По публикации в чужди медии и анализи на военни специалисти. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Илюзията за недосегаемия тил и суровата инженерна реалност на програмата Fortress
Дълги десетилетия американското военно планиране почиваше върху една удобна аксиома: войните се водят някъде далеч — в пустините на Близкия изток, в планините на Афганистан или в източноевропейските равнини. Континенталната територия на САЩ (CONUS) се приемаше за недосегаем тил, където военните бази могат спокойно да разчитат на местната общинска мрежа за ток, на градския водопровод и на търговските доставки на гориво. Според публикуваните наскоро данни за програмата Fortress обаче този комфортен сън приключва.
Пентагонът изисква от ключовите си континентални обекти да могат да функционират минимум 90 дни в условия на пълна изолация от цивилното стопанство. Това не е козметична пренастройка, а реакция на фундаментална промяна в характера на съвременната конфронтация. Американската общинска инфраструктура е остаряла, капацитетът на мрежите е на границата на възможностите си, а управлението на дигиталните системи за контрол в електроразпределението е пълно с пробойни.
Ако в случай на ескалация сателитната комуникация бъде заглушена, а цивилната мрежа в щати като Северна Каролина или Тексас падне за седмици в резултат на кибервъздействие или саботаж, ключови командни центрове като Форт Либърти или базата на стратегическото командване в Офът рискуват просто да загаснат.
Близо 99% от електричеството, използвано от военните съоръжения в САЩ, идва от цивилни търговски доставчици. Това създава колосален вектор на уязвимост — противникът няма нужда да изстрелва интерконтинентална ракета по бункера на командването, ако може да прекъсне захранването на три ключови подстанции извън периметъра на базата.
Парадоксът на 90-дневната изолация: Логистика, дизелови резерви и деградация на ресурсите
Изискването за тримесечна автономност звучи впечатляващо на хартия, но от инженерна и финансова гледна точка разкрива дълбоки системни противоречия. Какво означава една база да работи 90 дни без външна подкрепа? Това изисква непрекъснато захранване за радиолокационни станции, командни бункери, центрове за обработка на данни, хладилни съоръжения за медицински запаси, пречистване на отпадни води и, разбира се, огромни локални запаси от гориво за авиотехника и тежка машинария.
Според изявления на представителя на Пентагона Шон Парнел, цитирани в американски медии, планирането включва изграждането на алтернативни вериги за доставки и стратегически резерви от оръжие, гориво и компоненти. Остава висящ въпросът как тези резерви ще се поддържат, без да деградират. Дизеловото гориво с ниско съдържание на сяра, използвано в съвременните генератори, губи свойствата си след 6 до 12 месеца престой, ако не се третира с скъпи добавки и не се филтрира непрекъснато. Подмяната на горивните запаси на всеки няколко години струва стотици милиони долари — суми, които потъват в оперативните разходи още преди да е произведен един изстрел.
При водата и канализацията проблемът е още по-остър. Военновъздушна база с персонал от 10 000 души консумира стотици хиляди литри вода дневно за битови и технически нужди. Наличните аварийни кладенци в повечето бази разчитат на помпи, вързани към същата тази електрическа мрежа, която се предполага, че ще бъде срината. Без захранване помпите спират, а без химикали за пречистване водопреносната система на базата се превръща в биологична заплаха за броени дни.
