/Поглед.инфо/ Искам да споделя нещо с вас, приятели. Върти ми се в главата от няколко дни. Мисля, че трябва много внимателно да го имаме предвид, когато разсъждаваме за нещата в България.
Нещото е, че България не е в състояние да познае своя водач. Не искам да звуча песимистично, но липсата в момента изглежда направо фатална. Говоря за истински лидер. Не за смешните клонирани човечета, чиято безличност и продажност сме принудени да преглъщаме с отвращение всеки ден.
България има нужда от своя истински и мъдър водач, който да я преведе през историята. И преди това – да я обедини. Без него съпротивата ни срещу продажното статукво изглежда обречена. Ще си пишем призивите, ще се бунтуваме вербално, ще се ругаем взаимно, ще ни идва да хвърлим телевизора през прозореца и толкова. Затова и февруарските протести от 2013-та бяха потушени с лекота и вещина, а после – лесно подменени. Затова и сега истински протести няма. България няма мъж, който да я обедини. Спомням си как неотдавна Калина Андролова беше възкликнала: „WANTED! Търси се мъж на средна възраст, който може да обича България! ТЪРСИ СЕ!!! Един мъж, който ще измъкне България от самоубийството й.“
В момента у нас действа старото римско правило „Разделяй и владей“. Максима, която работи безотказно. Насъскани сме един срещу друг в добре измислен и поддържан антагонизъм. Преди това повечето от нас бяха ментално увредени и оглупени, а тези, които успяха да останат в будно съзнание, бяха изтласкани извън центъра на обществения живот. След това бяхме хвърлени на манежа като кучета един срещу друг, докато в ложите зад плътните завеси кукловодите ни направляваха и ни наблюдаваха с тънка усмивка, отпивайки питиета и пушейки пури. Мръсната работа оставиха на нас, за да не си цапат ръцете. Настървиха ни един срещу друг и ни оставиха да се бием до смърт за техните подставени марионетки. До пълно изтощение. А пирът, естествено, оставаше винаги за тях.
Това е, за съжаление, положението.
През всичките тези години те ни спускаха не едно и две ментета-месии. Даже Цар ни доведоха. Истински. Като в приказките. А ние, като пълни глупаци, всеки път посрещахме с възторг поредния месия. Защо ли? Защото като народ сме много измъчени и нямаме нито опита, нито познанието как да бъдем суверен на собствената си съдба. Нямаме и волята за това.
Няма го обаче и Този, в когото мъдростта се е срещнала с решителността, за да застане пред нас, да ни обедини и след това да ни поведе.
Днес осъзнах, че не мога да се сърдя нито на Него, нито на народа си. Няма как „тайно и полека народът да порасне за няколко века“, както казваше добрият стар дядо Вазов. Няма как народ, който се е научил да живее единствено за да оцелява и не познава копнежа към свободата, да я пожелае. Свободата не е в кръвта му. Тя е само смътен мираж в сънищата му, но не и воля на духа му. Народът ни просто не знае как да воюва за нея. Казвам го със съжаление.
Що се отнася до Него – наистина не мога да го виня. Днес той няма кого да поведе. Ще застане като гладиатор на манежа сред зверовете, а те просто ще бъдат надъхани да го разкъсат, последвали знака на имперските наместници зад тежката завеса. Трябва да е глупак този, който би излязъл сам на обществената арена, за да бъде пожертван. Защото жертвата му дори няма да бъде героична – няма достатъчно будни люде, които да го познаят. Ще бъде напразна жертва. Затова не го виня. Не искам и да го видя разкъсан.
Ние наистина не можем без него. Но и той не може без нас.
Ще ми кажете – не говори така, това е подло, всички имаме нужда от надежда.
Ами вижте, положението наистина не е розово. Ние сме окупирана земя. И окупаторът е силен. Би смачкал всяка наша съпротива с елементарно движение на палеца. Нямаме шанс, ама никакъв. Слаби сме, бедни сме, продадени сме, не сме бойци. Повечето от нас нямат дух и воля за достоен живот. Да не говорим за достойна смърт. Заедно с това тече процес на претопяване и заличаване на националното ни самосъзнание. В това отношение се оказахме най-слабите и най-беззащитните в цяла Европа. Оказахме се слуги по душа.
Затова крайният изход вече не зависи от нас. Зависи от това как ще свърши войната между двете империи. Днес целият свят е арена на предстоящата решителна битка между тях.
Какво можем да направим ние ли?
Да останем будни. Да мислим. Да пишем. Да четем. Да си говорим. Да бдим. Хубаво да се преброим, както споделих последния път. Здраво да се държим един за друг. Да се усмихваме. Да помним кои сме. Да си удряме плесници, ако сънят ни повлече. Каквото и да ни струва – да удържим България в себе си. Защото днес това е единственото място, в което тя може да оцелее.
А после световните сили ще напишат новата история. Ако са оцелели, или каквото е оцеляло от тях. Или която е оцеляла от тях. Все едно. Нещо все ще оцелее.
И тогава – дали ще бъдем недостойни, досадни и гладни слуги, каквито сме днес, дали и утре другите народи ще ни подритват с омерзение, или ще бъдем достойни хора, които достойно ще прекрачат в новите времена на историята – това зависи от нас.
Не се отчайвате, приятели. Има Време за борба. Има и Време за съхраняване на паметта. Уверявам ви, че второто е истински трудното. Но най-вече – без него първото е невъзможно.
Днес реших да бъда реалист, защото живеем в края на такова време.
Много скоро това ще се промени.
И само ако ние с вас сме успели, Той ще се реши.
Защото само тогава ще има народ, който да го последва.
