/Поглед.инфо/ Писателката Мона Чобан организира артцентър в Киселчово /Снимки 1, 2, 3, 4, 5, 6 , 7 , 8, 9/
Чували ли сте за Киселчово? Може и да не сте. На 30 км южно от Смолян е, близо до гръцката граница. Не е на главния път, а е закътано горе на високото. Малко селце с трийсетина къщи и 18 постоянни жители. За да стигнете до него, трябва да кривнете от шосето между селата Смилян и Могилица.
Киселчово обаче не е обречено на разруха и забрава, подобно на повечето съседни села. От няколко месеца за неговото възраждане е създадена фондация от хора, “безвъзвратно влюбени в Родопите, в баирите, в хората и селото”. Мечтатели и ентусиасти, които знаят, че животът е такъв, какъвто си го направиш. В основата на красивата идея лежи ентусиазмът на писателката Мона Чобан, която отдавна живее в Париж, но пусна корени в Киселчово преди няколко години. “Ако можем да възродим поне едно българско село, можем да повдигнем и планини, каза тя.
Началото вече е положено - в две от къщите, генерално ремонтирани и пригодени за гости, функционира артцентър. Планирани са тематични етно уикенди. “В този космополитен свят който не познава традициите си, все едно не познава себе си, казва Мона.Моятаамбиция епо-скоро да се съберем и да си сътворим нещо заедно, наш собствен, по-чист и по-красив свят.”
През етно уикендите посетителите ще се запознават с някои български и местни традиции. Този на 16 май например е посветен на почистването – и в материален, и в духовен аспект. “Галина Ганова - учител в гимназията за приложни изкуства в Смолян ще ни покаже как се вари домашен сапун, но и как се гонят зли духове от къщата, защото това също е почистване.
Друг път всички заедно ще месим хляб, ще подквасваме сирене, ще правим свещи и плъст от вълна. По Еньовден ще се учим да разпознаваме билки, есента ще варим конфитюри. Посветили сме и уикенд на мълчанието, защото ние не знаем нито да говорим, нито да мълчим като хората.
На 24 май пък с група пловдивски поети ще организираме ателие за благи думи, защото думата е нещо много важно”, казва писателката.През октомври в артцентъра се планира българо-руска десетдневка на издатели, писатели и журналисти.
В Киселчово никой посетител няма да е само наблюдател. Щом е отишъл на етно уикенд – ще участва. “Идеята е да усетиш емоцията да поизцапаш ръцете си с брашно, а после да се насладиш на неповторимия вкус на хляба, омесен и изпечен лично от теб", казва дамата.
Засега амбициите на хората от фондация “Киселчово” са да се привлекат повече съмишленици за каузата, като и други българи си купят къщи в селото и района. Но и докато е в Париж, Мона не спира да хвали своето Киселчово. “Искам да покажа Родопите и на чужденци, но това вече е въпрос на по-мащабен проект. Едно по едно…”
Така – “едно по едно”, в живота на Мона Чобан се нареждат събития, които я подтикват да зареже временно писането и да се захване с ремонти. Тя открива своето Киселчово случайно, при едно пътуване из Родопите преди няколко години, и се влюбва на мига в божествената природа наоколо.
Връща се в Париж, обсебена от идеята да има къща там. Когато мечтата й се сбъдва, тя дълго се радва като дете на своята къща – с типична родопска архитектура, но запусната. Генералният ремонт тече бавно, с много ядове. Майсторите се “командват” по скайпа от Париж, а Мона и хабер си няма как се лее плоча, как се сменя дограма…
Тази среща става повратен момент и в творчеството й. Вдъхновена от прелестта на живота в Родопите, Мона Чобан, станала известна като авторът на първите български чик-лит романи, прави рязък завой към родното, като написва “Доста”. Романът е много български и всичко в него е инспирирано от Родопите.
В търсене насамота и спокойствие,героитему тръгват от Париж към малко родопско село. Вместо мечтаното уединение, се оказват въвлечени в странни и мистични приключения. Преплитат се минало и настояще, миризмата на прясно опечен хляб и кръв, непознати светове и емоции. И всеки извървява своя си път, за да стигне до изцелителната и освобождаваща прошка – към другите, към себе си.
След първата къща идва втора – също случайно. Пред съседната плевня се открива вълшебна панорама към планините наоколо. “Нямаше как да купим само плевнята и така се сдобихме с втората къща. Тя беше направо в плачевно състояние, пред разпадане, и полека-лека, за година и половина, успяхме да я вдигнем. Запазихме каменната основа, а всичко нагоре надградихме наново”, разказва Мона.
Електричеството и канализацията също се изграждат като при нова къща. Водата обаче е кристална, от извор. Интериорът няма как да е автентичен като от едно време, трябва да има всички удобства за съвременния градски човек. Обзавеждането е със стари мебели и красиви предмети, които Мона изравя от парижките битаци.
“Вече има мераклии да си купят къщи и да участват във възраждането на Киселчово”, радва се дамата. Двамата с мъжа й Димитър Иванов не искат нито Париж, нито София. “Митко еITспециалист, работата му е ужасно натоварена и е готов още сега да се пренесе в Киселчово, но няма как да оставим дъщерите си сами в Париж. Малката е още на 15. Чакаме и двете да завършат лицея и след три години се пренасяме окончателно в Родопите, категорична е дамата.
Това е за мен абсолютното живеене – една невероятна тишина, чист въздух, супер спокойствие… Всъщност, едно завръщане към себе си.Имаме амбиции, като се върнем за постоянно,да си гледаме това-онова– плодове, зеленчуци, животни.Защото в Киселчово всичко, с което се храним, е домашно - сирене, мляко, масло,месо, гъби. Пием и хубава домашна ракия…” Мона вече е репетирала за Великден в Киселчово – научила се е да върти чудни пити и козунаци.
“Всичко това не ме отказва или отдалечава от писането, но ме освобождава от болезнената амбиция: “Ей сега тук ще седна и ще напиша един грандиозен роман”. Много по-интересно е да си устроиш един грандиозен личен живот. Страшно ми е забавно и интересно това. Като се позавъртяха нещата покрай къщите, се намериха хора, готови абсолютно доброволно и безплатно да помагат, даже и в самото строителство. Създава се общност от хора, запалени по тази красива идея, на които им се живее по този начин, харесва им… Много е хубаво като усещане. Превръща се в лична кауза”, радва се дамата.
Преса
