/Поглед.инфо/ Ако имаше повече политическа култура в сигурността, не биха изниквали елементарни въпроси като трябва ли ни армия /нали тя е стълба на всяка държавност/, трябват ли ни бойни самолети /разбира се не на тези цени/ или къде трябва да бъде военното разузнаване, ако се знае, че то е „радара на държавата във военната сигурност”. Ако се прави разлика между разузнаване и контраразузнаване, ще се знае, че задачите им са коренно различни и няма да ги мерим с един аршин.
В периода на прехода трябваше да се говори по–открито за Военното разузнаване. Манията за секретност пречеше да се разбере неговото значение. Колко хора знаят за героизма на нашите офицери от разузнаването в Ирак или за високите оценки на партньорите ни от НАТО, за резултатите от сътрудничеството им с Военното разузнаване, или че е една от първите структури, които се реформираха и влязоха в контакт с новите ни партньори в периода 1993–2002 г., преди въобще да бъдем приети в Алианса.
В резултат на това премълчаване на темата и неоснователни нападки, доскоро съществуваха погрешни представи, защото се пишеше и говореше само за службите при социализма, но военното разузнаване никога не е било служба и нито преди 10 ноември, нито сега е репресивен орган. То е бойно поделение в мирно време, структура изцяло в рамките на Въоръжените сили със законово определени място, роля и задачи.
Няма причина да се премълчава трудния период на съкращения, доброволно напускане на служители, масови откази за сътрудничество с българското разузнаване, вследствие на негативните кампании в собствената държава. Само през 2011 г. бяха съкратени 231 души. Напротив, трябва да се припомня и да се сочи чия е вината, защото с тези кампании е работено срещу националната сигурност. Комисията по досиетата пък само преди 2 месеца с решение № 2 от 04. юни 2019 г. изнесе данни за 4–ма зам.директори на Военното разузнаване в периода от 1998 до 2019 г. включително един от тях действащ в момента, в грубо нарушение на Закона, определящ срока за такива разкрития само до 1991 г. Нали не вярвате, че някои ще се сезира за тези действия като слон в стъкларски магазин на финансираната с милиони от нашите данъци Комисия?
Дали да има за началник военен или цивилен въобще не би трябвало да стои като въпрос. Само ако се погледнат задачите му и участието му във Въоръжените ни сили и в НАТО, дори и ученик в тест по тези въпроси не би се затруднил. Цели 111 години Военното разузнаване е ръководено от военен, от генерали с две воени академии, вкл. и след промените, с изключение на няколко месеца през 2015 г., когато за такъв бе изпратен Йордан Бакалов, но не да го ръководи, а да извади от архива досиетата на чужденците–агенти, в противоречие със Закона за досиетата, който е само за български граждани. И сам си подаде оставката, след като се завърна от първата си и единствена командировка до Брюксел, при която изглежда е разбрал, че това не е лъжица за неговата уста.
Като човек, работил както в Администрацията на Президента, така и като зам.министър в МО и имал достъп до докладите на това разузнаване мога да си позволя да напомня, че Военното разузнаване има стратегическо и войсково направление. Началникът ръководи агентурното разузнаване, радиолектронното разузнаване, информационно–аналитичния сектор. Структурите на войсковото разузнаване са в поделенията на СВ, ВМС и ВВС. Те се обслужват информационно, методологически и планово от Военното разузнаване. То осигурява контингентите ни, участва в операции и мисии. Подготвя военните учения на армията. Задачите му се свеждат до разкриване на бъдещи заплахи, военновременни замисли и планове на потенциални противници, военни доктрини, способи за водене на бойни действия, развитие на нови въоръжения и бойна техника.
Директорът на Военното разузнаване участва в Комитета на НАТО по военно разузнаване, в Борда на директорите по насоките на разузнавателната дейност на Алианса и Борда за управление на Системата за обмен на разузнавателната информация.
Няма как един цивилен да владее както военната стратегия и практика, така и агентурната разузнавателна работа и да обсъжда с генералите от другите страни на срещи в Брюксел операции и военни и разузнавателни теми.
За съжаление, народните представители смятат, че за опит в националната сигурност се признава работата в Комисията по отбрана, както и във всички държавни органи за сигурност– министерства и специални служби. Това обаче е абсурд. Не се става генерал с търкане на депутатска скамейка, нито разузнавач с чиновническа работа в министерство или служба.
Затова на въпроса цивилен или военен да ръководи Военното разузнаване, отговорът е: Искате ли вместо хирург да поеме отговорност за Вашето здраве, да Ви назначат магазинера от «Плод и зеленчук» или партиен секретар?
Ръководителят на Военното разузнаване трябва да бъде човек с висше военно образование и военна академия, да има дългогодишен опит на разузнавач, да е геополитик и визионер и да бъде добър и умел ръководител.
Очевидно е обаче, че определени среди се стремят да наложат политически контрол върху деполитизирана структура. Това се осъщестява най–безцеремонно чрез умишлено отстраняване на досегашния ръководител с измислени обвинения и с промяна на Закона за военното разузнаване. Изглежда, че апетитът на тези хора се е повишил, откакто след 2016 г. Военното разузнаване започна да издава годишни доклади, съдържащи интересни данни за обмена на разузнавателна информация, участието ни в 18 комитета и работин групи в НАТО, сътрудничество с 45 военни разузнавания в света и др. Незасекретените им кратки варианти се публикуват всяка година на страницата на Министерски съвет.
Вярно е, че българското военно разузнаване получи немалко високи оценки, но ако някои недорасли политици си мислят, че ако го «приватизират», ще извлекат някакви политиески дивиденти, много се лъжат. Най–много техният новоназначен «комисар» да помогне за сриване на извоювания авторитет.
Каква е практиката в другите страни?
Традицията през годините е запазена почти във всички страни–членки на НАТО– военното разузнаване се ръководи от военен. В Италия, където военното разузнаване /CII/ е към ГЩ, както в България преди промените, ръководителят му е военен и това е строго регламенитрано. Във Франция директорът на Военното разузнаване, към което е включено и контраразузнаването и службата за охрана, също. В Австрия Военното стратегическо разузнаване се оглавява от генерал–майор / Едвин Потокник/ . В Дания, Военното разузнаване, подчинено на министъра на отбраната, също има военен ръководител.
Там където тази традиция е нарушена, става дума за ръководител с 20 години стаж в разузнаването. В Германия президент на военното разузнаване MAD е юрист. /Кристоф Грам, от 2002 г в МО./
Погрешно би било обаче да даваме за пример Координатора но тайните служби в НАТО, г–н Лорингхофен, който е третият по йерархия след генералния секретар Столтенберг. Защото макар и химик по образование и дипломат, той е в разузнаването от десетилетия, бил е под прикритие в посолството на Германия в Москва, Париж, Чехия и е заемал вицепрезидентското място в политическото разузнаване BND. А втората причина е, че работата на неговият екип от 275 души в Брюкссел е да анализира, обобщава и посочва задачи, а не да върши същинска разузнавателна работа. И третата причина е, че за него работят не само военните, но и политическите разузнавания и антитерористични служби на 29–те страни–членки.
Но няма смисъл да ги изброяваме, защото съвсем скоро, през пролетта на 2020 г. в България ще се проведе заседанието на Военния разузнавателен комитет на НАТО, чието председателство се поема на ротационен принцип от България, респективно Служба «Военна информация». И тогава може би ще ги видим, кой е военен и кой цивилен. Нов началник на българското военно разузнаване ще бъде изстрелян в международна орбита на гърба на успехите на досегашните директори. Може и това да е причината за днешния театър. Генерал Ангелов, ако все още е следствен по измислено обвинение, логично няма да е удобно да председателства форума. Но с подобни смехотвърни обвинения бе обвинен преди няколко години и генерал Шивиков, за да замине друг за Брюксел, а след това обвиненията паднаха разбира се и генералът бе окончатено оправдан.
Аргументите на президента Плевнелиев, че Военното ни разузнаване в новите условия трябва да се преориентира не толкова към военна, колкото към друга информация за хибридни заплахи и политически теми, които са абсолютно неоснователни, фактически има скритата цел да поднови провалената преди години дискусия за обединяване на военното и политическото разузнаване. Един друг абсурд, защото няма как цивилно лице да определя задачите на армията и нейната подгтовка.
А аргументите на Плевнелиев за предемета на дейност на Военното разузнаване издишат, защото не може да има армия в света, която на няма войсково разузнаване и съвременна държава, която да няма стратегическо военно разузнаване. А имаме и задачи по линия на НАТО.
Второ, цитираните от Плевнелиев асиметрични заплахи са предмет на дейност на контраразузнавания и антитерористични служби. А тероризмът и хибридните заплахи отдавна са приоритет и на Българското военно разузнаване. Участието в Иран и Афганистан е част от антитерористична коалиция. В Доктрината за военното разузнаване още 2013 г. залегна приоритета за ранно предупреждение за асиметрични рискове и заплахи. В годишния доклад на военното разузнаване за 2017 г. се посочва, че хибридните заплахи са били акцент на дейността на службата.
Колкото и да е фокусирано върху задачи от военен характер, Военното разузнаване не може да не анализира военно–политическата обстановка. И ако политиците четат такива, това не означава, че военното разузнаване трябва да се слее с политическото. Информационните бюлетини на банките също започват с глобална и регионани политически и икономически оценки, но само в уводния си раздел, след който следват сложните и специфични финансови показатели и изводи.
Другият пренебрегван факт е, че държавите винаги предпочитат да разчитат на различни източници от няколко разузнавания за да стигнат до верни изводи и решения. Затова конкуренцията между разузнаванията в крайна сметка е положителна. Имаме пример и в нашата страна. Когата премиерът Иван Костов не остана доволен от доклада на външнополитичеснкото разузнаване по кризата в Югославия и възложи доклад на Военното. В резултат взе друго решение. Проблемът днес е, че някои вероятно смятат, че не трябва да има конкуренция, а всичко да бъде под техен контрол, което изглежда им е по–важно, отколкото сигурността на България.
Пренебрежителното отношение на бивши и настоящи политици обаче към «радара на военната сигурност на държавата» не може да не подкопава доверието на нашите съюзници, извоювано с много труд и рискове. Публичните политически нападки и обсъждания на безумни идеи не може да не се отразят негативно върху мотивацията и работата на личния състав, а хората и техният опит са най–ценното, което държавата има. А съставът отдавна е подменен изцяло с хора, завършили военното си образование и Военна академия след промените. Лично мога да свидетелствам като председател на Комисията по кадрите в МО, че сред подбраните и изпращани на квалификационни курсове и военни академия наши представители винаги сме вклювали и офицери от Военното разузнаване. Изискването за минимум два чужди езика и две висши образования датира още от времето преди 1989 г. Много преди да ни приемат в НАТО от МО се изпращаха хора в школи за сигурност в Европа и на курсове за старши офицери в САЩ. Напоследък дори има едно залитане към американски разузнавателни школи, което нарушава предишния баланс, необходим още повече сега, когато говорим за нуждата от автономна европейска отбрана.
