/Поглед.инфо/ Геополитическият и икономическият баланс на силите в света се променя. Изправени сме пред завръщане на конкуренцията между старите и новите световни сили.
Междувременно Европа трябва да определи позицията си и да намери своя път. Но също така е вярно, че европейските и американските интереси не винаги и навсякъде съвпадат.
Геостратегическите последствия от срещата между американския президент Байдън и руския му колега Путин ще зависят от това, дали Западът отново може да е глобален властови фактор или срещата е била само епизод. Въпреки положителния факт от възобновяване на диалога между САЩ и Русия, впечатлението е, че не тази двустрнна среща, а по–скоро постигнатото от Байдън на срещите на Г–7, на НАТО и тази с ръководството на ЕС, консолидиране на партньори и съюзници за една антикитайска политика, е по–значимия резултат.
Изводът от серията срещи в Европа е, че основното съперничество ще бъде между САЩ и Китай. Байдън разбира, че САЩ не могат да се справят с глобалните предизвикателства без партньори и съюзи. В отношенията с Китай обаче интересите на трансатлантическите партньори не съвпадат автоматично. Съвсем не е в интерес на Европа да позволи на САЩ да бъде въвлечена в нова Студена война с Китай. Към това трябва да се добави втория важен момент, че напреженията, които доведоха до отчуждението на Европа от САЩ при управлението на Доналд Тръмп не са изчезнали и няма да се изпарят от само себе си.
Очертаващата се нова мисия на НАТО в Азия и Африка и разширяване на глобалните военни партньорства /40 военни партньори към 30 страни–членки/ има обяснение предвид това, че алиансът е европейския инструмент на САЩ, но няма логика. Това не е задача на НАТО, а по–скоро например на нововъзникващия "азиатски НАТО", т.нар. група на четирите (САЩ, Индия, Япония и Австралия). В бъдеще САЩ искат да разширят формата отвъд политиката за сигурност. Целта е да се ограничи нарастващото икономическо и геополитическо влияние на Китай, което някои азиатски страни вече възприемат като заплаха. Това обаче е и остава преди всичко политико-дипломатическа, а не военна задача. Тезата, че НАТО има достатъчно работа и основна задача, за която е създадена - да защитава територията на Алианса, а не да защитава правата на уйгурите в Азия, е широко разпространена в западноевропейските страни. Още повече, че и сред страните–членки на Алианса има такива, които съвсем не са пример за спазване на човешките права, сред които се откроява най–вече Турция. Вместо мисии в азиатско–тихоокеанския регион, НАТО трябва да инвестира повече усилия в устойчивост например след пандемията, икономическите и инфраструктурни проблеми– ситуация, която изисква адаптация, взаимосвързаност и устойчивост. Член 3–ти от Североталнатическия договор включва устойчивост като критичен елемент от неговата мисия за колективна отбрана.
Европа и Великобритания ще бъдат тласнати към сблъсък с Русия. Концепцията на Борис Джонсън за «Глобална Великобритания» има и други далечни цели, включително в Азия, където се очертават допирни точки и с политиката на САЩ.
Не е изключено да се оформи оста Великобритания–Полша–Румъния– Турция. Но тогава ще възникнат въпроси относно трайността на турско–руското тактическо сътрудничество, основно заради антируския й характер и военната подкрепа на Украйна. Съвместните турско–украински военни учения по покана на Анкара и преди това продажбата на турски бойни дронове и друго въоръжение и техника на Киев, вече предизвика реакция на външния министър на Русия Сергей Лавров, който заяви, че ще повдигне тези въпроси при следващи двустранни контакти.
Къде е Европа в мащабната надпревара и съперничество?
Зависи от това, дали опитът на Байдън да спре тенденцията към многополюсен свят, прегрупирайки страните и възстановявайки хегемонията та САЩ, ще е успешен, или ще се създадат няколко центъра в света, които ще изтласкат Европа в периферията, тъй като е още слаб геополитически играч.
За Путин е ясно, че разбира неизбежното развитие на света към многополярност и необходимост от нови форми на управление и взаимодействие между групите държави.
За Байдън обаче е сигурно, че е безнанадеждно свързан с глобалистките и либерални идеи и желанието за възстановяване хегемонията на САЩ.
Тоест, двамата представляват два свята – бъдещ и отиващ си и няма никакъв изглед за тяхната съвместимост.
Затова изпъкват и различия, които не могат да бъдат скрити от добронамерения тон на срещата между Байдън и Путин. Най–ярко това се вижда в комюникето от срещата на НАТО, запазващо силна антируска насоченост и предизвикателни предупреждения. Докато президентът Байдън иска договаряне на списък с приоритетни обекти, които да не бъдат подлагани на кибератаки, в комюникето на НАТО в три последователни точки се предупреждава, че всяка кибератака, всяка хибридна операция, всеки опит за въздействие от космоса, ще доведат до военен отговор. Последното силно снижава бариерата за започване на военен конфликт и предлага удобни поводи за провокация.
Байдън и Путин говорят за Договора за ограничаване на стратегическите ядрени оръжия, който бе удължен с 5 г. до 2026 г., и това е добре, но няма нито дума за растящата необходимост от международно–правно регулиране на автономните оръжия, за включването и на дроновете със способности на ракети със среден обсег в регулаторна рамка, а това увеличава риска.
Обявената от върховния представител по външна политика и сигурност на ЕС Йозеп Борел нова стратегия към Русия пък съдържа противоречие в трите си основни принципа: противодействие, възпиране, взаимодействие. Последното не е възможно, при реализиране на първите два принципа.
На срещата на 27-те лидери на ЕС на 24. 06. 2021 г. наред с много други теми, бе обсъдено предложението за провеждане на среща на върха с Путин, за да се сложи край на „отрицателната спирала“, в която са навлезли отношенията на ЕС с Русия. С неконструктивната си реакция Украйна показа, че не е узряла за поведение в такъв съюз като определи инициативата за напълно неподходяща, защото спирането на политическия диалог било част от пакета от санкции, които трябвало да продължат и това щяло да демотивира Русия от прилагането на Минските споразумения.
Погрешно е да се смята, че заплахата за либералните демокрации идва само от Китай или Русия. Най-голямата опасност за либералните демокрации е заплахата отвътре, от политическата и социалната поляризация, от национализмите и авторитарните популисти. Тази криза на демокрациите не се ограничава само до набеждаваните Полша или Унгария, тя засяга всички европейски държави. Другият аспект е, че големите финансови концерни определят политически решения, касаещи формирането на обществото, което пък ни изправя пред въпроса, може ли да говорим за демокрация и пазарна икономика.
