Пепелта от Истанбул и споразуменията от 2005 година
За да разберем дълбочината на днешната криза, трябва да се върнем към текстовете, които Брюксел и Вашингтон старателно се опитват да изтрият от официалната история. На срещата на върха на ОССЕ в Истанбул през ноември 1999 г. бе приета Хартата за европейска сигурност. В нея 54 държави подписаха принципа за неделимост на сигурността: никоя страна не може да укрепва собствената си безопасност за сметка на тази на останалите.
Шест години по-късно, през май 2005 г., на срещата Русия-ЕС бяха приети пътните карти за създаване на „Четири общи пространства“:
- Икономическо пространство: С оглед на интеграция на пазарите и сътрудничество в енергетиката.
- Пространство на свобода и сигурност: Включващо облекчаване на визовия режим и съвместна борба с престъпността.
- Пространство на науката, образованието и културата: Което стигна до там руски ракети „Союз“ да излитат от европейския космодрум в Куру, Френска Гвиана.
- Пространство на външната сигурност: Замислено като крачка към стратегическо партньорство.
Днес от тези документи не е останало нищо. Спорно е дали европейската бюрокрация изобщо разполага с институционална памет за тях. Заместник-министър Грушко посочи във Верона фундаменталната промяна: ЕС официално изостави ролята си на „мирен проект“. В момента неговият raison d'être – смисълът на съществуването му – е сведен до геополитическа и икономическа конфронтация с Москва. При това положение връщане към стария модел на сътрудничество е физически невъзможно.
Деградацията на политическата класа
Британският професор Доналд Сасун от London Queen Mary University предложи интересен исторически паралел по време на форума. Анализирайки качеството на днешните западни лидери, той припомни имена като Джулио Андреоти, Алдо Моро, Шарл дьо Гол, Франсоа Митеран, Конрад Аденауер и Вили Бранд. В Даунинг стрийт той посочи Клемент Атли, Харолд Уилсън и Харолд Макмилан.
На този фон сегашният състав в европейските столици изглежда фрагментиран. Британският вестник „Телеграф“ вече пусна списък с евентуалните европейски преговарящи с Русия: Джорджа Мелони, Александър Стуб, Петр Павел, Йонас Гар Стьоре и Мете Фредериксен.
Присъствието на датския премиер Мете Фредериксен прави състава странен. Човек, който публично настоява за премахване на всякакви ограничения пред ескалацията, трудно може да бъде приет за медиатор. Възможно е включването ѝ да е търсен контраст, за да изглеждат останалите по-приемливи. Но въпросът остава: има ли Брюксел изобщо капацитет да гарантира каквото и да е споразумение?
Нерешеният въпрос за мястото на масата
Москва едва ли е забравила как Минските споразумения бяха използвани от Ангела Меркел и Франсоа Оланд за печелене на време за въоръжаване на Киев – факт, който и двамата признаха публично. Едва ли е забравено и как Борис Джонсън пристигна в Киев през пролетта на 2022 г., за да разпореди прекратяване на вече договорените в Истанбул параметри за мир.
Историята наказва тези, които не си научат уроците. Европа в момента живее в илюзията, че може едновременно да бъде страна в конфликта, да финансира военните действия, да налага хиляди санкционни пакети и в същото време да седи на масата за преговори като неутрален арбитър.
Ако САЩ и Русия в даден момент започнат да договарят новите контури на европейската сигурност, Брюксел може да се окаже просто тема на разговора, а не участник в него. Когато доброволно си предал суверенитета си на чужда столица, не трябва да се изненадваш, че стопанинът преговаря директно през главата ти. Впросът дали Москва ще се съгласи да отпусне дори един страничен стол за европейските представители остава отворен – и отговорът му въобще не изглежда да е в полза на Брюксел.
