/Поглед.инфо/ Повод за настоящия текст ми дава публикуваното преди дни предложение на представители на режима в Киев да се промени името на държавата им в „Рус-Украйна“ или нещо подобно. Стана известно, че Алексей Арестович – един от съветниците на украинския президент, заявил: „Русия сме ние – русите, русините. Бих сменил държавното име, бих ни нарекъл Рус-Украйна, бих направил названието двойно. Работим по това. Това би сложило точка по въпроса.”

Къде е тая точка и какъв е въпросът – не е съвсем ясно. Защото знаем от историята, че Малая Русь или Малороссия (калка от гръцкото Μικρὰ Ῥωσία, на латински Russia/Ruthenia minor, на френски la Petite Russie, на немски Kleinrussland) е географско наименование на историческите руски земи, които са част от територията на днешна Украйна. Наименованието се утвърждава в началото на XIV век във византийското църковно администриране на православните Турово-Пинско и Галицийско-Волинско княжества. С нарастване мощта на Реч Посполита (Rzeczpospolita) през XVI век, малоруските земи стават владение на полската корона. През 1654 г. обаче, съборът на запорожките казаци начело с хетман Богдан Хмелницки в Переяслав решава територията на Запорожката сеч да се слее с Руското царство и запорожката войска полага клетва за вярност към руския цар Алексей Романов. До революцията през 1917г. тези земи са известни като Малорусия. С образуването на СССР съветската власт започва да провежда политика на украинизация в рамките на новата национална концепция. Виждаме докъде доведе този процес: мнозинството от населението на Украйна днес говори руски език, а официален Киев се опитва да му налага малоруския (украински) диалект, който през годините на съветската власт бе трансформиран в официален език. 

Но не за това иде реч. Идеята на представители на официален Киев за преименуване на държавата ми припомни епизод от средата на 70-те години на миналия век. Бяхме свидетели на поредната серия от медийни спекулации на скопските историчари. Ние, сътрудниците и специалистите от Института за съвременни социални теории, трябваше да подготвим предложения за аргументиран отпор на  антибългарските провокации и нападки. Уж на шега, подхвърлих защо да не „посъветваме“ група депутати да предложат на Народното събрание да промени наименованието на държавата ни от Народна република България в Народна република Македония или – дори по-точно, – в Народна република Българомакедония.

Аргументите ми бяха почерпени от историята: и в античността, и в средновековието, географското понятие Македония често се мести, но винаги е част от историческото българско землище. Както аспаруховите българи се смесват с местното славянско население в североизточна България, така куберовите българи се смесват с населението в югозападните македонски земи, за да станат част от единната държава при хан Пресиан. По време на византийското господство (XI-XII век) административната тема (област) Македония обхваща днешна Горна Тракия – от Пловдив до Одрин. В средновековни хроники за богомилството се сочи, че родината му е „българска Македония при Филиповия град.“ От средновековието до Балканските войни (1912-1913) населението на Македония има изявен български етнокултурен облик. Едни от най-активните дейци на българското Възраждане са родом от Македония. Доколкото до Освобождението няма канонизирана норма на официален български език, тези дейци говорят и пишат на югозападния регионален български диалект.

Жестокото потушаване на Априлското въстание и отзвукът за турските зверства в Европа става повод за провеждане на посланическата Цариградска конференция. Решенията ѝ са първото признание на Великите сили на правото на българите да имат своя държава в етническите си граници. Тези граници вече са очертани в борбата за църковна независимост, принудила султан Абдул Азис да издаде фермана от 27 февруари 1870 година за учредяване на българската Екзархия. В окончателния план на Цариградската конференция от декември 1876-януари 1877 г. се възприема британското предложение България да се раздели вертикално на две автономни области – Източна, с център Търново, и Западна – с център София, която включва по-голямата част от македонските райони (от Скопие, Охрид, Битоля, Костур до Горна Джумая и Неврокоп). Аргументът на британските представители – специалният пълномощен посланик лорд Солсбъри и посланикът в Цариград сър Хенри Елиът, за вертикалното разделяне на българските земи е, че в Източната област живеят значителен брой турци и гърци и тя трябва да се управлява отделно, докато в Западната област преобладават българите. На заседанието на 8 януари 1877 г. лорд Солсбъри потвърждава, че „в границите на тези две провинции, образуващи България, не влизат районите, в които не преобладава българско население...“

Допълнително посочих, че докато населението на югославска Македония (към средата на 70-те години) е към 2 милиона, две трети от които са „македонци“, тоест българи, на територията на Народна република България корените на половината от българското население са в македонските земи. Тоест, ние имаме по-голямо право да се наричаме "македонци" отколкото тези във Вардарска Македония! Защо тогава да не предложим на Народното събрание да обсъди преименуване на страната ни на Българомакедония? Дебатът ще върви в продължение на години от сесия в сесия. Обсъжданите аргументи и контра-аргументи ще провокират интереса на чуждестранните медии. На обществеността на Запад, а и в СССР и социалистическите страни, ще бъде поднесена информация за истината по несправедливото разпокъсване на българското национално землище от страните-победителки в Първата световна война и т.н. В хода на тези „дебати“ ще се разкрие и истината как в годините след Втората световна война западнобългарският диалект се подлага на насилствена сърбизация и се трансформира в официален „македонски“ език...

Естествено, не хранех илюзии, че подобна идея въобще може да бъде подложена на обсъждане. Международната обстановка не позволяваше това, а и Големият брат вероятно решително би възпрял подобна „инициатива“. Конфликт на Живкова България с Титова Югославия не влизаше в плановете на съветското ръководство. Идеята подхвърлих уж на шега, макар аргументите да бяха „железни“, почерпени от академични изследвания на историци, и български, и западни. Единствено един от сътрудниците на института, родом от Петрич, разбра „шегата“. Останалите като че бяха ошашавени. Не са очаквали такава дързост. Последва дълго мълчание и със сигурност доноси по мой адрес...

Сега, след като прочетох какво предлагат „украинците“ от официален Киев, в съзнанието ми отново изплува „старата“ идея за Българомакедония. Та си мисля, как ли би се отразил на българската дипломация подобен дебат в българския парламент през 2021 година?     

 Труд

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели