Дали българската дипломация не трябва да изкара един курс при сръбските си колеги

Българската дипломация може би трябва да изкара един курс при сръбските си колеги. Колкото и абсурдно, може би, ще прозвучи това твърдение, то ако поставим успехите на двете държави от двете страни на везната “Европейски съюз”, то определено тя ще се наклони в полза на нашите съседи.

А основание за подобно заключение дава сравнението между начина, по който двете държави преследват своите национални цели и успехите, които постигат. В актуален план – жадуваното от българското правителство членство в Шенген и като че ли не толкова исканото от всички сърби отваряне на вратите на Европейския съюз (ЕС).

Още с идването си на власт правителството на ГЕРБ определи приемането на България в Шенген като ключов приоритет за мандата си. И се започна едно “циклене” на място под надслова “Ние изпълнихме всичко, те не ни оценяват”!

През последните няколко години България направи не един опит да се покаже като “най-големия отличник” и най-примерната и изпълнителна страна-член на голямото европейско семейство. И всичко това защо – за да спечелим одобрението на “мама” и “тати” и да бъдем поканени да се присъединим към групата на вече порасналите и отговорните Шенгенски страни. Но заети да търсим благоразположението на стоящите начело на масата, пропуснахме да отчетем факта, че ЕС се състои от 27 страни, които взимат решения с консенсус,

а ролята на дипломацията не се състои просто в официални разходки до Брюксел

Залисана да се доказва в области, където никой не очакваше да се прояви, България не успя да довърши докрай онова, което беше поставено още от самото начало на преговорите като изискване за приемането ни в Шенген.

И това съвсем естествено даде повод на Холандия да заеме донякъде тенденциозно, но и с голяма доза основание, контра-позиция и да постави съвсем формални условия за подкрепа на нашето членство – два последователни позитивни доклада, които да отчетат напредък в борбата с корупцията и в реформата в съдебната система.

Така от няколко години насам между отделните доклади не се случва нищо, но при излизането на всеки следващ (отчитащ съвсем логично липсата на всякакъв напредък), се подновяват публичните оправдания, че лошите холандци просто са се заяли и нарочно не искат да ни пуснат в Шенген. Не че няма вярно в това – защото, ако Европа наистина искаше да поощри прилежността и послушанието на България, можеше да използва механизми, които Съюзът прилага, когато преследва реализацията на стратегическите си планове и цели.

От друга страна Сърбия пък демонстрира, че

когато си “знаеш цената” не винаги е нужно да бъдеш удобен и послушен,

за да реализираш стратегическите си цели.

Въпреки че още преди години Европа даде подкрепата си за проевропейски настроения Борис Тадич, сръбският президент не се поколеба да защити националната позиция на своя народ по въпроса за статута на Косово и обявения през 2008 година суверенитет. При това в условията на все по-настоятелните увещания от страна на ключови европейски сили, че “европейското бъдеще на Сърбия минава през решаването на въпроса за статута на Косово” (т.е. през признаването му от страна на сръбското правителство).

Безспорно, не може да не се отчете, че държавите-членки на ЕС не успяха да постигнат съгласие по тази тема. Дори и когато Международният съд в Хага постанови през 2010 година, че провъзгласяването на независимостта на Косово не е в нарушение с международното право, Испания, Румъния, Словакия, Кипър и Гърция отказаха да признаят Косово за независима държава. Ясно защо. Липсата на консенсус обаче естествено даде сериозни основания на сръбската държава да продължава да отстоява своята позиция и позволи на Тадич да застане срещу останалите 22 държави-членки и декларативно да заяви: “И Косово, и Европейсият съюз”.

В случая обаче, май, е по-добре изобщо да не правим паралел със ситуацията, в която се намира България. В противен случай едва ли ще можем да продължаваме да се самонавиваме, че при подкрепата (уж) на 24 от 25 държави, решението на въпроса за членството ни в Шенген вече имало дата – “през септември, ако юлският доклад е положителен”!

Може пък и двете ситуации да не са сравними. Особено като се има предвид, че триъгълникът Сърбия – Косово – ЕС придоби съвсем различни характеристики в резултат на ескалацията на напрежение по границата между Косово и Сърбия през лятото и есента на 2011-а. Именно тогава Германия зае твърдата позиция, че този въпрос трябва да бъде решен, ако Сърбия изобщо има намерение да мисли за европейско бъдеще.

В този контекст подписаното през декември 2011 споразумение за регионално сътрудничество между Белград и Прищина, което на практика признава установените граници, а в политически план “отвори вратата” на Сърбия към ЕС, беше посрещнато от едната страна като победа, а от другата като отстъпление от позициите. Само че, ако се проследи хода на действията на Тадич, ясно се вижда, че това не е нито едното, нито другото, а просто

премерен ход с оглед на поставените стратегически цели

Което по някакъв странен начин напомня за неочакваното залавяне на последният от “списъка на Хага” – генерал на Ратко Младич, през ноември 2011-а, непосредствено преди излизането на евро-доклада по отношение на перспективите за членство на Сърбия в Съюза. Стратегическият ход може да бъде отчетен и чрез това, че сръбското правителство не подкрепи проведения през февруари референдум в населяваното от сърби Северно Косово (в който 99.74% от участниците гласуваха против властта на Прищина) и обяви този ход на местните националисти за действие, което е в ущърб на националните интереси на Сърбия.

Успехът в крайна сметка на всички тези стратегически ходове може да бъде отчетен и по това, че в крайна сметка сръбската страна получи предложение за членство без реално да е загубила възможността си да спечели още в своя полза, преди да се съгласи името “Косово” да бъде официално изписвано в документи без знакът звездичка (*),насочващ към поясняваща бележка под линия, че: “Това наименование не предрешава позициите по въпроса за статута и е в съответствие с Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН от 1999 г. и съвещателното мнение на Международния съд по обявяването на независимост от страна на Косово.”

Естествено, получената покана за членство в ЕС с дата 1 март 2012

не дава индикации кога това членство ще стане реалност

Разбира се, не може да се каже дали тази сръбска “твърдост” по ключови въпроси ще продължи да дава позитивни резултати и докога. Това обаче показва, че не шантажът и не сляпото приемане и подчиняване на поставените отвън условия гарантират постигане на добри резултати, а диалогът от позицията на стойностния партньор, който си знае цената. Това показва, че когато ЕС има интерес да поднесе морков, не винаги най-послушният ще го получи пръв. А Европа определено има интерес от това да придобие някакъв контрол върху “тъмното петно” на картата. Има интерес към отваряне на преките сухопътни връзки към азиатските пазари, към овладяване на процесите в “задния си двор” – на сивата икономика, контрабандата и каналите за трафик; към пряко участие и право за намеса при разрешаване на тъй-експлозивните етнически въпроси и проблемите, свързани със защитата на човешките права. И въпреки че може да минат няколко години, преди да имаме възможността да махнем и границата със западната ни съседка, то към настоящия момент можем само да се надяваме, че това няма да се случи преди България да е успяла да се присъедини към Шенген.

ВИДЕО

Аргументи-БГ