/Поглед.инфо/ „Не, това не е Рио де Жанейро“, тъжно казва Остап Бендер, докато наблюдава убогия вид на поредния провинциален съветски град. Не, това не са лидери, тъжно отбелязваме ниe, докато гледаме как най-важните лица в Европейския съюз се умилкват за пореден път на турския премиер Давутоглу и на началника му Ердоган. Ангела Меркел, Франсоа Оланд, Жан Клод Юнкер, Доналд Туск, Мартин Шулц – това наистина не са лидери, това са хора с типичен чиновнически манталитет, които вместо дългосрочна визия за бъдещето имат в главите си само механизми за проверка, таблици за съответствията, мониторингови доклади и други безсмислени брюкселски клишета. С тези хора начело Европа е обречена на провал. Обречена е да играе според музикалния инструмент на всеки по-нахален държавен ръководител. И е съвсем естествено, че Турция в момента прави с ЕС каквото си поиска. Иска още пари, иска безвизов режим, иска ускоряване на преговорите за членство. Какво пречи на Анкара да поиска каквото й дойде на ум? При тези брюкселски „лидери“ без проблеми ще го получи.
Да сте чули тези хуманни и толерантни еврошефове да поставят въпроса за войната, която турските власти от месеци водят срещу кюрдите в югоизточната част на страната? Дори и да е било казано нещо подобно, казването е било съпроводено с такова хъмкане и сумтене, че да не бъде забелязано изобщо. Защо сумтят и хъмкат евролидерите? Ами защото не искат да дразнят и без това изнервения Ердоган. Който пък съвсем открито ги заплашва, че ще отвори бежанския шлюз, ако не получи това, което иска. И висшите евробюрократи веднага млъкват. Не само защото треперят страните им да не бъдат залети от нови мигрантски вълни, а и защото прекрасно знаят, че именно тяхната политика в Близкия Изток и Северна Африка доведе до ужасяващите войни там и до бягството на милиони хора от опустошените им родни места. Вместо да донесат просперитет, комбинираните усилия на брюкселския и вашингтонския елит донесоха трагедии и смърт на много места по света.
Ето затова сега еврошефовете ще се молят на Ердоган да не отваря шлюза, ще са готови на всичко, за да го омилостивят. И срамежливо ще свеждат поглед всеки път, когато султан Ердоган се изгаври с поредната, обявена за свещена в Европа, ценност. Турските власти от години потъпкват свободата на словото, вкарват в затвора по скалъпени обвинения журналисти, професори, интелектуалци, генерали. Случката с вестник Zaman, който беше превзет от властта и чиято редакционна политика бе променена за по-малко от 24 часа, изобщо не е първият, а със сигурност няма да бъде и последният пример за това, че Ердоган изобщо не се колебае да се разправи с неудобните гласове. Изглежда евролидерите не се чувстват възмутени от тези действия, защото не отиват по-далеч от произнасянето на няколко кухи фрази, пълни със служебни възражения.
Забелязвам, че в това отношение редица български коментатори се държат доста по-смело от висшите еврочиновници и смело клеймят потъпкването на свободата на словото… в Турция. Поздравявам ги за тази им позиция, защото също смятам, че не трябва да се мълчи, когато бива отнета възможността на хората да изразяват свободно мислите си. Обаче в душата ми се оформя и една почуда. Същите тези смели български анализатори, журналисти, интелектуалци, които громят с такава страст Ердоган, че запушва устата на опозицията, къде бяха, когато такива неща се случваха и в България, само на няколкостотин метра от лъскавите им офиси? Къде бяха тези правоверни евроатлантици, когато миналата година полицията нахлу в сградата на TV7? Къде бяха тези засукали идеите на либерализма още с майчиното мляко граждани и гражданки, когато беше забранено предаването „Деконструкция“? Защо тогава не се възмущаваха, както сега се възмущават от действията на Ердоган? Защо мълчаха?
Всъщност най-тъжното е, че те дори не мълчаха. Тези провъзгласили се за „единствени представители на гражданското общество“ персони се радваха. Именно тези хора, които се кълняха, че ще умрат за свободата се възторгваха всеки път, когато биваше отнемана свободата на техни колеги да изразяват идеите си. Тази шизофрения се родее единствено с шизофренията на някои политици, които хем са във властта, хем ни убеждават, че са в опозиция. Ето защо дълбоко не вярвам в искреността на грантовите журналисти. Никак не вярвам на тези медийни „деца на капитан Грант“, когато пишат гневни тиради срещу авторитаризма на Ердоган. Те са защитници на свободата на мисълта само когато въпросната мисъл съвпада с тяхната. Ако не съвпада, трябва да бъде забранена. Ето така разбират свободата стипендиантите на чуждите фондации, тези малки родни „ердоганчета“, които по инерция продължаваме да наричаме българи.
a-specto.bg
