/Поглед.инфо/ Има моменти в историята, когато истината се изрича не от трибуните на политиците, а от устата на военните. Генерал Фабиен Мандон, началник на Генералния щаб на Франция, беше именно такъв глас на Парижкия форум за отбрана и сигурност. Думите му не бяха украсени с дипломатически предпазливости, нито смекчени от протоколна учтивост. „Европа вече не е техен приоритет", каза той за Съединените щати — и в залата се настани онова особено мълчание, което настъпва, когато публично се произнесе нещо, което всички са знаели отдавна, но никой не е имал смелостта да каже.

Трансатлантическата връзка се е пукала по шевовете от години. Не от днес, не от встъпването на Доналд Тръмп в длъжност, не дори от първия му мандат. Стратегическото „завъртане към Азия" беше начертано още при Барак Обама — тихо, методично, без излишен шум. После дойде хаотичното изтегляне от Афганистан при Байдън, решено без консултация с европейските съюзници, оставило ги да гледат как двадесет години съвместни жертви се срутват за броени дни. А сега — операцията срещу Иран, стартирана без предупреждение, без координация, без дори минимума информираност, която се очаква между съюзници. Французите са научили за удара, когато той вече е бил нанесен. Точно както се научава за земетресение — от последиците, не от предупреждение.

Последиците не закъсняха. Френски войник загина при дронова атака в Кюрдистан. Шестима бяха ранени. Самолетоносачната група беше пренасочена към Средиземно море. Французите свалиха „няколко десетки дрона" — резултат, какъвто не е имало от години, — консумирайки боеприпаси и ресурси в операция, която не са планирали, не са поискали и за която не са били предупредени. Европа плаща сметката за американски избори, взети в Овалния кабинет.

От френска гледна точка тази логика изглежда най-естествено. Тя е единствената европейска държава, която никога не е предавала ключовете на отбраната си на НАТО изцяло. Де Гол го е прозрял отдавна и е изтеглил Франция от интегрираното военно командване на Алианса още през 1966 година. Решението е критикувано, осмивано, определяно като арогантност и национализъм. Днес то изглежда като предвидливост. „Франция не направила този избор", каза Мандон, имайки предвид онези европейски страни, които са отрязали цели сектори от собствената си отбрана и са ги поверили на НАТО. Това е гаранцията да не зависиш от никого в момента, когато трябва да защитиш военните си интереси.

Но дори Франция не е застрахована. Ядреното възпиране е крайъгълен камък — но само срещу екзистенциалните заплахи. То не защитава от хибридна война, от дронови атаки, от икономически натиск, от информационни кампании. А и самата френска армия, макар да притежава почти пълния спектър от военни способности, не разполага с капацитета, необходим за продължителен високоинтензивен конфликт. Липсват критични инфраструктури и техника — особено за удар в дълбочина. Проблемът е, че останалите европейски държави също са неготови. Или по-точно - макар да инвестират в отбраната си, остават прекалено силно зависими от САЩ. Полша строи най-голямата армия на континента — но разчита на американски технологии и американски бази на своя територия. Германия тъкмо се събужда от десетилетия на стратегическо самоунижение, но пътят към реална автономност е дълъг и несигурен. Секретарят на НАТО Марк Рюте се изрази с характерната за него брутална директност: „Ако някой мисли, че Европа може да се защити без Съединените щати, нека продължава да сънува." Може да е цинизъм. Може и да е реализъм. Вероятно е и двете едновременно.

Тръмп допълнително усложни уравнението, като нарече е европейците „страхливци" заради отказа им да участват военно в операцията срещу Иран и намекна за „сериозни последствия” за НАТО. В Брюксел и в европейските столици този тон се посреща все по-малко с потрес и все повече с умора. Умора, която постепенно се превръща в нещо по-продуктивно — в пресмятане. В питането „какво можем ние" вместо „какво ще направят те". Датският генерал Михаел Вигерс Хилдгор постави въпроса пред колегите си с армейска прямота: „Ако трябваше да се бием сега, щяхме да го правим с това, което имаме, не с това, което планираме да придобием." Края на дебатите, началото на действието — или поне на намерението.

Европейската отбранителна автономия е идея с дълга и нещастна история. Тя е обявявана, отлагана, забравяна и преоткривана многократно. Всеки голям геополитически трус — падането на Берлинската стена, 11 септември, последната война в Газа, а сега и Иран — е раждал нови декларации, последвани от скромни резултати. Въпросът е дали сегашният момент е различен. Има аргументи и в двете посоки. От едната страна: никога досега американският унилатерализъм не е бил толкова открит и толкова безцеремонен. Никога досега Европа не е изживявала последиците от него толкова пряко — с убити войници, с пренасочени флоти, с изразходвани боеприпаси. От другата страна: финансите на повечето европейски правителства са под натиск, политическите консенсуси са трудни, а Франция — единственият реален двигател на стратегическа автономност и единствената ядрена сила в ЕС навлиза в период на предизборна кампания за президент с наранена репутация, отслабена армия и подозрителни партньори.

Историческите повратни моменти рядко изглеждат като такива, когато настъпват. По-често приличат на поредната криза. Но когато началникът на Генералния щаб на Франция стои пред европейски военни лидери и казва публично, че американският съюзник е „все по-непредсказуем" и че това „има въздействие върху нашата сигурност" — нещо се е променило безвъзвратно. Такива геополитически размествания не се връщат назад. Европа може и да не е готова да се защити без Америка. Но за първи път от десетилетия тя говори открито за необходимостта това да се случи.

Среща на живо с проф. Румен Гечев

Информационен бюлетин

На 1 април 2026 г. , сряда, от 19:00 часа в студиото на „Поглед.инфо“ ще се проведе среща на живо с проф. Румен Гечев – икономист, университетски преподавател и един от най-разпознаваемите анализатори на икономическите процеси в България.

В една открита дискусия ще говорим за най-важните въпроси, които вълнуват българското общество:

– накъде върви българската икономика
– инфлацията и реалните доходи
– еврозоната и България
– икономическите решения, които ще определят следващите години

Това няма да бъде телевизионно интервю, а жива среща с публика, в която зрителите ще могат да задават въпроси и да участват в разговора.

Очаква ви директен разговор, сериозен анализ и истински диалог без монтаж и без цензура.

Местата са ограничени.

С билети можете да се снабдите тук: https://epaygo.bg/1514842531 и на място.

Ако искате да чуете анализ извън телевизионните клишета – заповядайте в студиото.