/Поглед.инфо/ За българските русофоби се казва, че мразят Русия по-силно, отколкото да милеят за собствената си страна. При тях тази омраза ги заслепява за гаврата, която извършват със страната си.
Силата на паметниците е не само в техния външен или художествен израз. Много по-голяма е идейната им сила, видимият и скритият смисъл, който те носят и оставят за поколенията. Паметниците на съветската армия в София, на Альоша в Пловдив или други подобни са не просто паметници на съветския войник и съветските военни победи през Втората световна война. За нас, българите, те има друг, само нашенски си смисъл. Това са паметници на една държава, която е спасила страната ни от разчленяването й в края на Втората световна война. Това съответно са паметници и на България в днешните й граници. На териториалната ни цялост с днешна дата. Ето за този подтекст на съветските паметниците не са дорасли онези, които надраскват историята, шарят я с бои или пък смятат да я сринат.
Всъщност този подтекст не и е чак толкова дълбоко под текста. Да, той не е формулиран в прав текст, но не е трудно да го разчетеш между редовете на историята. Съдбата на днешните български земи, запазването на пиринските и родопските райони в българските граници се решава на Парижката мирна конференция юли 1946-февруари 1947 година. Тогава се решава съдбата и на другите хитлеристки съюзници – Италия, Унгария, Румъния, Финландия. Регионалните и глобални противници на страната ни са й подготвяли това, което някои фанатизирани ислямисти правят с лицето, което смятат за грешник – публичен линч. Ако не издъхне, поне да осакатее от нацелените по него камъни. Антихитлеристка Гърция, например, искала да прилапа Пирин, Родопите, Кърджалийския Балкан, долината на река Арда. Тя предявила и сметка България да я обезвъзмезди с 1 млрд долара за нанесени щети. Гръцките пък искания са имали мощна подкрепа от Великобритания на Уинстън Чърчил, когото нашите атлантисти величаят едва ли не като икона. Понеже българският войник го е бил на Балканския фронт по време на Първата световна война, той търси повод да си отмъсти близо 30 години по-късно и държи тия „чакали на Балканите, племе със склонност към предателства, ленност… да бъдат наказани“. Чърчил иска да се даде на Турция територията до Пловдив, защото тя е спазвала неутралитет, или да се образува Балканска федерация с главна роля на Турция. Именитият ни историк акад. Георги Марков припомни, че Чърчил е казал: „Аз плюя на българите!“ В антибългарския мозък на този екземпляр от мъгливия Албион са шарели и проекти за турска или англо-американска окупация на България. Гърците и Чърчил са разчитали и на подкрепата на САЩ. Впрочем из страниците на историята може да се прочете, че съдбата на страната ни е била една от горещите теми в преговорите между Сталин и Чърчил. Като контрапредложение на чърчиловата балканска федерация Сталин предложил федерация на южните славяни, но за щастие и двете предложения отпадат.
Своите претенции като антихитлеристка сила е имала и Югославия – и не само за Македония, а и за други райони по границата, включително и в северо-западна България.
Да утоняваме ли какво ли щеше да представлява страната ни днес? В най-добрия случай малко по-голяма от някогашното Княжество България.
На конференцията българската делегация начело с Васил Коларов със зъби и нокти се опитва да опази националните интереси – най-вече българската територия в старите й граници. Това е била тежка схватка на дипломатическото поле, в която нашата делегация се бранила от нападките с три аргумента (това са оръжията в такъв вид схватка) – в България е имало въоръжена съпротива срещу прохитлеристката власт, страната ни се е включила във войната срещу хитлеристка Германия и в крайна сметка новата ни власт е приела и дори вече изпълнява условието на великите сили за съд срещу българските помагачи на Хитлер. Впрочем, идеята за този съд принадлежи на Чърчил, който я лансира още пред есента на 1943 година.
Колкото обаче и храбро делегацията ни да е отстоявала българския интерес на преговорите, дипломатическите совалки и денонощните заседания, тя едва ли би удържала офанзивата, ако не е имала мощен гръб. Ако зад българската делегация не е стоял някой от глобалните играчи, както е прието сега да се казва. Докато Гърция е разчитала на Великобритания от великите сили, ние трябвало да разчитаме на Москва. Сталин възприема нашата кауза и възлага на външния министър Вячеслав Молотов да защити българските интереси пред съюзниците. Ако българските русофоби искат да са в час с историята, трябва наизустят този факт – Сталин е възложил на Молотов да защити България. И да не се плашат, че ще бъдат заподозрени в сталинизъм - имунизират ги самите факти. Защото става дума за чисти факти, а не за изопачения и внушения.
За спасяването на днешна България съветската делегация води тежки преговори с Великобритания и САЩ. В тези преговори, а също и в речите си Вячеслав Молотов и другите съветски представители воюват със споменатите вече аргументи. Когато обаче тези доводи са „изстреляни“ от една от великите сили, ефектът е двойно по-голям. Казано на футболен език, един гол се е броял за два. В крайна сметка противниците ни отстъпват от първоначалните си позиции. И на пленарно заседание на 16 октомври 1946 година Вячеслав Молотов обявява съдбовната за нас констатация: „Българи, бъдете спокойни, вашата граница ще остане непокътната!“. Отделно репарациите, които трябва да изплатим на Гърция и Югославия, са стопени до 70 млн. долара.
И се получава ето какво в нашата история. Ако през 1877-1878 година Русия ни е освободила от турското иго, през 1946-1947 Съветският съюз спасява България от разпарчатосване. Ако първият път руската страна е освободителка, вторият път тя е спасителка.
Тук русофобите ще наскачат и ще контрират, че тя е спасителка не заради славянския ни корен или кръшните хора, а от корист. Казано на днешен език – от геополитически интерес. Естествено, че е така, макар православието и славянството също да имат своето значение. Коя ли велика сила в историята на цивилизацията ни не е имало такъв интерес? В цялата си история Русия, впоследствие и Съветският съюз са били в повечето случаи нападани от Запада. Макар че единственото завладяване на Русия се случило от Изтока – от монголо-татарското иго през 13-15 век. По тази причина заплахата от Запад се е превърнала в нещо като първосигнален рефлекс за руския политически ген. Сталин нямаше да е полезен ръководител за страната си, ако след такава опустошителна война не бе помисли да създаде защите вал от съюзнически държави – вал, който да започва от Балтийски и да свършва при Черно море. По тази причина южна иначе България също се вписва в националния интерес на някогашния СССР. Географията е съдба, казвал е Бисмарк. И добре че е така, защото в Париж точно съветският национален интерес е спасил страната ни от раздробяването й. Това русофоботе ни също трябва да научат наизуст. Благодарение до голяма степен на този интерес Смолянско или Петричко останаха български.
Русофобите ще наскачат и с друг довод: „Влязохме в съветската сфера на влияние, от което пострада развитието ни, ако бяхме в западната сфера сега щяхме сме много по-напред. И на времето щяхме да караме мерцедеси и беемвета, а не москвичи и лади“.
Това, разбира се, едва ли е точно така, след като първата класацията на ООН по индекса на развитие през 1988 година ни постави на 30 място от над 100 държави – барабар с москвичите и ладите. Но дори да приемем този русофобски аргумент, той лесно се надцаква със следния контрааргумент: не е ли по-важно, че България съхрани териториалната си цялост? Че Пиринския или Родопски останаха български, отколкото, че сме карали жигулита и лади. Историята показва, че ако бяха реализирани плановете на българомразеца Чърчил да попаднем западната сфера, днес тези два региона нямаша да са български, а част от южната ни граница щеше да минава малко зад Пловдив. Сладко ли щяха да ни бъде возенето с беемвета и мерцедеси?
На едно от поругаванията на паметника на съветската армия в София бе изписано „Демонтаж“. Демонтаж на днешната българска територия ли искат безмозъчните извършители? Да не би да смятат, че Кърджалийско съвсем несправедливо е останало в България?
„Предатели умрете“, зъбеше се едно от поредните извращения. Кои българи „предатели“ да умрат? Тия, които са в час с историята. Хегел е казвал: "Който забравя миналото, е обречен да го повтори"! Излиза, че трябва да умрат тези, които не искат да са обречени нито те, нито държавата им. И просто по човешки са признателни към държавата, която не е позволила разчленяването ни. А вместо „предателите“, в България да останат безпаметните мозъци на „Америка за България“.
Не знам дали русофилите обичат Русия повече от България, но русофобите за сетен път демонстрираха, че повече мразят Русия, отколкото обичат България. Оскверняването на съветските паметници се е превърнало в оскверняване и на България, оцеляла със сегашната си територия след толкова тежки геополитически земетръси. Изгавряйки се с такъв паметник, се изгавряме с факта, че Девин, Петрич, Сандански или Странджанския район бяха съхранени като български.
Да се върнем към това „племе със склонност към предателства“ на Чърчил. Нашите русофобите не се ли разпознават в тази констатация? Какви други може да са, щом заради поругаването на паметници за друга държава, охулват собствената си страна?