/Поглед.инфо/ Навършиха се 65 години от Унгарската революция от 1956г. В стихията на бунта се включват най-разнородни идейно-политически потоци: представители на отстранените от власт едра буржоазия и аристократическа прослойка, декласирани елементи, укрили се на Запад про-нацистки поддръжници на Ференц Салаши – поставленикът на Хитлер.

Нека напомним, че през март 1944 г. германски войски окупират Унгария, а недълготрайното властване на Салаши е свързано с една от най-зловещите страници на Холокоста: над 500 хиляди унгарски евреи, цигани и пр. untermenschen са изпепелени в нацистките лагери на смъртта или избити по най-брутален начин. През 1956 г. именно про-нацистките елементи превръщат бунта в гражданска война с масови разстрели и бесилки, най-вече на служители на тайните служби AVO. Но главното, което определя събитията от октомври 1956г. е, че унгарците масово се противопоставят на наложената от режима на Матяш Ракоши власт на новата бюрократична върхушка.  

След капитулацията на сателитна Унгария в края на Втората световна война, коалиционното правителство предприема решителни стъпки за възстановяване на почти напълно разрушената страна. Извършва се радикална поземлена реформа. Национализират се мините, големите промишлени концерни и банки, електроцентралите. Ускорено се възстановява индустрията. Реформира се образованието: за първи път селските деца могат да учат. В интелектуалния живот нахлува свеж полъх. Големият музикален деец Золтан Кодай се заема организацията на новата, изпълнена с народностен дух национална култура. Откривателят на витамин С – нобеловият лауреат Алберт Сент-Дьорди – с възстановяване на научната дейност. Местното самоуправление ефективно поема функциите си, макар под надзора на окупационните съветски части. Рязко спадат случаите на произвол и саморазправа, виновните се изправят пред съда. Властта се радва на широка подкрепа. Тези мерки имат революционен характер.

Със спускането на Желязната завеса от Запада, политиката на Москва спрямо т.нар. народни демокрации се втвърдява. В края на 40-те години на Унгария е наложен режима на Матяш Ракоши, който фактически препятства започналото движение към социално ориентирано общество с унгарска национална специфика. В такава обстановка зреят политически тенденции и процеси, които съвсем скоро ще доведат до събитията от октомври 1956 г.

Проф. Чавдар Добрев, който година преди това завършва висшето си образование в Будапеща, споделя, че предусещал събитията. В университета „Лоранд Йотвьош“ грешките на властта са обект на критики, които могат да се определят като дискусии за обновяване на социализма: „В Будапеща разбрах, че движението на човешките ни съдби е някак объркано, че се нуждае от ‘ремонт’, че за тези неща не трябва да се мълчи. Границите между желано и действително се бяха раздалечили опасно, което пречеше на развитието на живота. Очевидно беше, че в унгарската икономика се допускат съществени слабости, отприщи се и критиката на поставения акцент върху тежката промишленост, на неуместното строителство на Сталинварош (техния Димитровград), на нарушения баланс между различните направления в икономическата сфера... В Съюза на унгарските писатели се дискутираха въпросите на човешката свобода, на истината и конфликтите в литературата, на стиловото многообразие, на критерия ‘обективност’ при оценка на литературната история; в драматични разговори се извършваше раздяла с догматичната естетика... За фокус на полемиката се приемаше националното своеобразие на унгарската духовност. Излизаше се от презумпцията, че всяка национална култура си има собствени специфики, кристализирали в нейния исторически ход; че без изследване и обобщаване на унгарската участ няма как да се създава истинска литература и изкуство... Но не можех да предположа, че скоро ще се потърси решение в бунта и в гражданската война, в кръвта, в масовите разстрели и бесилките…“ 

Бунтът не закъснява. В унгарските събития от 1956 г. организираната от Запада психологическа война постига съществени резултати. Радиоемисиите информират, координират и насочват бунта, подхранват надежди у унгарците за евентуална западна намеса. В действителност тези надежди се оказват ефимерни, защото Западът нито е имал реални намерения, нито „правни“ основания да подпомогне със сила въстаналите унгарци. Причината е в мълчаливото руско-американско споразумение, което, подобно на Свещения съюз на европейските монарси през ХІХ век, охранява не толкова собствените си зони на влияние, колкото собствените си властови паразитни структури.

„Имахме усещането за наличие на някакъв мълчалив руско-американски пакт, за едно споразумение, далеч по-обвързващо от всякакъв вид договор“, отбелязва десет години след събитията именитият френски консервативен социолог Раймон Арон. „Не знаехме дали трябва да го аплодираме като гаранция за мира (или поне като гаранция за не-тотална война) или остро да го осъдим като акт на несправедливост. Като изоставиха и жертвите, и съюзниците си, Москва и Вашингтон изглежда решиха, че не си струва да се унищожават взаимно. Така американците признаха de facto съветската хегемония в източноевропейската зона“.

Неотдавна разсекретени документи на НАТО потвърждават прозрението на Раймон Арон. Всяка от суперсилите е била наясно, че рухването на единия колос неминуемо може да повлече рухването и на другия: „Всяко въстание в съветския блок застрашава сигурността на страните – членки на НАТО, от потенциални съветски контрамерки.“ Затова всеки опит за самостоятелност се смята за заплаха на статуквото и се санкционира чрез съгласувани акции на двата колоса.

Унгарската революция бе именно такъв опит и трябваше да бъде наказана най-сурово. Не само защото започна „отдолу“ и се радваше на подкрепата на мнозинството унгарци. Както сочи световно известният философ Жан-Пол Сартр, „въоръжените работници нямаха намерение да върнат фабриките на капиталистите. Те установиха контрол върху индустриалните предприятия чрез изборни заводски комисии и работнически съвети. Независимо от осемгодишната тирания, от чудовищните и уродливи грешки и престъпления, шансовете за едно национално демократично общество оставаха реални. Затова подкрепят премиера Имре Наги и непосредственото му обкръжение, които отстояват националното своеобразие на пътя към социализъм, отричат съветския модел на развитие; обосновават, че методи и практики, допустими за руснаците, са неприложими в унгарски условия. А опитът да се отхвърли съветския модел е революционен по същество.

Унгарската революция от 1956 г. се оказа пръв опит за пробив в статуквото, за дезавуиране на една международна система, основана на властването и насилието на суперсилите. А „решение, което обвързва социалистическите завоевания с гаранциите на институциите на свободата, би станало насърчителен пример за подражание“, сочи проф. Ищван Бибо, един от идеолозите на революцията. Примерът за подражание би насърчил не само Източна Европа и Съветския съюз, а също народите на Западна Европа и на целия свят.

След смяната на системата през 1989г. надеждите на унгарците за демократичен преход, за развитие, основано на националните ценности и социален възход се оказват попарени. Вярата, че повече и по-свободни възможности в едно по-отворено общество ще им донесат повече просперитет, се оказва измамна. Икономическият спад е 20%, а с него – и националния доход. Страната се деиндустриализира. Разклащат се традициите, разлага се моралът, разбива се нацията, разрушават се идентичността и суверенитетът. Унгарците започват да разбират, че налаганите отвън демокрация и пазарна икономика са понятия, изпразнени от съдържание, капан, зад който се прикрива суспендирането на демокрацията и ликвидиране на пазара от робуващите на неолиберализма властващи елити. През значителен период от прехода в страната системно присъстват партии от социалдемократически тип, които гледат през розови очила на този заробващ процес.

Но както често става в историята, в критични ситуации се раждат сили и се формулират конструктивни решения. Трябваше обаче да изминат две десетилетия, преди унгарците да осъзнаят измамата и да се обединят за решителни действия. Обратът към национално ориентирана социална политика се свързва с името на Виктор Орбан. Но в непосредственото му обкръжение се откроява редица от способни администратори – и негови връстници, и от предишното „комунистическо“ управление, които споделят разбирането и необходимостта Унгария да отстоява националноотговорна, социално ориентирана политика.

На изборите през 2010г. ФИДЕС (в коалиция с Християн-демократическата народна партия) получава квалифицирано мнозинство и смело пристъпва към осъществяване на идеите, които не успя да реализира през първия си мандат (1998-2002 г.). Приема се нова конституция в която се подчертават ценностите на християнството като обединяващи фактори на нацията. Започват мащабни реформи. В икономическата област стратегията на правителството е в прехвърляне на пари от частния към публичния сектор и потребителите. Този подход води до намаляване на бюджетния дефицит и до растеж, който е следствие от развитие, а не от „спекулации с хартии“. Енергийните компании са принудени да намалят сметките на потребителите; на банките е наложен най-високия в ЕС банков данък; на телекомуникационните, енергийните компании и на големите търговски вериги – „кризисен данък“; а свързаните с големите чуждестранни банки и застрахователни компании частни пенсионни фондове ефективно са национализирани.

Гигантският индустриален подем през последните 11 години осигури средства за рязко повишаване на доходите и за социална дейност, която няма аналог в ЕС. През 2020 г. са родени 50 000 деца в повече от предишната година; а училищата трябва да отстояват ценностите на семейството и да държат децата далеч от джендър-идеологията и пропагандата на „цветовете на дъгата“. Тази политика е революционна по същество и може да се счита за продължение на заветите от октомври 1956 г.

Орбан не крие, че днес неолиберализмът представлява най-голямото предизвикателство за оцеляване на националните държави. И не случайно е дамгосан като „черната овца“ на ЕС. Още повече, че идеите му за нелиберално християнско общество увличат все повече  политици. Наскоро 16 европейски партии излязоха с обща декларация срещу посоката поета от Евросъюза, за което писа поглед.инфо. Те обвиняват официален Брюксел, че превръща ЕС в инструмент на радикалните сили, опитващи се да изградят супердържава. А преди дни, премиерът на Словения Янез Янша написа в „Туитър“, че в ЕП има марионетки на спекуланта Джордж Сорос и публикува снимка на 13 от 226-ма по-известни евродепутати, обслужващи Сорос.

Впрочем, рожденото име на Сорос е Дьорд Шварц. За него се твърди, че  ненавършил 14 години става доносник на про-нацистките палачи на Салаши срещу сънародниците си. Сигурно е правдоподобно, след като и днес цинично изповядва: „Филантропията не ми е присъща. Нашата цивилизация е изградена върху преследването на личния интерес, не върху грижата за другите.“ След края на войната успява да се измъкне от Унгария. На Запад оценяват спекулантските му качества и деструктивната му философия, издигайки го в един от главните рупори на неолибералната политика за налагане световно правителство на господарите на парите. Днес стремежът на Сорос за редуциране на „непотребното“ население, на „излишните“ untermenschen, се осъществява чрез т.нар. отворено общество за налагане на „хуманитарни“ програми за правата на човека, джендър философии, зелени сделки и др., крайната цел на които е лишаване от суверенитет на все още независимите държави. Все повече са правителствата на суверенни държави, които ограничават дейността на Сорос, въвеждат законодателства организациите му да се регистрират като „чуждестранни агенти“ и да плащат по-високи данъци. А единствената държава, която изцяло е забранила организациите на Джордж Сорос като заплаха за националната сигурност е Израел. Еврейската държава много добре помни злодеянията на Холокоста и не толерира, дори преследва нацистките доносници.

След 6 месеца в Унгария предстоят парламентарни избори. Официален Брюксел, организациите на Сорос и други, представящи се като неправителствени за „отворено общество“, хвърлят милиарди в пропагандната си кампания за отстраняване на ФИДЕС и лично на Виктор Орбан. По същество това е кампания срещу християнските традиции на един достоен народ с повече от 1000-годишна история в центъра на Европа. А в коалицията „всички срещу Орбан“ е включена и крайно дясната партия „Йоббик“ – духовен наследник на про-нациста Ференц Салаши и на убийците от 1944г. и 1956г.

Каквито и да са резултатите, опитите на официален Брюксел да сваля законно избрани правителства и да налага санкции на следващите примера на Унгария и Полша, или на „дисидентски“ политици в Австрия, Италия, Франция и други държави, само ще ускори преформатирането на ЕС в нова нелиберална общност на националните държави, отстояващи суверенитета и хилядолетните си християнски ценности, стремящи се към активна роля в бързо променящия се многополюсен свят.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели