/Поглед.инфо/ Общинската администрация на ГЕРБ във Варна тихомълком се саморазправи с един от най-искрените и честни символи на способността на българите да се съпротивляват на безумието. Под претекст, че трябва да се прави ремонт на площада, бе премахната грамадата от камъни, която варненци издигнаха в чест на саможертвата на Пламен Горанов. Нека да припомним - този смел младеж се самозапали пред общината във Варна на 20 февруари 2013 година в знак на протест срещу тогавашния кмет Кирил Йорданов, а и срещу всички безумия на управлението. Неговата саможертва засили това, което днес либералната преса споменава с киселини в стомаха, а именно протестите не само срещу високите сметки за ток, но и срещу всички дивотии на властта. На 20 февруари по обед стана ясно, че Бойко Борисов хвърля оставка и това се случи, след като една седмица той се кри в Правителствена болница с диагноза "високо кръвно". Вероятно в потните си сънища вече е виждал как този гневен и озлочестен народ нахлува в Министерския съвет и го извлича на улицата, за да го съди, както само народът си знае.
Уви, наясно сме какво се случи след това. Зализаната олигархия толкова много се уплаши от това, че в България се оказаха възможни социалните протести, че не миряса, докато не изведе на улицата градските сноби и полуинтелектуалци, които в своите налудничави пърформанси твърдяха, че се борят за ценности, а не за пари, и че искали правила, правосъдие и грантове, а не за цялостен демонтаж на системата. Кресливото малцинство от психопатични нарциси иззе цялото медийно пространство и това позволи на олигархията не само да се възстанови от големия удар, а да се върне в играта. Тези, които нямаше да връщат Борисов на власт, всъщност влязоха в правителството, минаха на държавни заплати и така по същество малката грамада от камъни в памет на Пламен Горанов остана последното пламъче, което напомняше за автентичен протест, от тези най-страшните, където човек с живота си гарантира за чистотата на своята нетърпимост и непримирение.
А след това пак знаете какво стана. На власт във Варна пак дойдоха ГЕРБ, общинският съвет, срешу който Пламен Горанов искаше да протестира се повтори почти същия и за тази същата власт гледането на малката грамада беше трън в зеницата. С присъствието си там тя не само напомняше за протеста, тя даваше знак на всички минали край нея, че когато е най-тъмно и страшно, винаги се повява някой, който да заложи своя живот в името на останалите. Някой, който да даде пример за това как човек трябва да се бори.
Премахването на грамадата от камъни е и знак на друго. Ние живеем в ситуация на победила контрареволюция. Новата стара власт не иска да й се напомня за онзи, който се жертва, само защото повече не можеше да им търпи мазните мутри. Сега същите мутри се върнаха на власт и не искат нищо да им напомня за онези страшни дни, в които тяхната власт беше унизена, разклатена, разгромена.
Точно заради това нито един от умните и красивите не написа даже един ред за малката грамада на Пламен, махната с ожесточение. Тя е неудобна и за тях. Защото те станаха съучастници в обществената подмяна. Те направиха всичко възможно този автентичен социален порив да бъде угасен, прегазен, смазан, осмян - камъните пред община Варна са трън и в техните очи. Защото, когато техният кариеризъм се изправи пред автентичната саможертва, той започва да лъщи от потно лицемерие.
Съжалявам за патетичните думи, но махането на този символ във Варна всъщност е рана за цяла България. "Една ръка изхвърли на боклука идилиите със синьото небе", както казваше Вапцаров. Възприех това като посегателство към надеждата, към идеята, че когато един човек поведе недоволните, неговият пример остава, дори и след него да остане единствено една малка грамада от камъни. Която обаче е толкова тежка, че властниците предпочетоха да се саморазправят с нея, отколкото да я оставят и да минават с безразличие към нея.
Всъщност това е урокът по оптимизъм от тази ситуация. Щом един паметник е неудобен, то значи той е реален, автентичен и истински. Могат да го премахнат от неговото място, но няма как да заличат името, няма как да заличат спомените, няма как да предизвикат колективна амнезия за онези времена, когато промяната изглеждаше възможна.
И независимо дали мутренската власт го иска или не, тази надежда винаги ще носи и името на Пламен Горанов...
