/Поглед.инфо/ Този йезуитски принцип на външната политика на България - особено при определяне нейното геополитическо положение, се приписва на бившия български монарх Борис III. Струва ми се, че той по-скоро е казал „Винаги с Германия“, ала това няма кой знае какво значение, щом във втората част на опозицията „никога срещу“ е поставена Русия. Формулата е конструирана във време, когато се води титанична война срещу Съветския съюз и България е изправена пред избора с кого да бъде. Изборът е направен почти без колебание, ала в духа на сакскобургготската демагогия и предпазливост е предвидена възможност за евентуално донаместване на България. Поради което вратата за нов избор е оставена леко отворена.
Формулата не е лишена от разум, понеже България винаги се е управлявала от хора, въобразяващи си, че могат да надхитрят историята, а заедно с нея и Русия. А освен това съответства със съдбата на малката и слаба държава, принудена винаги да търси някакъв покровител, който да не я оставя сама и на произвола на съдбата. С нея се гарантира един особен, но напълно невъзможен неутралитет, към който нашата бедна родина все си въобразява, че ще поддържа в най-трудните световни конфликти. Такава държава не може да е неутрална и поради това е принуждавана да бъде с този, който в момента е по-силен и по-щедро обещава да я пази. Но този „по-силен в момента“ непременно поставя условието тя да се обяви срещу този, който е „по-слаб в момента“. С малко натиск и подкупи управниците на малката държава бързо се съгласяват да афишират присъщия им слугинаж.
За да прикрият предателската и слугинска своя същност, те са измислили формулировка от рода на „винаги и никога“. Това „винаги“ е доста категорично, но и изключително скверно. Защото е увереност, че е направен „нов цивилизационен избор“, чрез който държавата ни се откъсва от изконната си цивилизация, към която принадлежи по Божи промисъл. Няма съмнение, че истинският държавник, който познава България, ще каже: „Винаги с Русия – никога срещу Европа“ (или никога срещу Германия, САЩ, Китай и т. н.).
Принадлежността към определена цивилизация е изконна и вечна. Тя не подлежи на промяна, преоценка и отказване. Защото е потвърдена от родовата кръв, съзнанието, езика, културата, общия дух. Това, разбира се, не означава робско подчинение. Международните отношения са сложни, а и нашата държава има своите моментни и конкретни интереси, които е редно да бъдат задоволявани. Затова е и напълно допустимо и е неосъдително тя да сключва договори, от които има полза – дори те в някаква степен да ощетяват други държави от нейната цивилизация . Или да участва в организации и икономически съюзи, които ще й бъдат от полза на икономиката й. Но тези конюнктурни съображения и действия в никакъв случай не са нещо повече от съобразяване с момента.
Настъпи ли обаче решителен момент, в който на изпитание се подлага цивилизацията, конюнктурните съображения вече са нелепи и пагубни. Защото изпитанията на цивилизацията са изпитания и за твоята държава, народ, нация, традиции, ценности. Как тогава, ако си българин, ще казваш, че си винаги с тези, които я заплашват, но никога няма да си против себе си. А в същото време да повтаряш, че България е „лоялен съюзник“. И да си въобразяваш, че ти вярват, а и сам да си вярваш, че така трябва, че принципът ти е достоен и нравствен.
Нещата винаги се обръщат и отново поемат в обичайното си русло. Тогава на „лоялния съюзник“ нищо друго не му остава освен да пищи в ужас, че го полагат върху гилотината на заколение. Но колкото и да пищи, главата му ще падне от раменете, защото това е цената на невежеството, глупостта, слугуването, както и за тридесетте сребърника, които са ти подхвърлили.
Оказва се обаче, че цинизмът на приписваната на покойния български монарх формула може да бъде доразвит и обогатен. Това днес го направи социалдемократизираната българска левица (същата, която реабилитира формулата, за да се скрие зад нея!), чиято официална позиция спрямо Русия и конфликта в Украйна изпълва с нов смисъл прословутото „никога срещу Русия“.
Милата наша левица политически осъжда Русия, приема, че „Путин е диктатор“ и заслужава презрение, осъждане и низвегване. Правителството ни, в което участват и леви министри, заклеймява в ООН „руската инвазия“, гони руски дипломати, поощрява бясна антируска пропаганда, охотно и щедро приема бежанци от прифронтовите райони. И се хвали с това! Т. е. тя е „винаги с Европа“.
Ала когато стане дума за икономически санкции, се обявява против. И то не по някаква друга причина, а защото икономическите санкции срещу Русия не били в наш интерес. Така тя придава нов смисъл на фамозното „никога срещу Русия“. Ако тези санкции бяха от полза за нас, макар да ощетяват Русия, левицата щеше ги подкрепи.
Днес не само русофобията се изражда, но и русофилията. Оскверни ги интересът, политическото лицемерие, просташката полуграмотност, безпаметността и безчовечният либерализъм.
Пак ще трябва да се започва отначало.
