/Поглед.инфо/ Защо пък президентът Байдън да не гостува на Никита Михалков в „Бесогон”?

Да, поне с част от причините за военния сблъсък между САЩ и Русия преди всичко, а не толкова между Украйна и Русия, може да се позапознае любознателният читател, за който истината означава нещо. Ако разлисти 800-страничното историческо изследване на Оливър Стоун и Питър Кузник. Формално погледнато, този сблъсък не би трябвало да се определя като конфликт между САЩ и Русия, а само между Киев и Москва, но който отгърне книгата, няма как да не стигне до този извод, подкрепен с десетки, дори стотици документи, които е невъзможно да бъдат отхвърлени с лека ръка.

Но това все пак не е най-същественото, което ни поднася големият майстор на киното Оливър Стоун. Покрай суетнята с интервюто на Такър Карлсън с Владимир Путин като че ли позабравихме 4-часовия филм с интервюта на Оливър Стоун с Владимир Владимирович преди няколко години, който бе посрещнат с не по-малко адмирации и отрицание. Забравихме ли, че много от това, което сподели Путин пред Такър Карлсън, той го изрече още в интервютата си с Оливър Стоун.

Според мен, майсторите на лъжата, които определят черното като бяло и бялото като черно, трудно могат да преглътнат такива удари, и то от техни знаменити сънародници, които всъщност поизмиха лицето на Америка от позора, който бяха струпали върху лицето й те. А всъщност, има и друг начин, той няма да бъде по-малко интересен за световната публика. Защо да не се постъпи цивилизовано и, както биха казали някои, по „американски”? Защо реципрочно президентът Байдън да не гостува за два часа в предаването на един велик творец, също носител на „Оскар”. Говоря за „Бесогон” на Никита Михалков. Там в един цивилизован диалог първият бос на американската република ще може да изложи своите виждания за това накъде е тръгнал светът и самите САЩ, пък и да опровергае всичко, което той смята за лъжи? След като руският президент го може, защото да не го може и американският? Не се съмнявам, че Михалков ще му помогне, за да не се излага с познанията си за света, а и за Америка. (Пък и ще опровергае злите езици, че бил имал проблеми с паметта поради напреднала склероза). Вярвам, че ако това се случи, „шоуто” ще е пълно. Идеята ми, според мен е съвсем коректна, все пак не предлагам да гостува на Владимир Соловьов, нали. Макар че - защо не.

Никита Михалков

Джо Байдън

Но да се върнем към премълчаваните исторически факти от историята на САЩ, които са от съществено значение не само за развитието на САЩ и Русия, но и на света като цяло. Всичко изнесено в книгата се случва по време на американските президенти от края на миналия век и първите двайсетина години на сегашния. Според мен, то ще предизвика радост и гняв. Не е никак трудно да се досетите кой ще се радва и кой ще се гневи. И още нещо, според мен всеки сърдит или щастлив, може да се довери на гения на Оливър Стоун за истинността на фактите, някои позабравени, други непознати, колкото и да са шокиращи понякога.

Особено ми беше интересен портретът, на, както се очертава, бъдещия американски президент Доналд Тръмп. Стоун припомня някои поразителни негови антируски прояви от неговата дейност в първия му мандат. Намекът на Оливър Стоун е, че не се знае ще има ли на какво да се радваме, ако той бъде избран отново за президент. Заради неговото непостоянство.

Ще видим, скоро е!

„Премълчаваната история на САЩ”, ново преработено и допълнено издание, Оливър Стоун и Питър Кузник, превод Мирела Иванова, Ангел Съботинов, изд. „Милениум”, 2023 г.

Из петнадесета глава: 2012 – 2018: Как немислимото отново стана мислимо

Оливър Стоун

[…] Кризата в американско-руските отношения тревожи здравомислещите хора и в двете страни. Проблемът води началото си от нарушеното обещание на Запада НАТО да не се разширява „и със сантиметър” на изток след съгласието на Горбачов за обединението на Германия през 1990 г. Публикувани от „Архив за национална сигурност” документи ясно показват, че такива уверения са дадени на съветското ръководство през 1990 и 1991 г. от президента Буш, външния министър на ФРГ Ханс-Дитрих Геншер, канцлера на ФРГ Хелмут Кол, директора на ЦРУ Робърт Гейтс, френския президент Франсоа Митеран, британския министър-председател Маргарет Тачър, британския външен министър Дъглас Хърт, британския министър-председател Джон Мейджър и генералния секретар на НАТО Манфред Вьорнер. Само че думите „нито сантиметър на изток” още не са излезли от устата на държавния секретар Джеймс Бейкър, когато САЩ започват да търсят начин да заобиколят тази „желязна” договореност. Паметна записка на Съвета за национална сигурност разкрива, че още същата година ръководството на САЩ обсъжда „изпращането на сигнал към новите демокрации в Източна Европа, че НАТО е готово да обмисли бъдещето им членство.” Европейските лидери си дават сметка колко чувствителен е този въпрос за Русия и решават да не бързат; през 1995 г. първо е приет доклад за разширяването на НАТО и преговорите за присъединяване започват през 1997 г. През 1999 г. към пакта се присъединяват Унгария, Полша и Чехия. През 2004 г. са приети още седем страни, през 2009 г. – още две, а през юни 2017 г. се присъединява и Черна гора.

По времето на Борис Елцин (1991 - 1999) САЩ демонстрират пълно незачитане на Русия и с действията си допринасят за икономическия упадък и социалния срив в страната, което утвърждава господстващото в западните страни мнение, че притесненията за сигурността на Русия могат да бъдат напълно пренебрегвани. По ирония на съдбата впоследствие любителят на водката сочи Путин за свой наследник. Избирането на Путин на президентския пост през 2000 г. носи радикална промяна. Първоначално Путин търси сближаване със САЩ с надеждата, че двете страни могат да бъдат партньори на международната сцена. Оттеглянето на САЩ от Договора за противоракетна отбрана през 2002 г. и нахлуването в Ирак година по-късно потъпкват тези надежди. Оттогава насетне разломът между двете страни се задълбочава. Американските планове за изграждане на противоракетен щит в Полша и Чехия и разширяването на НАТО към руските граници нагнетяват напрежението. На Мюнхенската конференция по сигурност през февруари 2007 г. Путин отхвърля доминирания от САЩ „еднополюсен свят” с „един единствен властови център и един център за вземане на решения”. „Това е гибелно – заявява той - не само за тези, които са извън системата, но и за самия суверен, защото ще го унищожи отвътре.” По време на посещението на Ангела Меркел в Москва следващата година Путин обяснява, че „неспирното разширяване на един военно-политически блок” в свят, в който „този блок няма противник”, е не само „безсмислено, но и пагубно и контрапродуктивно”.

Здравомислещите американци са съгласни с неговото мнение. В началото на 2008 г. бившият сенатор Бил Брадли припомня отправените на времето от Джордж Кенан предупреждения и нарича разширяването на НАТО „колосална грешка”. Той отхвърля оправданията на Бил Клинтън и Строуб Талбът със следните думи: „Продължихме да ги ритаме, след като бяха паднали, разширихме НАТО… това самоизпълняващо се пророчество на няколко души в администрацията на Клинтън, иредентистски  (политика или действия на лица, партии или държави, които се стремят да присъединят към своята държава дадена област – бел. Хр. Г.) настроени източноевропейци, които вярваха, че Русия винаги ще е наш враг и трябва да сме готови да се защитим, тъй като в някакъв момент руснаците отново ще надигнат глава… Ако наистина бяхме изградили стратегическо партньорство, обсъдили общите заплахи в дългосрочен план и какво можем да направим заедно, защото все пак знаехме, че Русия ще се завърне, все пак и тогава там имаше петрол, представете си колко различен щеше да е днес Иран. Представете си колко различна щеше да е Централна Азия… Много ми е тъжно. Смятам, че сами създадохме проблем, който лесно можеше да бъде избегнат, и изгубихме изключително важен в дългосрочен план партньор, най-вече по отношение на големите заплахи, пред които сме изправени днес.” Брадли изтъква, че към този момент НАТО вече е приел седем държави от Варшавския договор и три бивши съветски републики.

Три седмици по-късно руският външен министър Лавров се обажда на американския посланик Уилям Бърнс да го предупреди, че Русия при никакви обстоятелства няма да приеме влизането на Украйна в НАТО. Геополитическата важност на Украйна е изтъкната от Збигнев Бжежински във влиятелната му книга от 1997 г. „Голямата шахматна дъска”: „Украйна… е геополитическото разковниче, защото съществуването й като независима държава преобразява Русия. Без Украйна Русия престава да бъде евразийска империя. Но ако Москва запази контрола над Украйна с нейното население от 52 милиона души, огромни природни ресурси и достъп до Черно море, Русия ще разполага с всичко необходимо да се превърне в могъща империалистическа държава, обхващаща Европа и Азия.”  […] Хадли си спомня: „Бяхме на мнение, че без Украйна една сломена Русия… никога няма да представлява заплаха както Съветския съюз. Така че това е важен елемент в политиката на САЩ… от стратегическа гледна точка независима Украйна е един вид застраховка за нас.”

За да накара американското ръководство да осъзнае колко сериозно гледа на този въпрос Москва, на 1 февруари 2008 г. Бърнс изпраща шифрограма № 182 до Вашингтон: „Нет означава нет: руските червени линии за разширяването на НАТО.” Шифрограмата се появява на бял свят благодарение на Брадли (Челси) Манинг и е публикувана от „Уикиликс”.

Западът обаче не се вслушва в доводите на Москва. Джордж У. Буш призовава за приемането на Грузия и Украйна в НАТО. На среща на НАТО през април 2008 г. Буш изразява „силна подкрепа” за включването на двете бивши съветски републики в програмите на НАТО като прелюдия към пълноправно членство и позицията му е потвърдена от съветничката по национална сигурност Хадли и други неоконсерватори в администрацията, както и от кандидат-президентите Джон Маккейн и Барак Обама. Буш смята, че това е първа стъпка за приемането на тези страни и в „европейските институции”. Германия и Франция се противопоставят на това предложение и към тях се присъединяват Италия, Унгария и страните от Бенелюкс, които смятат, че това е ненужна провокация към Русия, още повече, че Путин за пръв път ще присъства на среща на НАТО същата седмица. Говорителят на Кремъл Дмитрий Песков предупреждава, че приемането на Грузия и Украйна в НАТО ще подкопае „стратегическата стабилност” на целия регион. Песков изтъква и множество допитвания, които показват, че по-малко от една трета от украинците подкрепят членството в НАТО. Според изследване на „Галъп” от май 2008 г., 43% от украинците все още възприемат НАТО за заплаха. След победата на Виктор Янукович над Виктор Юшченко на президентските избори през 2010 г. Украйна оттегля кандидатурата си за членство в алианса. […]

За Путин Украйна е поредното предателство на САЩ и европейските им съюзници . През 2015 г. той публично обявява, че по време на управлението на Буш руснаците са прихванали разговори между сепаратисти и американското разузнаване в Афганистан, които потвърждават, че САЩ са продължили да подкрепят ислямски терористи не само в Чечня, а и в целия кавказки район на Русия. Според него, САЩ са снабдявали терористите с разузнавателна информация и с транспортни средства. Путин повдигна въпроса пред президента Джордж У. Буш, който отговаря, че „ще срита задниците” на замесените офицери от разузнаването. Десет дни по-късно обаче ФСБ, наследникът на КГБ, получава писмо от ЦРУ, в което се казва: „Поддържали сме и ще продължим да поддържаме връзка с всички опозиционни сили в Русия, смятаме, че имаме право да го правим и няма да престанем.” В разговор с журналист Путин заявява: „Някои хора, особено от специалните служби на западните страни, смятат, че ако някой се опитва да дестабилизира основният им геополитически противник – какъвто сега си даваме сметка за това, в техните умове винаги е била Русия, - това е изцяло в тяхна полза.” „Дори аз смятах – добавя той, - че с премахването на идеологическата бариера, тоест монопола на комунистическата партия върху властта, нещата радикално ще се променят. Оказва се обаче… че има геополитически интереси, които изобщо не са свързани с идеологията.” […]

Намесата на САЩ в Украйна няма как да бъде преглътната от Русия. Американците, които от години се опитват да привлекат Украйна в НАТО, решават да се възползват от растящото недоволство в страната, за да я отклонят от орбитата на Русия и привържат към Запада. Заради икономическата стагнация и вихрещата се корупция много украинци са склонни да се вслушат в прозападните, продемократични послания на Държавния департамент, който след 1991 г. налива 5 милиарда долара в Украйна под формата на помощи, и на Националния фонд за подкрепа на демокрацията - финансирана от САЩ фондация, която от години раздухва недоволството и подкрепя прозападни активисти чрез своите 65 проекта „за развитие на демокрацията” в Украйна. През септември 2013 г. председателят на фондацията Карл Гершман отбелязва, че след като Украйна мине на страната на Запада, същото може да стане и в Русия, след като Путин остане в историята: „Руснаците също са изправени пред избор и накрая Путин може да загуби не само в съседните страни, а и в самата Русия.” […]

На 24 ноември в Киев избухват прозападни протести. Представители на администрацията на Обама, начело с отговарящата за Европа в Държавния департамент Виктория Нюланд - отявлен неоконсерватор и съпруга на един от основателите на мозъчния тръст „Проект за нов американски век” Робърт Кейган, насърчава протестиращите, раздава сандвичи, сладки и окуражителни думи. Тя отхвърля по-предпазливия подход на европейските ръководители. „ЕС да върви по дяволите”, заявява тя пред американския посланик Джефри Пят. Нюланд не само призовава за свалянето на Янукович, а и сама избира неговия наследник. „Смятам, че Яц [Арсений Яценюк] е нашият човек”, казва тя на Пят. Запис от този разговор е пуснат – вероятно от руснаците – в интернет на 7 февруари 2014 г. Русия обвинява САЩ, че подготвя държавен преврат.

През третата седмица на февруари на първоначално мирните протести избухва насилие. Стига се до жертви. В уличните сблъсъци все по-голяма роля играят неонацисти и крайнодесни елементи. На 20 февруари при престрелка загиват полицаи и протестиращи. Протестиращите обвиняват полицията и силите за сигурност. Записан телефонен разговор показва, че според […] Урмас Пает открилите огън снайперисти са от протестиращите, а не от привържениците на Янукович. Пает заявява пред върховния представител на ЕС по външната политика Катрин Аштън: „Нараства убеждението ми, че зад снайперистите не е Янукович, а някой от новата коалиция”. Аштън отговаря: „Струва ми се, че е по-добре да не ровим в това. Тази информация не е достигнала до мен, много интересно. О, Боже!” На следващия ден, за да предотврати нови кръвопролития, Янукович подписва споразумение с водачите на опозицията, в което се призовава за предсрочни избори, връщане на конституцията от 2004 г. и създаването на ново правителство на националното обединение.

Споразумението е подписано и от трима европейски държавни ръководители. То обаче бързо пропада, тъй като протестиращите, водени според Робърт Пари „от неонацистки въоръжени групировки и крайната десница”, окупират обществени сгради и разпространяват слухове, че голямо количество оръжие, заловено в Лвов от антиправителствените сили, е било предназначено за Киев. Нарастват страховете от нови кръвопролития и подкрепата за Янукович се срива. Президентът обявява, че се страхува за живота си и напуска столицата. Според директора на „Стратфорд” Джордж Фридман, това е най-очевидният преврат в историята”.

САЩ незабавно признават новото правителство. Русия заклеймява смяната на властта и заявява, че за нея това е преврат, извършен от въоръжени неонацисти, свалили демократично избран президент, който е приел исканията за конституционни промени и предсрочни избори. Новото правителство в Киев бързо показва истинската си същност и забранява руския като втори официален език, което предизвиква протести в рускоговорещите райони на Украйна.

Първи реагират жителите на Крим. На 27 февруари въоръжени мъже окупират парламента в Крим и издигат руското знаме. Само за няколко дни руските войници от военноморската база в Севастопол вземат под свой контрол полуострова без кръвопролития и без нито един изстрел. Украинските сили не оказват съпротива. Крим е част от Русия, откакто Екатерина Велика побеждава Османската империя през 1783 г. През 1954 г. Никита Хрушчов предава съветската република на Украйна в жест на добра воля. През 2010 г. руският президент Дмитри Медведев и украинският президент Янукович подписват споразумение за удължаване на срока за използване на военноморската база в Крим до 2042 г. с възможност за последващо удължаване с пет години. Съгласно това споразумение руският военноморски флот има правото да разположи там 25 000 души. И сега Русия, в отговор на желанията на кримското население и тъй като не желае да рискува да изгуби военноморската си база в Севастопол, където е разположен щабът на Черноморския флот, си взема Крим. На 6 март Парламентът на Крим, който винаги се е радвал на известна автономия, гласува да се отдели от Украйна и да се присъедини към Русия. Резултатите са категорични. Деветдесет и седем процента от гласовете са за присъединяване към Русия. Русия приветства горещо решението.

Същевременно нараства напрежението в южните и източните части на Украйна, където също има значителни групи рускоговорещи, които се чувстват повече свързани с Москва, отколкото с Киев. На 1 март Руският парламент одобрява искането на Путин за използването на военна сила за защита на руските интереси. На 7 април избухват протести в Донецк, Луганск и Харков в Източна Украйна, протестиращите окупират обществени сгради и призовават за референдум за отцепване от Украйна, която сега се ръководи от президента Петро Порошенко и министър-председателя Яценюк.

САЩ и НАТО осъждат руската агресия и налагат строги санкции. Историкът Андрю Бацевич отхвърля твърденията, че Русия иска да възстанови съветската империя – според него това са „опити за сплашване” – и заявява, че Путин „действа така, както би постъпил всеки американски президент, ако съседна страна влезе във враждебен пакт. Точно така постъпват Дуайт Айзенхауер и Джон Кенеди при присъединяване на Куба към съветския блок”. „Русия – отбелязва Бацевич – няма как да не се интересува от това кой владее Украйна, макар че малцина във Вашингтон и в редакцията на „Ню Йорк Таймс” са склонни да го признаят”.

През лятото на 2014 г. в Донбас избухват сражения. Украинската армия, подкрепяна от ислямски батальон доброволци, неонацисти и крайнодесни елементи, се изправя срещу подкрепяните от Русия бойци от самопровъзгласилите се „народни републики” в Донецк и Луганск (ДНР и ЛНР). През юли 2015 г. „Ню Йорк Таймс” пише, че срещу проруските сепаратисти воюват „най-малко трийсет различни части”. Според Андрю Крамър от „Таймс” , „корумпираната и необезпечена с нужното снаряжение украинска армия като цяло е неефективна” срещу добре въоръжените подкрепяни от Русия бунтовници. Чеченците обаче са опитни бойци и към тях се присъединяват узбекистанци, балкарци и други представители на малцинствени групи от бившите съветски републики. Крайнодесните елементи, много от които са били в челните редици на протестите срещу Янукович, са организирани във формацията „Десен сектор”, който, отбелязва Крамър, „е създаден при миналогодишните протести в Киев от няколко маргинални националистически групи като „Бял чук”и „Тризъбецът на Степан Бандера”. Групата „Азов” е открито неонацистка и е приела за своя емблема символа „вълча кука”, използван от Вафен-СС през Втората световна война.”

На 12 февруари 2015 г. държавните ръководители на Украйна, Русия, Франция и Германия, като и представители на ДНР и ЛНР, подписват в Минск споразумение от 13 точки, което предвижда преустановяване на огъня и изтегляне на тежкото оръжие от фронтовата линия. Украйна поема задължението да промени конституцията си, за да позволи по-голяма автономия на Донецк и Луганск. В замяна всички „чуждестранни военни формирования” трябва да се изтеглят и Украйна да възвърне контрола върху границите си. Двете страни обаче така и не постигат разбирателство за последователността на нужните стъпки и конфликтът остава забравен.

Руското ръководство си дава сметка, че намаляването на напрежението в Украйна е единствената надежда за вдигане на западните санкции. Пол Джъдж от неправителствената организация „Интернешънел Крайзис Груп” обяснява, че „Русия е изключително недоволна от липсата на напредък по Минското споразумение от февруари 2015 г. и се опитва да припише провала на Украйна. Споразумението… е в ущърб на Украйна. Някои ключови клаузи, като специалният статут на автономните области, са политически взривоопасни и може да костват поста на президента Петро Порошенко. Затова той се стреми да бави топката, а Москва вече губи търпение.”

По времето на Обама САЩ осигуряват военно оборудване и обучение на украинската армия, но не й предоставят оръжия, тъй като си дават сметка, че оръжията ще задълбочат конфликта и може да доведат до открита война. В предизборната са кампания Клинтън се разграничава от Обама по този въпрос и заявява, че е склонна да предостави оръжия на Украйна. Тръмп се противопоставя категорично и негови представители премахват подкрепата за изпращането на оръжия в Украйна от платформата на републиканската партия.

През декември 2017 г. от тази предпазливост не е останало нищо и администрацията на Тръмп одобрява продажбата на противотанкови ракети и автоматични оръжия, определени от председателя на Комисията за външна политика в Сената Боб Коркър като „отбранителни оръжия”. Неназован „високопоставен източник от Конгреса” заявява пред „Вашингтон Поуст”: „Жребият е хвърлен, това са смъртоносни оръжия и аз очаквам да последват още много.”

Украйна е в орбитата на САЩ и ЕС от четири години и през този период положението в страната се влошава, тъй като поради увеличените военни разходи корупцията процъфтява. Неонацистите, начело с наброяващата повече от 3 000 души паравоенна групировка „Азов”, маршируват напълно необезпокоявани по улиците на Киев с факли и антисемитски лозунги[…]

Путин хвърля вината за безизходицата в Украйна на западното високомерие. В изказване пред Международния дискусионен клуб „Валдай в Сочи през октомври 2014 г. той заявява: „Просто ни казаха: гледайте си работата, точка, край на разговора. Вместо мирно, цивилизовано – подчертавам цивилизовано – обсъждане, всичко се сведе до сваляне на правителството; хвърлиха страната в хаос, в икономически и социален колапс, в гражданска война с много жертви. […] Това ли е цивилизованият начин за решаване на проблеми?”

Бившият американски представител Матлок смята, че позицията на Русия за Украйна стъпва на солидни основания. Той пише: „Руснаците твърдят и този аргумент има известни основания, че САЩ се интересуват от териториалната цялост, само когато това обслужва техните интереси. Има предостатъчно примери как САЩ си затварят очите за това, когато им е удобно…”[…]

И други гласове призовават за сдържаност. В интервю за „Шпигел” Хенри Кисинджър напомня” „Ако Западът бъде честен пред себе си, трябва да признае сторените грешки. Анексирането на Крим не е стъпка към завладяването на света. Не е нахлуването на Хитлер в Чехословакия.” […]

Руската еуфория от победата на Тръмп бързо отминава и става ясно, че всичко ще си продължи по старому. Месец след като Тръмп встъпва в длъжност, кореспондентът на „Ню Йорк Таймс” в Москва Нийл Маркфаркахар отбелязва, че се долавя промяна в настроението в Москва и надеждите, че Тръмп ще свали санкциите и ще се стреми към сближаване с Русия, бързо угасват. „Вече няма съмнение – пише Маркфаркар, - че доброто мнение на Тръмп за президента Путин, не се споделя от съветниците му по външната политика.” Валери Соловей, преподавател на МГИМО завява: „Като цяло в Кремъл смятат, че позицията на Тръмп е доста слаба. Той може и да е положително настроен към Русия, но политическата върхушка не му позволява да направи нищо.”

Някои анализатори се опасяват, че непредсказуемостта на Тръмп може да е опасна. Съветникът към Кремъл Сергей Марков споделя пред Маркфаркарар: „За нас е по-добре да си имаме работа с предсказуем партньор. Непредсказуемият е опасен.” Наложените през юли санкции потвърждават правотата му. Според Джефри Едмъндс, бивш директор за Русия в Съвета по национална сигурност по времето но Обама, „тези санкции потъпкаха надеждите на Кремъл за подобряване на отношенията със САЩ.”

* Черно на бяло