С „развихрянето” на т.нар. „демокрация” и „пазарна икономика” у нас се появи едно почти непознато и забравено през „страшните и лошави” 45 години социализъм явление – бедността. Лека-полека тя започна да се превръща в съдба на немалко граждани на нашата страна и то съдба доживотна.

През последните години даже се заговори за политика на „антибедност” на фона на кризата. В условията на растеж на цените и безработицата темата за бедността стана важна и актуална за българина. Ето защо ние си позволяваме да поговорим по нея.

За многото лица на бедността

Несъмнено бедността има много и различни лица. Даже като обект на научни изследвания тя се формулира по различен начин. Най-общото определение е, че бедността представлява характеристика на икономическото положение на индивида или социалната група, при която те не могат да си осигурят сами необходимите блага. Оттук и нейното тълкуване от една страна като „лишение от средства, които са съществени за някакъв минимален стандарт на функциониране и живот”. Тези средства могат да бъдат материални ресурси като храна, вода, подслон. Но е възможно и да са социални ресурси като достъп до информацияа, образование, здравни грижи и социален статус, както и възможност за създаване на значими социални връзки.

От друга страна, обаче, съществуват и някои „прагматични” дефиниции, като тази на Световната банка, която определя бедността в термините на неравенството в доходите. Оттук и виждането за „мизерното съществуване” (extreme poverty) и „бедното съществуване”(moderate poverty).

Първото се определя като живот с доход на ден под 1 щатски долар в паритетна покупателна способност(ППС), а второто с под 2 щатски долара(ППС) на ден. Според тези изчисления по данни на същата Световна банка през 2001 година 1 милиард и 100 милиона души на Земята са живели в мизерия, а 2 милиарда и 700 милиона са влачели бедно съществуване. Дали това може да бъде някакво утешение за тези наши съграждани, които след сюблимната дата 10 ноември 1989 година се присъединиха към тези, навярно, най-значими общности в света?

Но това между другото. Тук не бива да се забравя, че ежегодно пак в началото на ХХІ век в света умират около 18 000 000 души, по причини свързани с бедността, което означава по 50 000 човека дневно!!? Така или иначе в световната практика се формират три основни концепции за определяне на бедността:

  • Абсолютна бедност – тя се базира именно на установяването на минимум основни потребности и размер на ресурсите, нужен за тяхното удовлетворение;
  • Относителна бедност – основава се на съотношението на показателите на благосъстоянието на отделно лице или група с равнището на материално осигуряване, съществуващо в дадена страна, респ. общество.
  • Субективна бедност - това е оценка на материалното и социалното положение и равнище на живот, направена от самите лица.

Българската бедност – до гроб!

Според едно изследване, направено с финансовата подкрепа на същата тази Световна банка у нас през 2003 година, субективните оценки на хората, участвали в изследването, показват две прагови равнища на дохода, който гарантира бедност у нас:

  • Мизерно съществуване – 69 лева на едно лице от домакинство;
  • Бедно съществуване – 133 лева на едно лице.

На 20 юли 2004 година от Министерството на труда и социалната политика,

при представяне на Национална дискусия на резултатите от това поредно четвърто изследване на бедността от 2003 година, бе съобщено, че при праг на бедността в страната ни изчислен на 52 евро(около 102 лева) месечно, това означава 409 хиляди бедни домакинства с 1 113 000 души или 14% от населението на България.

През 2005 година усещането за бедност в България е 9 пъти по-масово в сравнение с това преди 10 ноември 1989 година.(вж. Димова П., Л.Радева. Жените в неформалната икономика на България.София, 2006, АСА и ЖАР, цит. по www.asa-bg.org). Въобще тази цифра 9 пъти е много показателна, макар и да става дума за субективно усещане. Така че «реформаторите» от всички разцветки на българския политически «елит» могат да се гордеят с тези си «успехи».

Според проучвания на Евробарометър по тяхна методика през 2008 г. бедните в България са около 1,7 млн. души. Същевременно 92% от българите смятат, че бедността в страната е широко разпространена. Всяко трето семейство с дете е бедно, сочи изследване на УНИЦЕФ.

През 2011 г. за бедни се смятат хората, които разполагат с 211 лева на месец, като се счита, че с тези пари те ще успеят да се изхранват, да плащат ток, парно, телефон, да си купуват нужните лекарства и други. Тази сума е изчислена на база 60% от средния общ нетен еквивалентен доход за страната.

Линията постоянно нараства, като през 2007 г. беше 152 лв., през 2008 г. нарастна на 166 лв., а през 2009 г. – 194 лв.

Методиката на изчисляване се разработи през 2006 г. от Министерството на труда и социалната политика, съвместно с БАН, НСИ, граждански организации и др., като в нея се описват начините и стъпките за актуализация.

Последните се изчисляват като парична равностойност на фактическия реализиран разход за потребление на хранителни стоки, които осигуряват жизнено препоръчителния дневен прием на калории – от 2700 кило-калории.

Взема се предвид и съотношението между равнището на разходите за нехранителни и хранителни стоки и услуги, което трябва да съответства на средното съотношение за 20% от домакинствата с най-ниски доходи.

Размерът от 211 лв. на линията на бедност беше одобрен и на заседание на Националния съвет за тристранно сътрудничество.

На основата на тази, нека да я наречем „свещена граница на бедността”,

според проучване на Икономическия и социален съвет 1,2 млн. българи са бедни, а прагът на бедността е 13 пъти по-нисък от този в старите страни членки на ЕС. Фактически България е страната членка на Европейския съюз (ЕС) с най-висок дял граждани, живели в тежки материални условия през 2008, показва статистиката на "Евростат".През 2008 г. 116 млн. души в Европейския съюз са били засегнати от поне една от три форми на социално изключване.Това са:

  • Рискът от бедност - Близо 81 млн. души в ЕС или 17% от гражданите му през 2008 г. са били застрашени от бедност.Най-високи нива на риск от бедност след социални размествания са отчетени в Латвия (26% от населението), Румъния (23%) и България (21%), а най-ниски - в Чехия (9%), Холандия и Словакия (по 11%);
  • Тежките материални условия - От жителите на ЕС 42 млн. души или 8% живели в тежки материални условия,което означава, че нямат достатъчно средства, за да си плащат сметките, да отопляват достатъчно жилищата си, нямат кола или телефон.По този показател България е на първо място с 41% от населението, следвана от Румъния с 33%, а най-ниско е равнището в Люксембург, Швеция, Холандия, Дания и Испания (под 3%).
  • Животът в домакинства, които използват трудовия си потенциал в ниска степен - Третата форма на социално изключване обхваща хора от домакинства, в които възрастните са използвали под 20% от общия си трудов потенциал. По този показател първите места се заемат от Ирландия (14%), Унгария, Белгия и Германия (по 12%), а последните - от Кипър (4%), Люксембург, Латвия, Литва, Словакия, Естония и Швеция (по 5%).

Около 25% от европейските граждани са били засегнати поне от една от трите форми на социално изключване.Нивата са най-високи в България – 45% от населението, Румъния – 44%, Латвия – 34%, и Полша – 31%, а най-ниски - в Холандия, Швеция и Чехия с по 15% и Люксембург и Дания с по 16%.

От всички три форми през 2008 г. в ЕС са били засегнати 7 млн. европейци или 1,4 от европейското население. Най-високи са равнищата отново в България – 4% и Унгария – 3%, а най-ниски - в Люксембург, Швеция, Дания, Испания и Холандия – по 0,5% или по-малко.

Проблемът „работещите бедни”

През 70-те години в САЩ възникна концепцията за "работещите бедни". Това е във връзка с появата на атипични и силно рискови категории труд и заетост, както и с нарастването на поляризацията в доходите от труд. Само за няколко години тази концепция придоби много широка популярност в Европа. През 2000 г. Европейският съюз направи борбата с бедността и изолацията ключова част от т.нар. нов Лисабонски подход.

По данни на Института за социални и синдикални изследвания на КНСБ,

представени преди време(31 март 2005 година) от директора на института Любен Томев, относителният дял на работещите бедни в България е около 18-20% от заетите или около 550 000. Т.нар. подоходна бедност в страната по изчисление на КНСБ обхваща 35-40% от домакинствата, в които всеки един живее с доход до 130 лв.

Понятието работещи бедни е познато и в ЕС, твърдят специалистите, но там няма пряка връзка между ниските заплати и бедността, тъй като голяма роля играят фактори като безработица, образование, а от мрежата на мизерията хората са спасени от различни социални плащания - за деца, за жилище и т.н.

Работещите бедни в България са пет пъти по-бедни от работещите бедни в Европа, според Томев. Отраслите с най-ниско възнаграждение у нас са селско и горско стопанство, текстил и облекло, кожухарство, обработка на дървен материал, преработвателна промишленост, хотелиeрство и ресторантьорство. В тези отрасли като наемни работници сe трудят близо 660 000 души или около 32% от наетите в страната.

За новия тип работещи бедни в България

През последните години в бившите страни на европейския социализъм се заговори и за нова категория бедност, която често е наричана „новите бедни”. Това е категория, която почти не съществува, нито на Запад, нито в т.нар. „развиващи се страни”. Това не са хора, които са „пряк” обект на драматичен процес на обедняване, на загуба на социални статуси, на свличане към социалното дъно, на социална декласация.

При тази категория също става дума за „работещи бедни”. Но те не са „класическите работещи бедни” от нискотехнологичните отрасли със значителен дял физически труд. Точно обратното, като правило това са хора високвалифицирани, даже с творчески професии и значителен потенциал. Това са професии, овладени в предишния период на държавния социализъм, когато обществото се стремеше, къде успешно, къде не толкова, да се заемат водещи позиции в световния научно-технически прогрес.

Днес тези хора са се оказали „излишни”, ако не напълно, то поне частично. В „реформираните” пост-социалистически общества се възцари т.нар. неолиберален модел на социално-икономическо развитие.Последният ориентира към развитие на обществени и стопански форми на перифериен, обслужващ високоразвитите западни общества паразитен и паразитиращ на човешките пороци капитализъм. Достатъчно е да си отворим очите и да видим тенденциите за превръщане на България не просто в туристическа страна, но в страна на „секс-туризма”.

Оттук определената деиндустриализация, деинтелектуализация и като следствие архаизацията на горепосочените общества. Затова както пишат някои изследователи „в годините на пост-социализма се наблюдава възраждане на психиката и културата на оцеляване, характерни за България от преди 100-120 години”(вж. пак Димова П., Л.Радева. Жените в неформалната икономика на България...).

Една част от нашите професионалисти напуснаха България с едпосочен билет. Те станаха част от онова световно явление, което се нарича “brain drain”, т.е. «изтичане», а по точно «изсмукване» на сивото вещество, на «мозъците», нъа умните и квалифицирани хора на бедните страни от богатия Запад.

Но не за тях е нашата приказка. А за тази част, която все пак остана. Все още има БАН, макар че с нейното «реформиране» тя може скоро да изчезне. Все още има университети, макар че се работи по стратегия за «реформа» на висшето образование... Все още останаха отраслеви институти, лаборатории и развойни бази...

Все още има художествено-творческа интелигенция, макар че някои бяха принудени да се преквалифицират в «творци» на чалгаджийска «култура»... Какво да се прави? «Пазарен механизъм», нали това го иска пазарът, т.е. онези с парите... Все още има учители, макар че у нас продължават да се затварят училища. Защо ли?! Може би защото днешното ни «благоденствие» не предвижда повече от едно дете, а по-добро и въобще без деца, нали...?!

В какво се състои бедността на «новите бедни»?

Не, не само, че тяхното възнаграждение, а оттук и жизнен стандарт, както в абсолютни цифри, но и в относително сравнение, са пъти по-ниски от тези на хора с тяхната професия, квалификационни и лични способности не само в Първия, но и в Третия свят.

Истинската им бедност е в това, че в обществото на реставрирания български капитализъм ИНТЕЛИГЕНТНОСТТА, ЗНАНИЕТО КАТО НАУКА И ТЕХНОЛОГИЯ не са търсена «стока». Ще припомним, между впрочем, на някои «демократо-интелигенти», че тази «стока» не бе търсена и в додеветосептемврийския такъв.

В бедността на «новите бедни» несъмнено има и елемента на липса на материални ресурси, но най-вече тя е в отсъствието на социални ресурси. Тя е резултат на липсата, а по-точно на разрушаването на социално-икономическите условия и възможности «новите работещи бедни» да реализират своя потенциал в полза на българското общество. Бедността им е в това, че те са принудени да се депрофесионализират, да се деквалифицират, къде частично, а къде напълно.

Е, ще каже, каже някоя „мутреста личност”, какъв им е проблема на тия, „нови бедни”. Още няколко години „реформи” и те ще изчезнат като социална категория.

Определено ако се продължи с неолибералния тип реформиране „прогнозата” на такава личност, няма да е далеч от истината. България ще се освободи от „бремето” на интелигентността. Ще се възпроизвежда обслужващ персонал – секструженички, тяхните „капо” – сутеньорите, „войници” за задграничните мисии по установяване на „глобалната демокрация”, мутри и чалга-певачици, като израз на новата ни култура, и други подобни.

Остава само въпроса ще я има ли България при доминирането на такава „публика”?

Но „спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се” бе казал преди време един известен герой, мечтаещ някой да му поднесе милион на чинийка. Е, той бе прав. И „класическите”, и „новите бедни” следва да разберат че спасението е в тяхните ръце. Че трябва „смяна на системата”, нужно е неолибералния социално-икономически режим културно да бъде отпратен в музея на историята, където му е мястото.

А нам ще е нужно обществото на солидарността, където ще цари трудът и знанието, където ще я има социалната справедливост и социалния хуманизъм. И тогава няма да има място за бедността. А всякакви приказки за политика на антибедността, при условие че се запази днешната система, не ги слушайте те са от Лукавия.