На Запад както либералите, така и консерваторите, като правило, не спорят, че Русия си възвърна титлата на велика държава и спечели световно влияние. Руските експерти обаче твърдят, че Западът ще трябва да се примири с този факт, пише Foreign Policy.
Въпреки това, подобни оценки - някои от които показват откровено паникьорство - при внимателно проучване не се доближават до реалността. Например, БВП на Русия е само малко по-висок от този на Испания, страна с една трета от населението на Русия. Военният бюджет на Русия едва ли е една десета от американския, една пета от китайския и отстъпва дори на Япония.
Освен това, външнополитическите успехи на Русия са прекалено раздути, посочва списанието. Вземете само Сирия: според обичайния отчет на събитията, през 2015 г. руският президент Владимир Путин се възползва от нежеланието на президента на САЩ Барак Обама да се намеси в Сирия с военни средства, което позволи на Путин да поеме инициативата в конфликта.
В действителност, според Foreign Policy, стъпките на Путин практически никак не са свързани с Обама. Сирия е стратегически партньор на Русия от 1956 г. През същата година Дамаск отправя и първото искане за разполагане на съветски бомбардировачи и изтребители в страната на фона на Суецката криза - обаче Кремъл не го направи тогава. В следващите години СССР става за Сирия основен източник на икономическа и военна помощ. През 1971 г. съветският флот започва да използва сирийското пристанище Тартус.
Предвид гореизложеното, „гамбитът на Путин“ в Сирия по-скоро му е нужен за да защити дългосрочните си стратегически инвестиции, а не за да подведе САЩ. Падането на сирийския лидер Башар Асад би довело или до траен хаос или до победа на радикалните ислямисти. Всеки от тези резултати би бил удар за Русия.
В същото време руската авиация сама по себе си не би могла да помогне на Асад да си върне по-голямата част от Сирия - само сухопътните сили са способни на това. Въпреки че руските контрактни войници се сражаваха на територията на тази страна, гръбнакът на сухопътните чуждестранни сили беше Иранският корпус на стражите на ислямската революция и Хизбула.
Решението на Иран и Хизбула да се бият в Сирия не беше резултат от разделението на труда по инициатива на Русия - тези играчи имаха свои причини за участие в конфликта. Визията им за бъдещето на Сирия не съвпада непременно с плановете на Москва за тази страна. Освен това, проливайки толкова много кръв, Хизбула и Иран в никакъв случай няма да позволят на Русия да определи еднолично бъдещето на Дамаск.
„С други думи, Русия всъщност не спечели Сирия. И във всеки случай това ще е сложна награда.“, подчертава Foreign Policy. Цената за възстановяването на страната, която сега е в разруха, се изчислява на $250 млрд - сума четири пъти по-висока от БВП на Сирия за 2010 г. Такива разходи не са по джоба на Русия.
Придобивките на Русия в Близкия Изток като цяло също са прекалено раздути. Разбира се, Москва играе роля в конфликта в Либия. Възстановяването на реда - и да не говорим за завладяването на пълно господство - в тази опустошена държава, контролирана от цяло съзвездие от военни групи, може да се окаже „сизифов труд“. Освен това Русия е само един от влиятелните играчи в региона, някои от които (например Египет и Саудитска Арабия) са разположени много по-близко и могат да кажат собствената си дума, която ще има много по-голяма тежест от тази на Москва.
"Дипломатическата гъвкавост" на Русия в Израел, Саудитска Арабия и Египет привлече широко внимание и Путин определено добре разигра картите, които имаше в ръцете си, признава Foreign Policy. В действителност обаче всички тези страни са много по-зависими от САЩ. „Въпреки цялото несъвършенство на търговските отношения със САЩ, никоя от тези държави няма да ги замени за връзки с Русия“, уверено е изданието.
Що се отнася до Африка, нещата не са много по-добри за Русия там. Разбира се, в края на октомври Путин проведе гръмка среща на високо равнище с участието на 43-ма африкански лидери. Този външен вид е впечатляващ. Освен символичното значение обаче не е ясно каква полза ще получи Русия от подобен конгрес. Ако Москва ще стане основен играч на африканския континент, тогава тя е изправена пред много препятствия - особено като се има предвид, че по отношение на търговията и преките инвестиции от чужбина, нейното присъствие е засенчено от САЩ, Европа, Китай, Турция и Индия.
Москва наистина постигна известен успех в Африка, особено в областта на търговията. Африканският внос от САЩ, например, между 2006 и 2016 г. нарасна само със 7%, докато износът падна с 66%. За Русия тези данни са се увеличили съответно със 142% и 168%. Тези цифри обаче се основават на първоначално пренебрежимо малки показатели. За тропическа Африка общият търговски оборот за 2017 г. възлиза само на $3 млрд. В същото време за Китай тази цифра достига $55 млрд. Що се отнася до преките чуждестранни инвестиции, тук Москва дори не е сред първите десет.
Независимо от това, Русия показва малко по-добри резултати, що се отнася до търговията с оръжие. Москва е най-големият доставчик на оръжие в Алжир, въпреки че пазарният й дял е спаднал от 90% в началото на десетилетието до 66% през 2014-2018 г. В същото време Мароко купува 98% от оръжията си от САЩ и Франция.
Дори в „задния си двор“ Русия показа ниската си ефективност. Например „анексията“* на Крим и подкрепата на бунтовниците в Източна Украйна превърнаха тази държава - която в исторически план беше най-важната постсъветска република за Русия, стратегически и културно, в заклет враг. Киев ще следва прозападен курс, дори ако мечтата на Киев за НАТО си остане само мечта. Освен това съвременният украински национализъм е многостранен, но един от неговите неразделни аспекти е антируската нагласа.
Събитията в Централна Азия също показват, че картината, в която Русия е представена като страна, която преминава от една победа към друга, също не отразява реалната ситуация. В този регион, който някога е бил част от първата Руска империя, а след това и СССР, Китай сериозно притиска Москва. Тези промени са особено очевидни в областта на търговията, тъй като Пекин се превърна в основен партньор на много регионални държави.
Разбира се, признава Foreign Policy, Русия все още играе значителна роля. Страна с население от 144 милиона души, хиляди ядрени бойни глави, милион активни щикове, големи нефтени и газови находища и място в Съвета за сигурност на ООН не може да не я играе, така че наблюдателите не трябва да се изненадват колко ревностно Москва защитава интересите си в чужбина - включително като пречи на Запада.
„Въпреки това стратегическата проницателност на Москва и нейните осезаеми успехи са далеч по-малко поразителни, отколкото обикновено се смята. За да се разбере това, трябва да се направи трезв анализ на двете страни по въпроса.“, обобщава Foreign Policy
* Крим влезе в състава на Русия, след като огромното мнозинство от полуострова гласува на референдум на 16 март 2014 г. (бел. ИноТВ).
Превод: М.Желязкова
