/Поглед.инфо/ Дефицитът на кадри е тема, която се повдига периодично в публичното пространство. Въпросът е прави ли се нещо, за да се реши проблемът, предприемат ли се мерки за стимулиране за липсващите кадри, и най-вече за намаляване на потока от квалифицирани специалисти напускащи страната? Или просто се вдига медиен шум и после темата затихва, а процесът продължава негативния си тренд. Внасянето на евтина работна ръка от други държави не е решение. Да изгоним нашите специалисти и работници с неадекватна политика и заплащане, за да внесем чужди, не може да е изход. Особено, когато става дума за висококвалифицирани кадри в знакови професии, като например медиците.

Всяка година между 400 и 500 български лекари напускат страната ни. Това е близо един випуск. За последните 10 години над 5000 лекари са напуснали България и са отишли да работят в страни от ЕС, и то в най-творческата им и продуктивна възраст. Това са лекари с една, две и три специалности, които биват оценени в другите страни от ЕС, за разлика от нас.  

С медицинските сестри положението е още по-тревожно. Като цяло специалистите по здравни грижи (мед. сестри, акушерки, лаборанти и др.) у нас са дефицитни. Изискването за тези професии е вече минимум бакалавърска степен, което им дава възможност да се реализират навсякъде в Европа. За последните 10 години около 10 хиляди сестри и акушерки са напуснали България, или двойно повече от напусналите лекари. И ако средноевропейското ниво е 820 сестри на 100 хил. души, у нас се падат двойно по-малко, или 420 сестри на 100 хил. души, по данни на ИПИ. Извън цифрите, всички знаем за този дефицит, и той обхваща не само малките населени места, където медицинска услуга рядко се предлага, но и в големи болници в градовете. Поради недостига на тези кадри, те са принудени да дават непрестанно дежурства и да поемат смени извън графика си, за да обезпечат дейността на болничното заведение.

Другата тревожна статистика е застаряването на медицинските кадри. По-голяма част от лекарите тесни специалисти вървят към пенсиониране, докато напускащите страната са в активна възраст. Средната възраст на медицинските сестри пък е 53 години. На фона на този дефицит, ниското възнаграждение не е нито адекватно, нито мотивиращо. Познавам медицински кадри, които не искаха да напускат страната и за да оцеляват се принудиха да изкарат допълнително друго висше образование, за да си намерят по-добре платена работа. Сега една отлична лаборантка, която се разкъсваше да работи на две места за мизерно възнаграждение, работи като икономист. Но и това не е решение, защото дефицитът продължава да се задълбочава и нищо чудно да започне затваряне на отделения в болниците поради дефицит на медицински персонал.

В момента голяма част от медицинските сестри работят за 650 – 700 лева, като в по-отдалечените и по-малките болници възнаграждението е доста по-ниско. Онези пък, които скоро са завършили започват на места от 390 лв. Това заявиха самите те по време на протестите тези дни. Да не говорим, че нощният труд в момент се плаща по 25 стотинки на час. На фона на това не е чудно, че протестират и периодично в различни болници заплашват с масово напускане. В същото време, един неквалифициран общ работник, шофьор, кофражист взима между 1200 и 1800 лв. Повече дори и от някои лекари. Само, че до общия работник и шофьора ще опре само работодателят му и тесен кръг, но до лекаря и здравния работник опираме всички. Адекватно ли е тогава заплащане малко над или дори под минимална заплата?

Интересно е, че съсловната организация на професионалистите по здравни грижи, която би следвало да оглави протеста, се оттегли от него, като заяви, че не подкрепя стачните действия. Реално организацията на протестите протича във фейсбук. Липсата на подкрепа може да се обясни с постигнатото вече споразумение след протестите през март. На 10 април с решение на Министерския съвет се отпуснаха 50 млн. лв. за увеличаване на заплатите, не само на медицинските сестри, а и за всички професионалистите по здравни грижи. Така от 1 юни минималната работна заплата за медицинските сестри става 950 лв., като повечето пари ще бъдат получени с фиша за месец юли. До 15 май министерството трябваше да представи окончателния вариант на методиката и това донякъде обяснява натиска на сестрите. Освен ако не се вдига пушилка за отклоняване на внимание. Според тях справедливото заплащане следва да се равнява на 2 минимални заплати за всички сестри, и върху тази сума да се начисляват добавките. Експерти обаче правилно отбелязват, че не може възнаграждението за всички медицински сестри да е еднакво – все пак има различни сестри – операционни, кабинетни, в малки населени места, в големи болници, в държавни лечебни заведения, в частни и т.н.

Занимавам се с темата, защото по неволя ми стана малко лична. Понякога спасяването на живота ни зависи от тях. Случи се да лежа в болница за кратко и се наложи да си направя изследвания. И се сблъсках с неща, които ме потресоха. Това, което ме спря да не ги изоблича, респективно да компрометирам болницата, бяха читавите хора, които се трудят в нея, и от които всички имаме нужда. В случая – лекуващият ме лекар и… сестрите. Онези тихи работливи пчелички, за които не се чува и остават в сянка, но които активно участват в оздравяването и спасяването на хора.

Трябваше някакво изследване да ми се направи. Дават ми да подпиша декларация, че съм съгласна с рисковете, но не са посочени какви са. Трябвало да ми ги обясни лекуващият. На настояванията да ми ги обяснят те, защото рисковете могат да са всякакви- риск от усложнение, от увреждане, от смърт дори, младеж със самочувствие на холивудска звезда ми заявява – А вие какво си въобразявате! Естествено, че има и смърт, това е основният риск! Ами сигурно си въобразявам, че общувам с хора с хуманитарна професия, но човек какви ли фантазии няма. Понеже пред мен стоят трима студенти, помолвам след като има такъв риск, поне лекари с опит да го направят, не студенти (да се учат на мен). Оказва се, че те са лекари и обиден единият започва да ми обяснява, че бил в ТОП 10 на най-добрите, и че успоредно работел в чужбина. И не стига, че тук работел за малко пари, ами трябва да търпи такива своенравия като мен. Отварям скоба, че аз трябва да съм спокойна за изследването, за да не се задуша, и те знаят това. Също така, трябва да се извиня, че разсъждавам и задавам въпроси, а не съм овца, която с лекота подписва нещо неясно, касаещо живота й. Извинете ме.

Моля ги поне да преценим полза- риск, и ако не е толкова наложително и определящо това изследване да го пропуснем. Вместо смислен отговор, ме притискат – ако не искам да го правя- да си ходя. Лекар от съседната стая слушал сценката връхлита и започва да ме обвинява в претенциозност. Като имате претенции за екип отивате и плащате на касата! И заявява, че заради такива като мен здравната система е в такова състояние. От думите му научвам, че аз съм виновна за техните ниски заплати и затова, че толкова мрази работа си или незнайно какво. Понеже не си плащаме. Същият лекар преди това направи истерия в коридора с друг пациент, която бе отключена от наистина безобидна реплика. Обяснявам, че моето не са претенции- само МОЛЯ, след като има риск от смърт с изследването, да го направят професионалисти. Пък младежите, ако искат да асистират. Обаче лекарят настоя, че това е държавна болница, в нея работят и студенти, и на който не му харесва – да ходи в частна. Добре, да предположим, че на човек трябва да му се направят тежка операция, за която студентът не е подготвен, ще изложите на риск живота на човека ли, защото не си плаща? - Това си е негов избор, като не му харесва - да не идва тук, категоричен е. Питам директно: Значи, ако не могат да си плащат да се учат на тях и да мрат, така ли? – Да, това заслужават като не си плащат, да мрат! И говорим за здравноосигурени.

Надвиснали над мен заплашително и четиримата, вече не знам как да реагирам, в шок съм, а през главата ми минават тъмни сценарии, вкл. за възможен умисъл. В момент на неловка тишина, явно осъзнал безумието изскача лекар N5 и казва, че рисковото изследване няма да се прави, а само някакво по-леко. За протокола, направиха ми го добре (доверих се заради лекар 5), но потресът ме държа доста време. Винаги съм уважавала труда на лекарите и съм се респектирала от професията им, въпреки негативните примери, които иначе ги има във всяка сфера. Но това е неприемливо. И пак съм благодарна - моето е бял кахър в сравнение с други случаи, за които чета. Но случката поставя принципни въпроси.

Ако човек се разходи по болничните коридори ще види, че повечето пациенти са смачкани хора, изхабени, отрудени, броящи стотинките за чаша кафе. Няма как въпросните лекари да не виждат това и да не си дават сметка, че пациентите им са последните които имат вина, бидейки в повечето случаи с по-ниско възнаграждение от тях, и нерядко - на ръба на бедността, идващи от цяла България. Често от места, където няма болници. Идват с надежда и доверие. И няма да стават по-богати, по-бедни стават, по-болни и по-стари.

Защо такива хора стават лекари? Професията като потенциална златна мина с очаквания за бързо забогатяване? От амбиции за власт, за кариера, от его? Наречете ме старомодна, но къде остана любовта към професията, удовлетворението да спасяваш хора, да си полезен, да оставиш следа? Все пак, при неудовлетворително заплащане, има и други начини за забогатяване, пак легални. Нерегламентираните, които всички знаем въобще не ги броя. Много лекари си откриват успоредно и частен кабинет. Но това прави работата им двойна, а и за да имат клиенти, трябва да са добри професионалисти и да се ползват с добра репутация, защото интернет форумите много бързо разпространяват лошите впечатления. Другият начин е да се формират искания,предложения, които съсловно представителната организация да внесе – в Народното събрание, в НЗОК, пред медиите, пред МЗ. Да се постави въпроса с дефицита на кадрите, с изтичането на специалисти и необходимостта от адекватна грижа за оставащите. Да се излезе на протест, или да се подкрепи вече организиран такъв - този на сестрите например. Странно е, че лекарското съсловие не ги подкрепи, при все, че тяхната работа подкрепя лекарската. Но у нас е така – рядко някой ще си мръдне пръста и ще прояви съпричастност за чужди неволи, ако не е лично засегнат или заинтересован. Пък и всеки си има негови неволи.

Има и възможност да се изкарат допълнителни специализации, едно надграждане, което дава по-голяма конкурентоспособност и възможност и за второ работно място успоредно. Например, в частна болница, както правят мнозина. Също и опция за сътрудничество с болница зад граница. Но и това както и частният кабинет, е доста работа върху себе си (освен връзки). За да не съм голословна ще вметна, че не съм спирала да се квалифицирам и усвършенствам. И не от болни амбиции, а защото не смятам, че светът ми е длъжен, и преди да искам нещо от него и другите, изисквам пъти повече от себе си.

Опция остава и работата в чужбина. За тези, които не виждат перспектива тук, има държава предлагаща 3-4 пъти по-високо заплащане и така лелеяното светлото бъдеще. Когато не можеш да промениш обстоятелствата, променяш себе си и посоката. В краен случай, приемаш, че държавата е такава, че пациентите нямат вина, че все пак си харесваш работата, и докато изборът ти е тя, поне да я вършиш съвестно и отговорно, без обвинения. Както правят сестрите, въпреки мизерното си заплащане. Една не чух да се големее, да се оплаква, или да си го изкарва на пациентите. Едва ли всички са такива, но тези дежуряха на три смени и пак бях позитивни, скромни, и се грижеха за пациентите с добро отношение. Въпреки понякога нервните реакции на последните, вкл. моята, когато ми надупчиха ръцете, спукаха маса вени, неможейки един абокат да вкарат. Дори ти вдигат духа, без да са длъжни за това. Една от сестрите винаги влизаше с усмивка и ме разсмиваше с разни истории, докато ме бодеше. И всичко за 600 лева. Или 750. Заради тях се отказах да посоча публично болницата, което можеше да й предизвика и репутационна криза, защото бях наистина възмутена. С уточнението, че спестявам доста негативи и извън случката.

Та по-притеснителният въпрос е – не колко кадри изтичат навън, а какви са тези, които остават. На какво научават младите, и на какво са склонни в надпреварата за 12-те стола…И разбира се - грижим ли се достатъчно за онези, които се грижат за всички нас. Защото макар да има редица негативни примери навсякъде, вярвам, че добрите са повече. Просто не се шуми толкова за тях. Но успяваме ли да ги оценим адекватно? И ако приемем, че тези лекари не са мислели наистина ужасните неща, които казаха, а това е израз на натрупано негодувание заради лична несправедливост, нека си спомнят, че и отсреща също има някаква драма и сходни трудности. В една държава живеем. И нещата се случват по-ефективно при взаимно сътрудничество и толеранс. А доволният пациент сам ще пожелае да се отблагодари. А ако не може, ще помни с добро и ще препоръчва тези лекари и тази болница и на други. И да не забравяме… сестрите!


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели