местната власт, но може да настоява за институционална приемственост, професионална компетентност и публична отчетност. В условията на политическа раздробеност подобна роля придобива особена стойност. Нейното упражняване обаче изисква авторитет, който не се създава само с изборна победа и не може да бъде поддържан единствено чрез противопоставяне на политически противници.
След първия тур въпросът за победителя остава открит до окончателното произнасяне на избирателите. Значително по-труден е въпросът какво ще се случи с политическата система след приключването на кампанията. Ако ниската активност се потвърди, следващият президент ще трябва да работи в общество, в което голяма част от гражданите не са намерили достатъчно основание да участват в неговия избор. Това обстоятелство не поставя под съмнение конституционната процедура, но изисква много по-сериозно отношение към причините за политическото отчуждение.
България разполага с граждани, професионални общности, научен потенциал и натрупан институционален опит, които могат да бъдат основа за по-последователно развитие. Проблемът е, че между тези възможности и реалното политическо управление съществува все по-осезаемо разминаване. Голяма част от обществото не разпознава своите интереси в предлаганите политически решения, а партийната конкуренция все по-рядко успява да формулира убедителна обща перспектива.
Следващият президент ще бъде избран според правилата на българската Конституция. Възстановяването на общественото доверие обаче не може да бъде постигнато с един изборен резултат. То зависи от това дали политическите институции ще започнат да отговарят на въпросите, които гражданите поставят чрез своето участие, своето недоволство и все по-често — чрез своето отсъствие от избирателните секции.
