/Поглед.инфо/ Този закон е формулиран доста грубо и безцеремонно – особено спрямо великите сили, но е всеобщ, неотменим, задължителен и когато се задейства, е безапелационен и безкомпромисен. Никой не може да бъде пощаден от него, затова и практическото му приложение не понася никакво избирателност, снизхождение и милост.
Въпреки това законът не се познава и не се изучава, за да се запомни нито от изследователите историци и политолози, нито от държавниците и политиците.
За съжаление никой не знае кога идва денят на разплатата. Всички се надяват, че този ден няма да настъпи или ще настъпи доста късно и тогава ще е съвсем различно. А и ще може нещо да се измисли, за да не бъде приложението на закона толкова строго. Но не, този закон е може би единственият, който е един и същ за всички, и не се отменя поради съжаление и добра воля.
Обаче на историята й е навик да си прави шеги.
Тя назначава началото на разплатата тогава, когато предходниците на тези, които в момента управляват, с шепи са гребели богатствата, които тяхната сила, съобразителност, безпощадна воля и историческа правота са им давали щедро и сякаш завинаги. В историята наследяването не е толкова прецизно и обикновено позволява трупаното векове богатство да бъде разпиляно, за да бъдат лишени от него наследниците на тези, които са го събирали.
Това е за сметка на закона за разплащането за предишни грехове и самоволия!
Последните десетилетия, с които започна новият век, са времето, в което започна поредното разплащане за полученото и взетото от историята.
Събитията в Западна Европа през последните седмици са проявление на една отчетливо изразяваща се тенденция на извеждане напред на най-острите проблеми на обществата като проблеми на наследството и пораженията, които днешните западноевропейски режими нанесоха на т. нар. “демокрация”, лишавайки я от изконни за нея свойства и качества: социално мислене, равноправие, солидарност, класово съзнание. Социалното разслоение, което все повече се задълбочава, е представяно като проявление на временни трудности в икономиката. Изключват се системните недостатъци и пороци на капитала и капитализма, отрича са наличието на класа, която оспорва социално-политическата и икономическа система и която се трябва да работи за нейното разрушаване и ликвидация.
Благодарение и на предателската роля, но преди всичко на политическата неграмотност на водачите на левите партии в Европа, неолиберализмът се насади като благоприятна идеология и в левите сили, за да бъде напълно изместено социалното мислене и съзнанието за класова борба, подготвяща политическата революция. Левите партии, дори и тези в държавите, доскоро принадлежали на социалистическата система, бяха практически ликвидирани. Левите партии бяха ликвидирани, но “лявото съзнание” няма как да бъде премахнато или заличено. Обявено бе, че пролетариатът е изчезнал, но той съществува, макар и лишен от съзнанието в себе си и за себе си и е политически непълноценен. Но не е лишен от чувствителност и от желание за справедливост и равенство.
Капиталът си бе въобразил, че краят на СССР и на социализма е действителен край на историята и нищо няма повече да го безпокои и да му оспорва правата и богатствата. И когато на хората им дойде до гуша, а младите отсякоха, че повече няма да вярват и сляпо да вървят след властта, избухнаха най-напред протести, а после истински бунтове. Те нямаха кой знае какви политически претенции, но искаха да се изразят политически, за да освободят натрупалото се в тях напрежение. Нямаше обаче нито кой да формулира грамотно исканията им, нито да ги поведе политически. Тази липса още повече натяга напрежението и неизбежно избива в стихийни бунтове, разрушителни пориви, неутолими недоволства.
Нямаше как градовете да не се изпълнят с гняв и омрази, които да се стоварят не върху капитала и неговата система, нито дори върху политическата власт. Затова се протестите се насочиха към магазините, ресторантите, публичните сгради, автомобилите по улиците. Енергията трябваше да се приложи в някакви точки и тези точки бяха намерени.
Младите хора разбиват витрините на магазините, чупят мебели, грабят стоката и се радват, че полицията е безсилна да възпре техния ентусиазъм и жажда за промяна. Но желанията са дребни, само привидно важни и наболели. Вижда се, че са търсени дълго и са формулирани да бъдат сериозни и неоспорими. Тези искания са само в някаква степен политически, защото не се отнасят до същността на системата и нейната политическа власт. Но така протестират вече левите сили в Европа. Гневят се, а исканията им просто синдикални и не толкова съществени.
Кой обаче би могъл да придаде сериозен израз на недоволствата? Няма истински леви партии, а тези, които съществуват из Европа, не са свикнали да организират протести и да оспорват властта на капитала. Единственото политическо нещо, което умеят, е да имитират недоволства и политически лозунги.
Капиталът успя да излъже левите сили, когато успя да ги убеди, че е настъпил краят на историята. За него настана толкова необходимото му спокойствие. Недоволствата са само синдикални или са породени от нашествието на емигрантите. Но за смяна на политическата система никой не говори.
Но когато все пак дойде време за политически протести, се видя, че нещата не са чак толкова прости и че може да се губи не само власт, но и имущество – и то в големи размери. Цели огромни улици са с разрушени магазини, сгради, тротоари, пътни платна. Нанесени са поражения, които едва ли ще бъдат лесно и бързо преодолени. Но капиталът сам си намери майстора.
Настроенията на обществото само до определено време зависят в някаква степен от политическите субекти, които го организират и настройват политически. И без тези субекти недоволството може да избухне в бунт и дори въстание. Но без левите партии материалните поражения и могъществото на стихиите ще е далеч по-големи и непредотвратими.
Има и още нещо.
След разпада на социализма и на СССР капиталът като че ли напълно изгуби инстинкта си за самосъхранение, понеже повярва, че вече никой няма да му оспорва правото да управлява и да съществува според своите желания и претенции. Най-големият му враг вече не съществува, а класата, която бе негов гробокопач, повярва, че е нещо друго, че вече ще е богата и няма да цапа ръцете си масло и фабрични мръсотии.
Неолибералните идеолози измислиха тази чудовищна глупост и дори убедиха самите комунисти да повярват, че тяхното време е приключило, защото сега вече ще се живее по различен начин.
Подобни грешки, резултат от политическа неграмотност и неоправдано самочувствие, провокирано от неверни наблюдения и изводи, не може да остане ненаказано. Западът и “богатият капитализъм” изпаднаха в криза веднага след “историческата победа над социализма” и края на “студената война”.
Оказва се обаче, че никаква победа над социализма не е имало, а т. нар. “студена война” в никакъв случай не е приключила в полза на капитала.
И ето го резултатът: победителите в “студената война” разбиват витрини, разграбват магазини, преобръщат и чупят автомобили, ругаят властта и хвърлят камъни срещу полицията, превземат обществени сгради, радват се, че няма кой да ги спре. А управниците се чудят какво да правят. То пък едни управници!
Няма що, Европа на капитала ще трябва да плати цената, която политическият пазар й определя...
И каквото си е надробила, ще си го изсърба.
