Отново е Първи май. Най-тъжният от всички в последните години. А трябваше да е най-радостният. Защото гербариите спечелиха гласовете на мало и голямо с ангажимента да сложат ред в държавата, да смачкат октопода на престъпността, да тикнат на мястото им онези, които забогатяха върху гърба ни, и да създадат условия за приличен живот. В средата на управленския им мандат трябваше да забележим поне минимално подобряване на ситуацията. Уви, не просто сме далеч от обещаното, а дори сме се върнали доста назад. А и напред нищо хубаво не ни чака.
Шокираща е бюджетната прогноза на правителството за следващите три години. Номиналните доходи отново се замразяват, което означава, че реалните ще продължат да падат. "С радост ще увеличим пенсиите, когато има възможност", увери вицепремиерът и финансов министър Симеон Дянков. Този човек отдавна е доказал, че говори, каквото му хрумне, но все пак журналистите го попитаха къде във времето ще бъдат разположени по-високите доходи. "Определено ще има възможност и определено ще ги увеличим", "уточни" Дянков и добави: "Като стане ясно, ще стане ясно." От което нито неопределеността стана по-малка, нито яснотата - по-голяма.
Ако все пак се доверим донякъде на бюджетната прогноза, па макар и изготвена от лъжливия финансов министър, ще видим, че увеличение на заплатите в бюджетния сектор се задава едва през 2013 г., и то само с 5 процента, и с още 7 на сто през 2014 г. Увеличение на пенсиите е планирано също през 2013 г., и то само с 2-3 на сто. Но това обещание ни препраща в мандата чак на следващото правителство. С други думи, подобрение ще има едва след като ГЕРБ излезе от властта. Ние вече и без бюджетни прогнози се досещаме, че ще е така. Защото все по-често си припомняме какво беше, преди ГЕРБ да спечели изборите. Пенсиите примерно се увеличаваха всяка година на по две стъпки с 10 процента. Доходите на заетите също нарастваха.
А днес икономическата принуда заставя хората да търсят каквато и да е работа, примирявайки се с факта, че работодателите потъпкват социалните и гражданските им права. През седмицата бяха обявени резултатите от социологическо изследване, според които 40 на сто от българите са готови да работят без трудов договор и без да е ясно дали ще имат здравна и пенсионна осигуровка. Най-уязвимата група е тази на младите хора, които най-често биват назначавани с временен договор, на минималната работна заплата и без осигуровки. А като изтече изпитателният срок, обикновено ги изритват.
Тези най-важни проблеми във всекидневието ни обаче отдавна не трогват премиера Борисов. С типичното си самохвалство той заяви в Загреб, че българите сме задминали хърватите и си живеем по-добре от тях. И това при положение че средната месечна заплата в Хърватия, и то нетната, е 744 евро, докато у нас брутната е около 350. Това подсказва, че премиерът не само не може да подобри ситуацията у нас, но и не иска - той е доволен от сегашния ни хал.
И тук отново се изправя класическият въпрос - какво да се прави? Недоволството е голямо, но доверието към левицата не се връща с достатъчна скорост. Част от негодуванието се опитва да се излее в граждански протести. Виждаме обаче как вместо да се разрастват, демонстрациите примерно срещу високите цени на горивата от епизод на епизод стават все по-рехави. У нас силна улица е имало само когато сериозна част от нея е била платена. Когато е била стимулирана и режисирана от стоящи зад гърба й партии. Само тогава тя е била в състояние да сваля правителства. В почти всички останали случаи протестите са завършвали не само безславно, но и безрезултатно.
И сякаш отново стигаме до извода, който може и да не ни се нрави, но няма как да го прескочим - ако искаме да променим нещо, можем да го сторим чрез партиите. По конституция тъкмо те съдействат за формирането и изразяването на политическата воля на гражданите. Разбира се, няма да сполучим, ако се уповаваме на партиите еднодневки. Те идват в името на големи цели, но всъщност се грижат най-вече за облагодетелстване на върхушките си, формирани предимно от мераклии, неуспели да се реализират при предишни управления.
Нормално е погледите да се насочат към най-голямата лява партия. Това, че е най-голяма, засега не се поставя под въпрос, но че е лява, отдавна буди съмнения, и то съвсем не единични. Ето защо повече от необходимо е да възстановим в най-висока степен лявата си същност. Не е достатъчно само да разбираме какво означава това, а и да имаме амбицията да го сторим. Не с думи и с потупване по рамото, а с действия. В противен случай нито дружна песен ще екне, нито на сърца ни ще олекне. Бойковците ще примамват типично нашия електорат, а ние вода ще газим, но жадни ще ходим. Ще громим кусурите на поредното популистко правителство, без да има как да ги отстраним.
А може да е другояче.
Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info
