/Поглед.инфо/ Наводненията и потопите, сушите и кишите, горските пожари и свлачищата, с които природата ни „награждава” през последните години ни карат да се замислим над някои въпроси. Нима само природата може да се вини за станалото? Няма ли и „човешки пръст”? И в какво е вината човешка? Дали става дума за изначален конфликт между Природата и Човека или пък за нещо друго? Нещо скрито в системата на обществени взаимоотношения?

Някои истини за Природата и Човека

Днес съвременното човечество все повече и повече осъзнава или по-точно казано преоткрива някои сурови истини за природата и себе си. Казваме „преоткрива” защото същите тези истини за природата бяха част от жизнената правда на т.нар. „традиционни общества”, т.е. аграрните общности, където разрушителното въздействие на човешката дейност като правило не надхвърляше екологичния потенциал на съответната „местна” природа за самовъзстановяване. И в рамките на които съществуваше определена „природна етика”, макар и изразена в религиозни форми. „Природна етика”, която ориентираше човека да взема от Природата не повече, отколкото му е нужно в дадения момент за просто възпроизводство. „Природна”, но едновременно с това и социална етика, която го пазеше от потребителската страст.

Първата от тези преоткрити истини е за ограничеността на природните ресурси, най-малкото на това равнище на енергийни възможности, които засега притежават хората като цивилизация. Втората важна и определено вечна истина е тази, че човек е част от природата.В този смисъл той трябва да търси хармонизиране на своите взаимоотношения с нея, а не да се старае да я „победи”.

Ще отбележим, че в рамките на Ренесанса, т.е. времето, създало социо-културната матрица на формирането на капитализма, се ражда виждането за така наречения „Прометеевски дух”. Съгласно това виждане Човекът се намира в титанична борба с Майката-Природа. В днешния момент става ясно, че заблудите на „Прометеевския дух” се оказват не просто заблуди. В миналото те бяха ако не оправдани, то приемливи, тоест възможни. Тъй като не бяха напълно изчерпани екологичните резерви на планетата Земя. Но сега в конкретните социално-икономически и екологически параметри на съществуване в началото на ХХІ век те се оказват опасен начин на мислене и действие. Тъй като водят до самоунищожителен за Човека конфликт с Природата, при това конфликт с глобални размери.

Западът, като отдавна „изкушен” в „прометеевска борба” с природата, като че ли първи от индустриалните общества разбра наново горните истини. Така или иначе „преоткриването” им от Запада роди концепцията за „устойчивото развитие”. Съгласно последната обществото със своето потребление и производство тук и днес не бива да пречи на бъдещите поколения да се възпроизвеждат и развиват. Казано по простому не бива сега да „отваряме такава уста”, че да изядем бъдещето на своите деца, внуци и правнуци да живеят в чиста и незамърсена природа.

Ранната социалистическа форма на обществено развитие, която се роди от Октомврийската революция в различните си фази, включително тази до 1991 година, като част от глобалната индустриална цивилизация, все още бе преизпълнена със споменатия прометеевски дух. И почти до края на своето съществуване, т.нар. общество на „държавния социализъм” понякога „грешеше” по отношение на Природата-Майка. Макар че трябва да виждаме факта, че този грях не бе системен такъв, т.е. който е заложен във фундамента на системата. Той бе еволюционен, т.е. това бяха „родилните петна” на ранния социализъм, който ако се бе съхранил и развил по-натътък, неминуемо щеше да ги преодолее. Така че всичко това, и „преоткритата” на Запад концепция за устойчивото развитие, и „екологическите” грешки на държавния социализъм съвсем не премахват няколко ключови социално-политически и икономически истини:

  • Западът като цялостна обществена система, налагана по целия свят, както във формата на ядро на системата, така и във формата на периферия на същата, е противопоказан на екологическото функциониране на човечеството, на постигането на „екологичен мир”` между Човек и Природа;

  • Цялостното „екологично решение” на човешкото съществуване е възможно единствено и само на основата на обогатен с екологично мислене социализиран, т.е. социалистически тип социално и икономическо възпроизводство.

Антиекологичният характер на капитализма като обществена система

У нас има група „ентусиасти” на концепцията за устойчивото развитие, които се прекланят пред нейната мъдрост. Несъмнено тя е голям, качествен скок в развитието на екологичното съзнание на съвременното човечество. Но като много неща в този свят тя играе нееднозначна роля. Това не бива да забравят тези, които я разхвалват навсякъде. Те често цитират, казано по Ботевски, „царе, папи, патриарси”, които, видите ли, я поддържат.При което, „ето, Западът прави своите похвални усилия за това тя да стане начин на мислене и действие по целия свят”.

Но същите тези „ентусиасти” замълчават срамежливо за „двойния стандарт”, който този „златен милиард”, т.е. Западът проявява най-вече по отношение на жизненоважния за оцеляването на човечеството проблем като екологичния. Като по този начин самата концепция за устойчивото развитие придобива също „двойно-стандартна” физиономия.

Не бихме искали да говорим за това, че, например, САЩ отказват да подпишат т.нар. „Протокол от Киото”, предполагащ намаляване на изхвърлянето на замърсяващи атмосферата газове. Нито че същите тези САЩ се опитват да превърнат екологията в инструмент за борба срещу конкуренцията на надигащите се икономически гиганти Китай и Индия. Нито че запазването на природата на Запад все повече се постига за сметка на т.нар. „екологичен неоколониализъм”. Т.е. за сметка на износа на т.нар „мръсни производства” и отпадъци в страните на „третия свят”. А днес също това започва да се прави и за сметка на бившия „втори свят” - страните от Източна Европа и републиките на бившия СССР.

Не, не за това ни е думата, а за нещо, което и „ентусиастите”, и „не-ентусиастите”, и всякакви други тути-кванти забравят, замълчават или просто преиначават. А именно, че капитализмът, бил той ранен или съвременен, този на ядрото, на златния милиард или перифериен, на третия свят, винаги е бил, е и ще бъде антиекологичен. Неговите базови фактори – доминирането на частна собственост и превръщането на пазарните взаимоотношения в ядро не само на икономическите, но и на всякакъв друг тип обществени взаимодействия, винаги са работели, работят и ще работят по начин, при който факторът „природа” е бил, е и ще бъде жестоко експлоатиран. Но за разлика от фактора „човек”, който може да вдигне стачка, да тръгне на революция, факторът „природа” търпи всичко.

Естествено търпи всичко до момента, когато този фактор като базово условие за съществуването на фактора „човек” не тръгне към неговото унищожение. Но даже и тогава капитализмът не се спира. И тук не става дума за това, че видите ли капиталистите са зли и лоши хора. Не, не бихме искали да изпадаме до равнище на такава примитивна система на мислене, каквато някои навярно биха искали да ни припишат.

Нашият стремеж е да оставаме винаги в зоната на реалните факти, такива каквито са. А те показват, че частната собственост като ключов израз на една цялостна система на социални отношения дава най-добра възможност по сравнение с другите форми на собственост за проява на биологически заложени в човека страсти като егоизъм и егоцентризъм. Който ако не бъде ограничаван определено ще „изяде Земята”. Въпреки твърдението, че Човекът е разумно същество. Защото тук става дума не за отделната личност, но за обществени отношения, т.е. за система на взаимотношения между хората. Която система в своята съвкупност превръща отделната личност в алчно и безмилостно не само към природата, но и към себеподобните си същество.

Някои ще се опитат да възразят, включително с факта на раждането на концепцията за устойчивото развитие, а също така и с аргументите за редица екологични мероприятия, предприети от същия този Запад, включително формиране на определени „екологични оазиси” тук и там. Но не бива да се забравя, че като цяло досега Западът решаваше и още се надява да решава определени екологични проблеми за сметка на целия останал свят.

Обаче, ако той бъде изправен пред дилемата да запази планетарната екология или да намали рязко своето свръхпотребление, а най-вече печалба, едва ли някой се съмнява, че при доминирането на капиталистическите отношения – частна собственост и пазарен фундаментализъм, отговорът ще бъде еднозначен – потребителство и максимизация на печалбата.

Та нима именно това не наблюдаваме всекидневно и ежечасно по всички меридиани и паралели. Защото не просто потреблението, нещо естествено за всяко живо същество, както и за всяка обществена формация, но потребителството, като обществен феномен, е в дъното на капиталистическите производствени отношения.

Именно доминирането на частната собственост, пазарният фундаментализъм и роденото от тях потребителство са ключовите фактори на днешната глобална еко-социална криза, която заплашва, ако не бъде решена в близките десетилетия, един жалък и ужасен край на човечеството като цяло. И решението на тази криза може да дойде единствено по пътя на преодоляването на доминацията на частната собственост и на пазарния фундаментализъм от една страна, и изживяването на потребителството от друга. Всички те са като смъртоносни болести, като страшни вируси в тялото на човешката цивилизация, които ако не бъдат излекувани, ще доведат до смъртта на гостоприемника.

И тъй като доста коментирахме концепцията за уестойчивото развитие и даже я „обвинихме” в двоен стандарт, нека да кажем, къде според нас, е заложена в нея неистината – в това, че тя не стига до признаването на истинските корени на екологичната криза – капитализма. В това че тя замълчава единствено вярното решение на планетарната екологична катастрофа – социализирането на собствеността, ограничаването на пазарните отношения само до областите, където те са полезни за обществената динамика, а оттук и надрастването на потребителството. Казано с една дума прехода към социализма като вярната социална и екологична алтернатива на съвременната глобална криза.

А какво стана и става у нас?

Несъмнено, когато си задаваме глобални въпроси не може да не ги погледнем през призмата на ставащото у нас. Известно е, че в края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век в България започна антисоциалистически, контрареволюционен процес. Няколко фактора съдействаха за този процес. От една страна изменената геополитическа и геоикономическа обстановка в резултат на разпада на СССР и на системата на европейския социализъм. От друга страна бе предателството вследствие на уплахата, бездушието, но и стремежа към забогатяване на част от номенклатурната върхушка на партията-държава. От трета страна не може да се отрече „приноса” на определени кръгове от населението на страната. Това бяха както водени от чувство за реванш потомци на бившата буржоазия и засегнати от мероприятията на народната власт. Но също така не могат да не се споменат неосъществили се кариеристи и недоволни по други причини, включително представители на интелигенцията, водени от различни „либерални миражи”. Накрая тук бяха и са всякакви други, които винаги ходят след „победителите”, каквито и да са те, каквато и да е „победата”.

Чрез т.нар. „неолиберални реформи” в политическата, икономическата и различните други области се формира специфична обществена система. Последната може да характеризираме като неолиберален тип перифериен капитализъм.

Трябва да кажем, че като една от причините, чрез които да се стартира атмосфера на масово недоволство като условие за развитието на контрареволюционния процес бе използван екологичния въпрос. По-точно става дума за някои занемарени проблеми по места, които по една или друга причина не бяха намерили адекватно решение в рамките на социалистическа България.

Но решението, което предложи българският неокапитализм, не само че не реши никой от екопроблемите, но доведе до нов тип „сблъсък” между природата и човека. Ако накратко разкажем историята на този „сблъсък” ще трябва да очертаем няколко направления. От една страна в областта на промишлеността се извърши пълен разгром и грабеж, който от екологична гледна точка донякъде подобри общата екообстановка. Но това стана за сметка на създаването на сериозни социални проблеми. От друга страна в селското стопанство разрухата унищожи създадената по време на социализма мелиоративна система, а и въобще едрото високопродуктивно селско стопанство.

Вече в условията на доминираща частна собственост и пазарен фундаментализъм се започна търсене на алтернативен поминък. И той бе намерен в туризма и някои други стопански направления. Но тази „бизнес дейност”, водена от неспиран от нищо частен интерес, формира безжалостно към природата отношение. То не бе горска сеч, то не бяха горски пожари, то не бе застрояване от тип бетонни джунгли по черноморското крайбрежие и по всякакви други „райски кътчета” на Родината. Разширяването на няколко големи града доведе до конфликт, свързан с решаването на проблема „отпадъци”, например, на такава гигантска градска агломерация като София.

Природата не забави своя отговор на хищническото антропогенно, т.е. човешко въздействие. Няколко години подред – 2005, 2007, 2012 и сега през 2014 год. страната ни е заливана от порои, довели до човешки жертви и гигантски материални загуби. Не може тук да не се забележи факта, че като правило тези наводнения не са само по естествено-природни причини. Те са и резултат на престъпното безхаберие на неокапитализма у нас – унищожения хидромелиоративен комплекс( по времето на „проклетия социализъм“ у нас 67% от обработваемата земя бе напоявана, а днес след „успешните реформи“ само 1.5%), разрушена система на предварително оповестяване, непочистени корита на реки, занемарени отводнителни мероприятия, гонещи печалбата арендатори на язовири и други водосборни съоръжения, корумпираната власт по места и в центъра и т.н.

Наводненията „успешно” се съчетават със суши. Може ли да се пренебрегне връзката на последните с разрушената мелиоративна система и с изсечените гори. А връзката потопи и свлачища с активната застроителна дейност, където може и къде не може. А връзката между горските пожари и действията на т.нар. „горска мафия”. А връзката между проблема „отпадъци” с развихрилата се при новите капиталистически условия корупция на общинско и държавно равнище.

Днес в страната ни се надигат нови екодвижения. Това нарастнало екосъзнание на обществото не може да не ни радва, още повече че става дума за млади хора. Но за всички тях, както и за обществото като цяло трябва да бъде ясно едно. А именно, че трайно решение на екологичните проблеми, особено за такава страна като България, ярък представител на новия тип страни на периферийния капитализъм, в каквито се превърнаха тези от системата на бившия европейски социализъм, е възможно само по един единствен начин.

Този начин се нарича възраждане на социализма на българска земя, социализъм освободен от екогрешките и екологическите недоразумения на предишната социалистическа форма. Но запазил някои същностни нейни черти. От една страна социален хуманизъм, социална справедливост и равенство, т.е. обществена динамика, ръководеща се от интересите на трудовите хора и тяхното добруване в дългосрочна перспектива. От друга страна колективизъм и обществена солидарност, чрез които да се превъзмогнат човешкия егоизъм, социално-класово противопоставяне и обществена дезинтеграция, характерна за обществата на периферийния капитализъм, каквото днес е българското. Само на тази основа ще може да бъде запазена както българската природа, така и българското общество, нация и държава като цяло.