/Поглед.инфо/ Може ли труп да бъде съживен? И какво да правим после със зомбито - да го зациклим на познатите врагове или да го насочим и към нови врагове? Именно за това сега най вече се тревожат атлантистите, в дебата си за НАТО.

Отговор на миналогодишното съобщение на Емануел Макрон за мозъчната смърт на НАТО беше публикувания в началото на този месец - доклад „НАТО-2030: Единство в името на нова ера“, признаващ необходимостта от актуализиране на стратегическата концепция за Алианса.

Аналитична група от „мъдреци“ (главно бивши министри на външните работи и отбраната на големи европейски държави), водена от германеца Томас де Мезиер и американеца Уес Мичъл, подготви доклад, съдържащ много препоръки за това какъв трябва да бъде алиансът и какво трябва да бъде написано в неговите стратегически документи.

Старата концепция не работи - тя беше приета преди десет години и в нея Русия беше наречена партньор, но и нито дума не беше казана за Китай. Но именно Москва и Пекин представляват основните заплахи за западния модел на световния ред. Това отдавна се обсъжда в САЩ и Великобритания - и военният съюз, създаден от англосаксонците, естествено трябва да върви в крак с времето.

Време е да се вземе решение и след дълги спорове (например между французина Юбер Ведрин и полякинята Анна Фотига), „мъдреците“ се съгласиха с формулировката: Русия е основната военна заплаха за алианса за поне през следващите десет години, а Китай е потенциален съперник.

Както уточни генералният секретар на алианса Йенс Столтенберг, Китай не е съперник на НАТО, но „не споделя системата от ценности на Запада, оказва натиск върху други държави и все повече взема участие в съперничеството с нас“.

Ако ролята на Русия е повече или по-малко ясна (въпреки че французите и италианците във формулата „ограничаване и диалог“ поставят повече акцент върху диалога, а британците и поляците - върху ограничаването), то с Китай всичко е много по-сложно. Да, Уес Мичъл може да напомни, че „алиансът ще трябва да се адаптира към ерата на мащабно съперничество между сили, което включва не само Русия, но и Китай“. Европа обаче не е готова да покаже атлантическа солидарност и на китайския фронт. Достатъчен й е и руския, на който много европейци са за сключване на примирие и промени към по-добро. Но имат ли сили за това?

Същият Юбер Ведрин, оценявайки заключенията на авторите на доклада, казва, че „Русия като че ли не е страна, която иска да организира нашествие в Европа и ние ви напомняме за необходимостта да се върнем към дискусията с нея“. Но в същото време бившият френски външен министър е убеден, че "френските идеи са изолация в Северноатлантическия съюз", включително по отношение на стратегическата автономия на Европа:

"Европейците са развили вид шизофрения, която трябва да бъде оставена в миналото. Концепцията за "суверенитет" може да предизвика скептицизъм, но в това няма нищо провокативно."

Ако няма воля за независимост, тогава Европа е обречена рано или късно да застане на страната на САЩ в глобалната им конфронтация с Китай? Не, все пак, европейската зависимост от Съединените щати не трябва да се надценява - да, атлантистите могат да играят и на вътрешно-европейските разногласия по отношение на Русия, както и на експанзионистичните апетити на отделните европейци по повод на руския свят (Украйна) и на обективните руско-европейски противоречия в буферната зона.

Но дори и в руското направление европейците маневрират, съпротивляват се и търсят обходни пътища за изграждане на отношенията с Москва. И да ги убедиш, че се нуждаят от конфронтация с Китай, е напълно невъзможно - това би било самоубийство за Европа, както в икономическо, така и в геополитическо отношение.

Следователно, въпреки че всички разбират, че конфронтацията между САЩ и Китай само ще се разраства, вече е ясно, че Вашингтон не е в състояние да принуди европейските си съюзници да се присъединят към твърд курс към Пекин. Включително в рамките на военния блок - както каза де Мезиер, "ние не искаме НАТО да се превърне не само в трансатлантически, но и в тихоокеански съюз. Това вече е прекалено много."

Да, докато германецът признава: „НАТО трябва да разбере, че Китай сега е световна сила с глобални лидерски стремежи и територията на НАТО може да бъде под заплаха, например, поради междуконтиненталните оръжия“. Но всичко това са празни думи, които не обвързват Европа с нищо.

И това е много добре разбрано от стратегически настроените американски анализатори, които предлагат да не се принуждава Европа да се нарежда под антикитайските знамена, а да се използва по различен начин в американо-китайската конфронтация.

Показателна в този смисъл е посветената на доклада на „мъдреците“ статия на старши изследователя от Изследователския център за приоритетите на отбраната Гил Барндолар, "Новата цел на НАТО: Възраждане на на алианса за борба срещу Китай?", публикувана тази седмица в The National Interest. Всичко е казано там в прав текст:

"Членовете на НАТО трябва да се противопоставят на всякакви опити за съществено преориентиране на алианса към противодействие на Китай. За да погледне на изток от Суецкия канал, НАТО не разполага с военни инструменти, обществена воля или стратегическа необходимост. <...>

На европейците им липсва воля за конфронтация с Китай. Лидери като Столтенберг може да повтарят, че Китай "не споделя нашите ценности", но освен тази шаблонна формула, нищо не предвещавао, че европейските членове на НАТО са ентусиязирани от перспективата за сблъсък с Пекин. <...>

Вместо да вкавра Европа в съперничество с Китай, за което тя няма нито средства, нито мотивация, НАТО ще обслужва по-добре всички свои членове, включително САЩ, като се фокусира върху заплахите за европейската сигурност.

Русия остава на първо място сред тези предизвикателства. <...>

Вместо да се превърне в безразличен помощник на Америка в Азия, НАТО може да помогне за ограничаване на Китай, като се съсредоточи върху Русия. Ако Русия и Китай продължат да се сближават и станат пълноценни съюзници, САЩ едва ли ще разполагат с достатъчно ресурси, за да си съперничат и с двете “.

Да, честна геополитика: Европа трябва да се справи с Русия, за да позволи на Америка да се справи с Китай. За това европейците трябва да поемат повече отговорност и разходи - очевидно под ръководството на САЩ. В противен случай Америка не може да се справи. От Европа все още няма да има полза на тихоокеанския фронт, а Щатите няма да могат да се справят на два фронта. И ако европейците продължат да упорстват, следва да се намекне, че САЩ изобщо могат да напуснат Европа, оставяйки я насаме с Русия:

„Новата концептуална структура на американската армия за широкомащабна война и операции с много домейни предполага, че Америка не може лесно да подсили театъра на своите действия във въоръжен конфликт с равен или почти равен противник.

Остават два варианта: или значително увеличаване на американските сили в Европа, или европейските членове на НАТО ще поемат значителна част от тежестта на ограничаването на руските войски. Първото е малко вероятно, но второто значително ще подобри способността на Америка да се конкурира с Китай. Един изтъкнат американски сенатор публично заяви, че ако трябва да избере, САЩ ще се откажат от европейските си ангажименти за сигурност в полза на съперничеството в Азия.

Мозъчният тръст е прав, че европейските членове на НАТО трябва да потвърдят своя ангажимент за колективна сигурност и да възстановят способностите на твърдата сила. Съюзът обаче не трябва да излиза извън рамките на съседството си. НАТО ще обслужва най-добре своите съюзници и глобалната сигурност, като се съсредоточи върху Европа."

Тази концепция очевидно е по-обмислена, отколкото да се опитваме да привлечем европейците в антикитайски игри. Но тя има две слабости. Европейците все още са поканени да участват в ограничаването на Китай - само че в руския сектор. И предвид "продължаващото сближаване между Русия и Китай" и факта, че те могат да станат пълноправни съюзници (както пише Барндолар), антируската политика на Пекин ще бъде разглеждана от Пекин като антикитайска - с всички произтичащи от това последствия.

Тоест няма да бъде възможно да се запази европейско-китайското сътрудничество,а то е необходимо преди всичко на самата Европа, която така или иначе вече е лишена от възможности за по-широко взаимодействие с Русия.

И това е вторият проблем на концепцията за „двата фронта“: как да се накара Европа да участва в процеса на постоянното сдържане на Русия чрез НАТО, при това, с нейните пари, за нейна собствена сметка?

Докато САЩ не само командват, но и плащат, Европа е принудена да търпи зависимото си геополитическо положение и да ограничи отношенията с Русия. Но защо би направила това за собствени пари и по собствено желание?

Загадка ? Да. Но кой казва,че работата с умрял мозък ще бъде лесна?.