/Поглед.инфо/ Отбелязването на 140 годишния юбилей на 3-ти Март – Денят на Освобождението на България от Османо-турско робство като резултат от Руско-Турската война от 1877-1878 години и Национален празник на България е повод да се осмисли това събитие и този факт в контекста на националната ни история, на историята на Балканските народи, на Европа и на народите, принадлежащи към Славянската православна цивилизация, и върху тази база, на Световната история.

Погледнато само от аспекта на Националната ни история 3-ти Март 1878 г. като Ден на Освобождението на България и Начало на новата ни история като историческо и цивилизационно събитие стои наравно със събитието – Образуването на Българската държава тук на Дунав и Балканите през 681 година и приемането на Православното християнство и славяно-българската писменост и слово от българите по време на управлението на княз Борис І (864-885г.). Защото и трите събития имат фундаментално значение за утвърждаването на българския народ чрез своята държава и културно-цивилизационен избор като исторически субект.

Но и трите Събития не са само събития на българската история, а са събития от изключително значение за историята на Балканските народи, на народите на Европа, на славянските народи, и на останалото човечество.И не само чрез древната си история тук на Балканите България се вгражда в темелите на историята на Европейските народи и полага фундамента на Славянската православна цивилизация, а дори и в периода на почти 500 годишното варварско робство България не е просто Балкански вилает на Османската империя, но е и най-развитата европейска част на тази империя, като постоянно присъства в географските карти на Европа и Русия с името си “България”. И в новата си 140 годишна история, чието Начало полага именно 3-ти Март като финал на Руско-турската освободителна война (1877/1878г.г.) , макар и не с такъв ранг както в древната си история България е значим фактор на историята на Балканските народи, на народите на Европа, на Русия, на света.

Разбирането и осмислянето на този факт може да бъде постигнато, само ако се следва не еднолинейното, елементарно описване на хрониките на събитията, в случая на тази “особена” за Русия война, една от десетките, които тя води с Османска Турция, а се отчитат предпоставките, факторите от обективен и субективен характер, пластовете на историята и на духа и душевността на руския, българския, украинския, беларуския и другите славянски народи и техните приятели от Европа и Руската империя, които я обусловиха обективно и субективно като събитие на Руската и Европейската история и геополитическата логика, в съответствие с която трябваше да започне, да се води и да завърши победоносно тази война. А така също геополитическата логика на Берлинския договор (юни 1878г.), който не просто беше гавра на тогавашния хегемон на света Британската империя и пригласящата й Австро-Унгарска империя със своите отколешни апетити към земите на народите от Западните Балкани и излаз на Средиземно море при Солун, но и заложи “барутът” на Балканите, превръщайки ги в “буре”, което щеше да взриви Европа в Първата Голяма (Световна война) 1914- 1918гг.) и щеше да предопредели последствията от тази война за човечеството. Казано накратко, трябва да се прилага цялостния, системен диалектически подход към всяко събитие, към всеки исторически процес. Но това означава да се осмисля философски историята не само на света, но и на всеки народ. (Това аз направих в своята “Философия на българската история”, София 2014 г.; )(1)И още, да се държи сметка, че онова, което е субективно, израз на душевността и духа на един народ, е обективен факт, даденост за душевността и духа на друг народ. И само, когато я осмислим така, историята ще бъде учител на народите .

Погледнато така означава, че да разберем историческата необходимост като диалектическо единство на обективни и субективни предпоставки/дадености, фактори, върху които се разгръща геополитическата логика на действията, събитията, които ще предшестват, ще съпътстват хода на военните действия от 27 април 1877 г. до март 1878 г. , ще предопределят договора от Сан Стефано -3 март (19 февруари ст-стил – Рожденния ден на Императора –Освободител Александър ІІ б.а.) и ще бъдат последвани от Берлинския договор (юни 1878г.) трябва да отчетем не само реалностите в Русия и България, но и на Балканите и Европа, и разбира се, на самата Османо-турска империя Казано с езика на геополитиката в Балканските и Кавказките територии/пространства на Османската империя се разгръщат не само военните действния на Руско-турската война от 1877/78 г., но и се ситуират позициите и интересите на западноевропейските - Британска и Австро-Унгарска империи, а също на новите с имперски амбиции национални държави Германия и Италия, и на Френската империя, противостоящи по принцип на Руската империя.

Разбираемо е, че в рамките на един доклад/статия е невъзможно, пък и не е необходимо да се прави пълно или относително пълно описание на характеристиките на всеки един от тези главни на сцената на историята геополитически “играчи”, както и да се отчитат онези “играчи”, които стоят зад сцената, но намират начин да напомнят за себе си в хода на събитието (Руско-турската война от 1877/78 г.) и особен след нейния край. Затова тук ще очертая само главното в характеристиките на главните субекти/”играчи” на това историческо действие.

И така, България – главният “виновник” за тази война, която в края на краищата довежда до нейното възкръсване като държава след почти петстотин години османо-турско робство . Но коя България? Защото, когато пада под ударите на османския азиатски завоевател за няколко десетилетия през 1396 г., има седем Българии, разкъсани от феодалния сепаратизъм и негодността на централната власт, отслабена от чумната епидемия, дошла също от Азия и от вълната на отшелничеството, мотивирано от исихазма. . .

Добросъвестното проследяване на историята на българския народ след 1396 до 1876 г. –Априлското въстание –върхът на национално освободителната ни борба показва, че народът, в лицето на най-будните му синове не се e примирявал и непрекъснато е водил своята борба чрез участието в походите на Владислав ІІ Ягейло (Варненчик) -1443, 1444, във войните на унгарските и трансилванските владетели с османците, на гърците и сърбите, във войните на Русия още от времената на Петър І Велики (1711) и всички последващи войни вкслючително и в тази последната от 1877/78 година с хиляди, десетки хиляди бойци. Исторически факт е дружината на капитан Георги Мамарчев- вуйчо на Георги С. Раковски, която взима участие в най-победоносната за Русия война от 1828/29 година, когато ръководения от генерал И.И. Дибич Забалкански 100 000 корпус громи с 25000 войници и офицери 60 -70 000 турски армии, превзема Одрин без един снаряд и изстрел и принуждава Високата порта да даде пълна свобода на Гърция, пълна автономия на Сърбия, на Валахия (Румъния), да върне Бесарабия. Война, в която взима участие прапрадядото на автора на този текст, но България не получава свободата си, защото освен Г. Мамарчев и Стойко Владиславов (отец Софроний) други изявени българи, на които да се възложи държавното управление, няма. Едва тогава ще се родят Г. С. Раковски, Хаджи Димитър Асенов, Л. Каравелов, Г. Бенковски, Васил Иванов Кунчев (Левски) и другите. Т.е. България закъснява с почти 50 години?! Но това ще бъдат и векове, в които ще избухват десетки въстания, удавени в кръв. А със свои хайдушки чети смели българи станали още приживе легенди ще отмъщават на поробителя и ще се борят за свободата на другите балкански и европейски народи. Това ще бъдат бойците от армията на “младите”, които ще подготвят националната ни революция, в която много от тях ще изгорят.

Но именно родената в годините на победоносната война на Русия от 1828/29 г. фаланга не само ще приеме идеите на Европейската национал-демократична революция, но ще ги издигне на най-високо ниво и ще се обезсмърти като великани на духа на Европа и света, задавайки върховете на Националното ни Възраждане. И именно през този ХІХ век на индустриалния възход на Европа, като най-развитата част на разлагащата се в своя азиатски феодализъм Османска империя, България започва да освоява интензивно и мащабно опита на Европа , да създава в Румъния и Сърбия своите макар и малки мощности на стопанския живот, които ще положат началото на индустриалния капитализъм в свободна България. Това са те представителите на “старите”, които ще продължат да отстояват консервативните си визии за пътя на България след освобождението- чрез реформи да постигнат автономия или освобождение. . Но и “младите” и “старите” в голяма степен изповядват вярата и надеждите на огромната част от българския народ, че това освобождение и тези права те ще постигнат само благодарение на ролята на Русия.

Разбира се, огромната маса от народа загубил държавната си власт, загубил духовните си водачи и аристокрация, неграмотен, потънал в робското безправие не е знаял нито, че неговата някога държава България е дала писмеността и православната вяра на народа на Русия, на северните славяни, че някога от тези пространства на великата степ са дошли на Дунав и Стара планина техните предци и са образували първата славяно-българска държава, нито че идеята за Москва “Трети Рим” я дават български монаси на стареца Филофей от Елизаровския монастир, която той ще предаде на цар Иван ІІІ, но те добре са знаели, че именно тези северни братя-славяни имат същата вяра като тяхната, имат същите букви на своето слово и също така добре са знаели, че тази Русия след поробването им от агарянците е земята, където те могат да се спасят и че тя ще спаси България. Така не само се ражда мита, че “дядо Иван” ще ни освободи, но и след всяка война от десетките, които води Русия с Османска Турция десетки хиляди, стотици хиляди поемат пътищата на североизток в земите на тази въздигаща се славянска православна християнска империя. Някои запазват своя спомен и етническа идентичност, други се разтварят в руското море. По приблизителни данни само за двата века – ХVІІІ и ХІХ след въстанията и войните в пределите на Руската империя идват 400- 500 хиляди души. И хиляди , десетки хиляди млади мъже ще поемат обратно към България като солдати и офицери на руската армия във войните, за да наброят в последната от тези войни 1877/78 повече от 60 000 . Много от тях ще станат прославени офицери на армията на млада България.

Към Русия, към руските училища и кадетски школи поемат също много млади българи, благодарение на стипендиите, които им дава руското правителство. Сред тях ще бъде и онази най-ярка част от фалангата революционери, която ще подготви пасионарния подем на Април 1876 и след това при Шипка, Шейново, Първата Балканска война 1912 г.

Всички тези хора ще създадат онзи несъкрушим фундамент на любовта и вярата на българите към Русия, опряни върху който те ще се хвърлят в пожарищата на Април 1876 г. в онзи последен самоубийствен акт, водени от императива “Свобода или Смърт!”С тази вяра и надежда, гледайки пожарищата на Тракия след погрома, най-яркия от Априлските Апостоли на България Георги Бенковски ще каже:”Аз забих ръждясалия си нож в тялото на тирана. Нека Русия заповяда!”Това беше великия акорд на българската трагична симфония, която се роди от синтеза на много обективни и субективни предпоставки, които бяха създали историческата необходимост за освобождението на България, и които бяха взривени от пасионарния подем на духа на българския народ.

Разбира се, нито тогава, нито после след възкръсването на българската държава от небитието на историята, благодарение на 3-ти март 1878 г., , нито днес 140 години от тогава всички в България изповядват любовта и вярата към Русия като най-мощния масив и фактор на Славянската православна цивилизация. Разположена на този особен геостратегически кръстопът между Европа и Азия, обкръжена от съседи, с които е водела десетки войни, а тогава в Османската империя е разделяла подобна съдба на вилаети на рая , подложена на различни влияния и обект на различни апетите, които са поставяли волята и характера на българите на изпитание и само най-силните духом са устоявали. Другите са се примирявали или пък поради дребните си интереси са гледали на Запад. От тук и туркофилството и разрастналото се по-късно австро-германофилство, от тук и предателствата и страхливостта, тогава, та чак до днес с гибелното за национално-културната ни идентичност американофилство...

Подемът на националното ни Възраждане , чийто връх на Национално-демократичната ни революция беше Април 1876 г. не беше изолирано явление на Балканите в териториите на Османо-турската империя, в Европа. Макар и по-бавно идеите на Великата френска революция (1789-1794) за свобода, братство, (солидарност) равенство (социална справедливост) , за национално самоопределеине и организиране на стопанския и културния живот на етноса/народа осъзнал се като нация в своя суверенна държава проникваха в пространствата на Балканите и формирайки обективните и субективни предпоставки, като оня “дух на историята” на Г.Хегел, подготвяха необходимостта от национални революции и самоопределение. След войната от 1828/29 г. тези процеси ускоряват своята динамика. Една след друга са войните на Сърбия и Черна гора с Турция, Следва въстанието в Крит, а после въстанието в Босна и Хереговина. Малко по- на Запад Дж. Гарибалди води битката за обединение на Италия. Във всички тези войни, въстания, битки, сражения участват десетки, хиляди млади българи. Именно в Белград в тези години се формират първата и втората Български легии и от тук ще поеме пътя към Голгота българския народен Исус Христос – Васил Иванов Кунчев (Левски) . .

България и останалите Балкански страни са в лоното на Османо-турската империя, която възползвайки се от сепаратизма на Балканските държави и противостоенето на всеки против всеки през ХІV век за по-малко от пет десетилетия ги завладява, връщайки ги в своя азиатски военен феодализъм векове. След спиране на успешните й завоевания в края на ХVІ в.под Виена империята потъва в своята летаргия, есплоатирайки и подтискайки балканските християнски народи и жестоко разправяйки се с всеки бунт, въстание и съпротива. Още от края на ХVІІІ в. и особено от началото на ХІХ век “Високата порта” (Султанската власт в Константинопол) е обявена за “Болния човек” на Изтока. Нейните земи са апетитен обект на интересите на “владичицата на моретата” и главния арбитър на “Виенския концерт” – Британската империя, на аморфната Дунавска дуална империя (Австро-Унгария), която не може да се разширява на запад и да обединява немските земи, възпряна от възхождаща Прусия и разбира се, на възхождащата Руска империя. Цялостта на Османската империя и възпирането на Русия до първите десетилетия на ХІХ в. се поддържа от Британската, Френската и Австро-Унгарската империи в името на т.нар. “баланс на силите”. Само, когато интересите на Британската или Австро-Унгарската империи съвпаднат с тези на Русия, тя води своите победоносни войни. Така е в 1812 и 1828/29 г Но не така е в 1856 г. в т.нар.”Кримска война”, когато именно Англия и Франция помагат на Турция срещу Русия. Така ще бъде нарушен “концертът”, но ще се създат предпоставки за нова война на Русия с Турция.

Но именно западноевропейските империи поддържат изкуствено “Болния човек” на Изтока - Османска Турция за сметка на страданията на Балканските народи. Те са тези, които възпират всеки опит на Русия да разшири правата на християнското население на Балканите, при това не само съхранявайки статуквото, но и се стремят да го укрепят като предлагат проекти и реформи насочени към единството на аморфната Османска империя. Тяхно дело е т.нар. Хатихумаюн (1856), в чието изработване участва активно британския посланик в Цариград лорд Стафорд дьо Редклиф. Именно този лорд предлага услугите на британския протестантизъм за преодоляване на религиозните, расови и национални различия между населението на империята и те вместо турци, гърци, българи, арменци и много други станат всички “отомани”. Така щял да се възроди исляма. Всъщност тази идея с леки корекции ще я приложи след 1922 г. Мустафа Кемал – Ататюрк, като в конституцията на Турската република цялото нейно население бъде обявено за “турци”.

Но бдейки над “статуквото” и “Баланса на силите” в съответствие с провъзгласените през 1815 г. правила (Виена) западноевропейските империи всъщност “бдят” Русия да не помогне на славянските християнски народи на Балканите да се освободят и по такъв начин да разшири пространствата на своето политическо и културно влияние. Познат още от примитивната древност принцип на противостоене на племена и орди, по-късно на империи и цивилизации, а днес на съюзи и блокове. Иначе, своята сила и мощ и капиталистическия им възход те дължат не само на поробените европейски народи (чехи, поляци, хървати, словенци, словаци) - Австро-Унгария, но и на милионите поробени народи в Америка, Азия, Африка – Британската и Френската империи.

Относително цялостна представа за степента на зрялостта на историческата необходимост като единство от обективни и субективни предпоставки, дадености, които се разгръщат в събитията на Руско-турската война (април 1877-март 1878 г.) и от възможности стават реалност, не бихме могли да получим, ако не посочим някои основни неща за главния субект на тази война – Русия – Руската империя.

След триумфа на войната от 1812-1815 г.довела до разгрома на Наполеон и установяването на “Европейския концерт” във Виена и последвалата победоносна война от 1828/29 г. , които извеждат Русия сред първите “велики” европейски сили и законодателки на мира в Европа следва поражението през 1856 г. (Кримската война) . В последващите години Русия “се съсредоточава в себе си” (Ал. Горчаков) и постепенно при младия Алексанъдр ІІ започва реформи за своята модерницаия. В 1862 г. е отменено крепостното право. Законово се слага край на феодално-помещицкия строй и императорът е обявен от народа за “Освободител”. Но новите капиталистически отношения трудно навлизат в руското общество поради съпротивата и консерватизма на огромната маса от дворянството. Русия не е усвоила земите на изток от Урал и тепърва започва да разгръща металургичната си индустрия. Огромната маса от 80 млн население тогава на Руската империя са неграмотни селяни.

В тези години обаче, след Наполеоновите войни в Русия, укрепват западническите нагласи и настроения сред една част от интелигенцията и чиновническия апарат. Декември 1825 г. страната ще бъде разтърсена от бунта на офицерите-“декабристи” – Павел Пестел, Никита Муравьов и др., които искат да установят в Русия конституционна монархия, а даже и република. Икономическият и духовно-културен възход на руското общество стимулира и две други големи тенденции, които искат да наложат своите идеи и представи за бъдещето развитие на Русия – това на славянофилите (Н. Данилевский, И. Аксаков и др.) и близките до тях, но със своите възгледи за специфичния път на Русия т.нар. “разночинци”, сред които ще се откроят с огромните си фигури Ал. Херцен и Н. Огарьов, В. Белинский и Н. Чернишевский, от тази фаланга ще излезе и М. Бакунин (руският и европейския анархизъм). На славянофилите симпатизират не само Ф. Достоевский, И.С..Тургенев и Л. Толстой, но и новоназначеният в Цариград посланик на Русия граф. Николай П. Игнатиев.

Именно тези колоси на руския дух не само ще впишат Русия след А.Пушкин и М. Лермонтов в духа на Европа, но и ще издигнат своя глас в защита на славянските християнските народи на Балканите и ще поставят въпроса за съдбата на тези народи пред Руският императорски двор и пред просветеното общество. Това ще подготвя нагласите и пасионарния подем на народите на огромната многонационална Руска империя.

След 1860 г. всички значими събития на Балканите и конкретно на територии с преобладаващо българско население са отразени в дипломатическата дейност на консула в Одрин К.Леонтиев и посланика в Константинопол граф. Н.П. Игнатиев. Именно благодарение на граф. Н.П. Игнатиев въпреки съпротивата на Константинополската патриаршия, провеждаща своя политика на “елинизация” на славянското, предимно българско населеине на Балканите, успява актът на “Българския Великден”(1860г.) на Иларион Макариополски и другите български митрополити. К. Леонтиев е този от дипломатите-славянофили, който ще напише не само за ролята на България за покръстването на Киевска и останалата Русь, но и ще покаже, че идеята “Москва – Трети Рим” е българска идея. Именно тези велики дипломати със своите редовни анализи и информации за ставащото на Балканите и конкретно в българските земи не само ще подготвят императорския царски двор, но в голяма степен ще формират общественото мнение в Русия, а чрез дипломатическите си контакти с посланиците на водещите европейски сили и техните позиции по “Източния въпрос” и неотделимо от него на “Българския въпрос”.

Върху базата на тези съвсем накратко очертани характеристики на историческата необходимост, която довежда българския народ до пасионарния трагичен взрив на Април 1876 г. , предшестван от опита на Старозагорското въстание (1875г) , в който народът главно от Панагьорския (Пловдивския) революционен окръг, поведен от Георги Бенковски (Гавраил Хлътев), Панайот Волов, Тодор Каблешков, Г Икономов, З.Стоянов, и десетките други герои , както и четите на Стоян войвода в Сливен,и тези на Бачо Киро, поп Харитон и Цанко Дюстабанов в Търновско и Габровско се хвърля в свещената битка на “Свобода или смърт” ,за да даде десетки хиляди жертви не само на въстаници, но и на жени и деца (от 30 000 до 50 000 души) изгорени села и градове. България ще има не само своите ярки герои мъченици, но и своите градове Батак и Перущица с избитото си население.. Една картина, която поразява не само Комисията, която е сформирана по идея на граф Н.П.Игнатиев от европейски представители и трябва да опише погромът, но чрез репортажите и статиите на Дженуари Магкахан в Deily News и на Ив де Вестинн във Figaro, а също съобщенията в Politische Corespondenz, Times, Presse, Koelnische Zeitung в редица случаи почерпени от руските вестници и списания от този период. Най-активни в съобщенията от България, които се попиват от руското просветено общество и повдигат духа за пасионарния подем да се помогне на братята славяни-християни са Московские ведомости, Современные известия, Русские ведомости, Одеский вестник, Новое время, Русский мир, Санкт Петербургские ведомости, Отечественные записки и др. Затова не случайно най-силен е отзвукът от тези зверства и този трагизъм в Русия.

Високо глас в подкрепа на нещастния народ на България вдигат и такива колоси на европейския хуманизъм като Виктор Юго, Джузепе Гарибалди, Уйлям Гладстон и редица други

В началото Русия по преценката на императора Александър ІІ и канцлера Ал. Горчаков и съпротивата на финансовия министър Михаил Райтерн не е готова за тази война. Но надделява категоричната позиция на воения министър Д. Милютин, на помощника на министъра на външните работи Н.К.Гирс А.Г. Жомини и на посланика на Русия граф. Н.П. Игнатиев. И още това лято на българската Голгота –Април 1876 г. се започват дипломатически срещи и разговори между имперлаторите на Русия и Австро-Унгария, както и с високо стоящи представители на властта на Британската империя, с императора Вилхелм ІІ и концлера Отто фон Бисмарк на Германия, както и с ръководни фигури на Франция и Италия.

С други думи, на базата на осъзнаваната в една или друга степен историческа необходимост се търси и подготвя в съответствие с геополитическата логика не толкова желаното, а реално възможното решение на “Източния въпрос”. И именно при това разбиране на геополитическата лрогика се сблъскват различните мнения на историци и и изследователи, на такива, които отчитат обективно историческата необходимост и реалностите на историческата ситуация с мненията на различни псевдоучени, откровени русофоби и конюнктурчици, които искат да “заработят” не само слава...

В българската история има цяла редица митове, които са създадени от определени хора, именуващи се историци по едни или други политически поръчки. В основата на тези митове лежат както невежеството по отношение на цялостната истина за дадени събития и явления, обикновено откъсвани от координатата на историческото време, в което тези събития и явления са протичали, така и хамелеонщината на управляващата в определен период политическа върхушка, именуваща се политически елит, която в болшинството случаи е далеч под нивото на духовния елит на нацията. Един от тези митове е свързан с Руско-турската война от 1877/1878 г. В определени исторически периоди, когато България се управлява от “десни-демократични”, а по същество от русофобски – туркофилски, прогермански, а днес проамерикански сили в публичното пространство започват да доминират политически речи и “научни” и публицистични материали, според които Русия не просто е искала да ни освободи, а е преследвала своите “имперски интереси” да овладее Босфора и Дарданелите, да ни зароби отново и че в “действителност” ние едва ли не сме се освободили сами ( за съжаление на тези “учени” не са ни освободили англичани и американци, а нещо повече “европейци” –англичани, поляци, австрийци, французи и други, които като офицери на турска служба са се сражавали против руската армия и българските опълченски дружини – б.м. П.Г.), че нещо повече, Русия “предварително” в т.нар. “прелиминарни” договори и окончателно на Берлинския конгрес юни 1878 г. ни е “предала” и че “3-ти Март” е един голям мит.

Затова в следващия анализ, колкото е възможно накратко, няма да говорим за характера на военните действия, за чутовния героизъм на руските, белоруските, украинските, румънските и другите войници и офицери от руската армия, на българските опълченци и други доброволци и чети в сраженията лятото, есента и зимата на 1877/78 г., а за това как Русия дипломатически и политически в съответствие с реалната геополитическа логика стигна до решението да започне войната, какви бяха предварителните споразумения с Австро-Унгария, Англия и Германия, какъв беше духът на Сан Стефанския мирен договор от 3 март 1878 г., с което се обявяваше раждането на независима България и накрая, можеше ли Русия да спаси Договора от Сан Стефано на Берлинския конгрес –юни 1878 г. Т.е. ще акцентираме на онези политически и дипломатически ходове и действия, които очертават реалната рамка на историческото събитие – Освобождението на България от османо-турско робство...

Безспорно, именно Април 1876 г. бележи повратна точка в подходите на Русия и Западна Европа / предимно Австро-Унгария, Англия и Германия/ за решаването на “Източния въпрос” и съдбата на българите. За позициите на Русия говорят цяла редица оценки и предложения изказани от водещите дипломатически и държавни фигури. Така в донесение от 7 май 1876 г. до Александър ІІ посланикът на Русия в Цариград граф. Н.П.Игнатиев пише: “Успокоението на умовете не може да стане така бързо, и българското въстание, разорявайки нашите единородци, може да причини най-голяма вреда на силата и организацията на Отоманската империя...Не става дума вече за въстанието в Херцеговина...Всички грижи на турците са насочени към България, представляваща основна житница на империята, и на това, че въстанието нанася удар на отоманското господство в Европа и в самото й сърце.”(2). В такъв дух пишат и редица други от водещите руски дипломати, като например княз Церетели:” В настояще време разорението на България превъзхожда, без съмнения, разорението на Херцеговина, и то расте с всеки изминал ден”. В тази ситуация прави впечатление както нерешителността на руското правителство към някакви конкретни действия, така и безучастието на Европа. “Българите – продължава князът – се питат, нима Европа, след като се опита да успокои въстаналите против мюсюлманските притеснения провинции, ще остане безучастна пред лицето на убийствата и мъченията, които изпитва мирното население, изискващо за себе си само едно право, право на живот.”(3). Т.е. лятото на 1876 г. нито Русия е готова да приеме политическо решение за война, нито пък Европа подава някакви сигнали за друго, различно решение на “Източния въпрос”, освен следваните дотогава политики на съхраняване на “статуквото”, т.е. “умиротворяване”.

В тази ситуация буди възхищение и преклонение активността на граф Н.П. Игнатиев, който предприема различни инициативи да раздвижи както руското правителство, така правителството на Турция и тези на Европа. (4) В Русия се активизират не само славянофилите, но и славянските комитети под ръководството на А.И. Василчиков. В руското общество започва да се обсъжда идеята за въоръжаване на българите за ново въстание, което да се синхронизира със започналата Сръбско-турска война. Обратното, позицията на Англия, представяна от Дизраели се “втърдява”, но среща все по-мощния критически отпор от опозицията водена от У. Гладстон.

За промяна на позицията на руското правителство, което се страхува от нова война с Турция, чувствайки се неподготвено, своята важна роля изиграват помощникът на министъра на въшните работи Н.К. Гирс барон А.Г. Жомини и военния министър Д.А. Милютин. Бързата еволюция на възгледите на А.Г. Жомини по въпроса дали Русия трябва да води война или да се вздържа са показателни за еволюцията на позициите на руското правителство.Тази позиция се определя както от усещането за своята неподготвеност, така и особено от страха Русия да се изправи сама против Англия и Австро.Унгария, които имат своите други интереси по отношение на наследството на Османската империя, а също за “баланса на силите” в Европа, за който стриктно следи световния лидер –Британската империя. Затова заедно с усилията в различни направления през есента на 1876 г. Русия предприема дипломатически ходове, в резултат на които са договорите от Райхщадт /юли 1876г./ с Австро.-Унгария , Будапещенския договор и Цариградската конференция /1877г./. Но лятото на 1876 г. както канцлера Ал. Горчаков, така и външния министър Н.К. Гирс продължават да отстояват своята формула “да не се безспокои Русия в нейното вътрешно развитие с дипломатически комбинации”(5). В същото време А.Г. Жомини развивайки своите възгледи твърди, че Русия се приема формално от западноевропейците, които се договарят против евентуалния “триумф на славяните” и да не позволят на Русия “.да се разгърне”(6). В края на юни 1876 г- той пише на министъра Н.К.Гирс:”Какво да кажем за нещастна България, нима тя трябва да бъде оставена на своята печална съдба? Уверявам ви, че тази страна ме занимава в този момент в много по-голяма степен, отколкото другите провинции на Турция.”(7) Допълнително увереност в официалната позиция на Русия по Източния въпрос придава твърдението на военния министър Д. А. Милютин, който още през юли 1876 г. заявява пред канцлера Ал. Горчаков, че “никога преди военните сили на Русия не са били така подготвени за война, както сега(8) Именно Д.А. Милютин е свързан и с идеята за подготовката на ново въстание в България през същото това лято на 1876 г. , за което настоявали редица офицери българи на руска служба като И. Кишелски. Впоследствие тази идея ще отпадне, оставяйки открит въпроса за намесата на Русия в нова война срещу Турция, чиято цел определено вече е освобождаване на България, без каквито и да са други териториални претенции, които тя повтаря категорично в договорите от Райхщадт, Будапеща и на конференцията в Цариград. Но активността на българите офицери на руска служба, както и готовността на десетки хиляди млади българи от Бесарабия, Молдова, Румъния да се включат в състава на руската армия ще подготви решаването на въпроса за българското опълчение, за което в началото Александър ІІ е имал резерви.

Важен момент за промяната на официалната позиция на Русия от въздържане да тръгне към идеята за война с Турция изиграва позицията на германския канцлер граф Ото фон Бисмарк. Именно той подготвя срещата на тримата императори в Райхщадт есента на 1876 г. и заявява готовността на Германия да върви с Русия в случай на война с Турция. Това не трябва да се забравя. Тази позиция позволява на Русия “да се впусне в източния конфликт, за да има след това възможност да й помогне да излезе от него”. (9)

Когато оценяваме ролята на “младите” българи и готовността им да се включат в сраженията против поробителя при една предстояща война не трябва да забравяме и ролята на т.нар. “стари” от Добродетелната дружина като Евлоги Георгиев, Марко Балабанов, Драган Цанков, Тодор Бурмов, Н. Геров и др., които съгласувано с руското външно министерство и главно с Н.П. Игнатиев предприемат през есента на 1876 г. посещение в Англия, където М.Балабанов и Др. Цанков се срещат с водача на опозицията У. Гладстон, а също говорят на различни митинги за зверствата на турците по време на въстанието и в подкрепа на каузата на Русия за освобождение на България. По такъв начин английското обществено мнение, което следва до тогава официалната политика се обръща в полза на българското освобождение. Този факт показва как се подготвя успеха на делото за освобождението, когато е съгласувано с Русия...

Освободителната Руско-турска война -1877/1878 г. е факт от огромно историческо значение за българите, факт, благодарение на който се роди отново България като суверенна държава. Както и да се мени политическата конюнктура и не рядко управляващите България в наши дни, именуващи се “демократи” с различна ориентация, да премълчават или да изопачават в своите интерпретации този факт, той е вкоренен дълбоко в народната памет, в паметта на родовете на всички ония българи, които са взели участие в тази война, той е записан в десетките книги и спомени на наблюдатели и участници в тези епохални събития, и не най-накрая, той е вписан в културното пространство на България в над 450 паметници на руските генерали, офицери и солдати, освобождавали това пространство, в което не малка част от тях –над 200 х. оставят костите си. Това е фактът от който започва новото ни леточисление и се въстановява веригата на държавното ни битие и дух. По мащабите на нашата държава и по мястото и ролята ни в Европейската история Руско-турската освободителна, а тя е именно освободителна война, може да се сравнява само с Отечествената война на Русия от 1812 г., обезсмъртена завинаги в романа на Лев Толстой “Война и мир”. Десетки, ако не стотици са разказите за героизма на руските и българските воини в тази война, но за съжаление няма голям роман в нашата литература, който да се впише в световната литература и по този начин да изведе възприятието на историческото ни битие до нивото на световната история. Българската литература е в дълг към историята на България и за такива епохи като тази на Симеон Велики, положили фундамента на Славянската православна цивилизация, за епохата на държавното строителство и дело на кан Тервел и т.н., и т.н...

Ако се спрем не само на буквата, но и на духа на Сан Стефанския мирен договор от 3 март 1878 г. и на духа и буквата на Берлинския конгрес от юни 1878г. ше видим ясно, че не може да се обвинява Русия, че предава България, защото срещу нея, изтощена до предел от войната, в която хвърля над 200 х. убити, десетки хиляди осакатени и над 1 милиард и 200 млн. рубли разходи за 11 месеци война при годишен бюджет 550 млн. рубли стоят Австро-Унгария и Англия, а също Франция и Италия. Освен няколко крепости на Кавказ и връщането на Бесарабия Русия не спечелва нищо, докато без един изстрел и един ранен поне войник Австро-Унгария поема Босна и Херцеговина, а Англия получава о. Кипър. В този исторически период ролята на Германия е балансираща, благосклонна към Русия, но не и против Австро-Унгария и Англия. Това са реалностите. Всичко друго са конюнктурни политически претенции. ..

По силата на Сан Стефанския договор и Берлинския конгрес Русия като победителка във войната има право две години да установи свое управление върху новосъздадените две независими една от друга Българии – Княжество България и Източна Румелия под върховната власт на султана.

По личната идея на Александър ІІ -Царят Освободител на България е предложен, като основа за Конституция, Органически устав с редица либерални идеи за свободата на всички граждани, за равенството пред закона, за избиране на депутати в Народното събрание и т.н. Като образец е взета Конституцията на Белгия, една от най-либералните буржоазни конституции. Избраните народни представители и назначените по списък за участие в работата на Първото Велико Народно събрание февруари 1879 г. се разделят в отношението си към проекта, като се налагат представителите на либералното крило над останалите в малцинство консерватори. Конституцията отхвърля всякакви цензове за участие в изборите и дава равни права на всички граждани на България, на мъжете и жените навършили 21 г. възраст.

По предложение на руския император Александър ІІ за княз на Княжество България е назначен немския принц от Хесен Александър І Батенберг или Български, участник във войната и сражавал се на Шипка- август 1877 г. Този избор ще бъде последван от драматични събития свързани с личността на княза и съмненията на руския императорски двор при Александър ІІІ за прозападната му, проавстрийска политика...

Както в Княжество България, така и в Източна Румелия начело на младата българска войска ще застанат руски офицери, а също възпитаници на руските кадетски корпуси, които ще я обучават. Именно по идея на руските офицери, сред които е бил и прославеният “бял генерал” М.Д. Скобелев в Източна Румелия освен обучение на няколко хиляди млади доброволци ще бъде създадена и милиция, която да следи за сигурността и реда, който акт охлажда желанията на турската войска да се настани отново по гарнизони в Източна Румелия. Това ще има особено значение за самостойното дело на българите – Съединението на двете Българии на 6.09.1885 г.

Именно с акта на Съединението-1885 г., българите показват волята си да бъдат самостоен субект на своята историческа съдба. Но със Съединението и последвалата го непосредствено Сръбско-българска война (1885) започва един нов етап в отношенията на младата държава България с нейната освободителка Русия...

Но анализът на този втори период, белязан от скандалната антируска политика на току-що получилите свободата си българи и не всякога верните, а понякога груби намеси на Русия в историческата съдба на България, не би бил относително пълен, ако не се засегне въпроса за “Проливите” в руската геополитика. Този въпрос е също един от митовете на българската история, с който се спекулира както от недотам подготвени историци, така в повечето случаи от полуневежи политици и обикновени “политикани”.

При договорите на Австро-Унгария през 1876г. с Русия, в които и в публичното пространство водещите държавни фигури на Руската империя категорично заявяват, че тръгвайки на война с Османска Турция за освобождение на България, те нямат никакви териториални претенции на Балканите, още по-малко за Проливите и Константинопол. Разбира се, в неофициалната руска геополитика винаги е стоял въпроса за изхода към топлите морета, за свободния достъп до Средиземно море, препятствие за което са именно Проливите -Босфора и Дарданелите. Но коя държава няма геополитически интереси? Коя “велика държава” не преследва геополитически интереси, които да я изведат на по-ключови позиции в световното пространство? Защо онези, които обвиняват Русия за нейните геополитически интереси не погледнат геополитическите интереси на Великобритания, на Франция, на Германия, на Испания от новото време до днес, а днес на САЩ? И с какво геополитическите интереси на тези държави, пък и на нашите балкански съседи са по-добри и по-благоприятни за България, тук на Балканите?

При извеждането на няколко акцента по въпроса за Проливите се опирам на книгата на Петър Куцаров “Руската империя и Съединението”, (10)Бидейки пълномощен министър в Русия няколко години в периода на демокрацията авторът не само е проучил множество неизползвани от други наши историци архивни документи, но в духа на политическата конюнктура е хвърлил и няколко нечистоплътни стрелички срещу руската политика от ХІХ век. От приведените архивни документи се вижда, че когато започва подготовката на войната от 1877/1878 г. срещу Турция началник щаба на руската армия генерал Обручев пише на военния министър, че решаването на Източния въпрос засяга и въпроса за Константинопол. В отговора си военният министър Д.А.Милютин обаче е категоричен: “Константинопол не ни е нужен Царят е дал гаранции на Европа, че Русия е заинтересована Цариград да остане свободен град”.(11) Пак от този документ се вижда, че Русия е заинтересована да се роди голяма българска държава, защото “всичко онова, което се ореже от България ще бъде взето веднага или след определено време от гърците”(12) Разбира се, както посочих по-горе, Русия е преследвала своите геополитически интереси векове и в това отношение е показателна записката на княз Ал Горчаков след Берлинския конгрес 1878 г.:“Не филантропическите цели, които могат да служат само за предлог за намеса, не идейното призвание, за което историята нищо не знае, а преките и законни политически интереси са подтиквали руските владетели да следват тази политика, която им е била подсказвана от самото развитие на нещата.”(13) Това са реалните позиции и виждания на водещите Русия мъже до периода на Съединението на България, които са определяли и тяхното поведение по отношение на Турция и на младата България. От тук насетне имаме възклицания, констатации и мечти, но в никакъв случай не и реална политика на император Александър ІІІ на полетата на писмата на руския посланик в турската столица А. И. Нелидов, който замества на този пост един от спасителите на България граф Н.П. Игнатиев. В информациите на А.И.Нелидов, както и в реакциите на Александър ІІІ няма и дума за България по този митичен въпрос за Проливите. Иначе, разбира се, Александър ІІІ никак не е харесвал и не е вярвал нито на Александър І Батенберг, нито на Петко Каравелов, нито на управляващите след Освобождението български политици. Но това е друг въпрос, който също трябва да се изследва обективно от учените и да се отчита от политиците, ако искат да бъдат истински държавници на България и да оставят достойна следа в нейната нова история!

Цитирана литература

1.Петко Ганчев, Философия на българската история, С., 2014, (гл. ІІ Ставането на славянската цивилизация е нейно собствено дело, с.106-126 и гл. VІ, 6.4 Руско-съветския модел – другият пилон на люлката на млада България, с. 306-339))

2. Освобождение Болгарии от турецкого иго, т..І, М., 1961, с. 217-218

3. Освобождение Болгарии от турецкого иго, т. І, с. 232-233

4. Пак там, с. 220-221, 240-241

5. Пак там, с. 16, 17, 18

6. Пак там, с. 19

7. Пак там, с. 144

8. Д.А.Милютин , Дневник, М., 1947, т. ІІ, с. 65

9. Освобождение Болгарии от турецкого иго, т. І, с. 21

10. Петър Куцаров, Руската империя и Съединението, С., 2001

11..Цит. пр., с. 21.

12. Цит. пр. с. 22

13.Цит. пр. с. 22

.. 3.03.2018 г. София

Публикувано в Сб. Статей: РУССКО-ТУРЕЦКАЯ ОСВОБОДИТЕЛЬНАЯ ВОЙНА (1877-1878 ГГ.) И ВОСТАНОВЛЕНИЕ БОЛГАРСКОЙ ГОСУДАРСТВЕНОСТИ ; БАЛКАНЬI И РОССИЯ: 140 ЛЕТ СПУСТЯ ., МОСКВА 2019 с.42-61