Ти нямаш татуси на Левски.
И с Ботев сте си непознати –
громиш го чат-пат с хуморески
на фейса в глобомахалата.
Нехранимайка го наричаш,
отишъл си ей тъй мърцина
за нищо, да речем, прилично,
а за народ и за родина.
За „турско робство“ пишел песни,
а то „присъствие“ било е,
дори „съжителство“ чудесно,
най-малко – комшулук усоен.
Ти не изпитваш благодарност
към хъшове и към Русия.
Ласкаеш с „ашколсун“ и „харно“
безродници лъжемесии.
Ти православието мразиш
по сто и няколко причини,
но боязливо плюеш в пазва,
щом черна котка път ти мине.
Така е вчера, днес и утре.
И сума ти народ те лайква.
Макрон, Урсула, Стармър, Рюте
са твойте „ти баща, ти майка“.
Зад техен гръб ти е уютно
и някак много споделено.
Но и насън те стряска Путин
със свойте „линии червени“.
А български дечица мили
в калпаци, ризки и потури
до смърт те дразнят, до „без сили“
със своите носии сури.
Не носиш фейкови фланелки
„България на три морета“.
А по света се моткаш, белким
си найдеш някъде късмета.
Не пееш „Облаче ле бяло...“
с тъга и сълзи във очите –
не питаш как е оцеляло
през дните и през изпитните.
Не се гордееш с нищо родно –
салати, баници, компютри.
Прекланяш се пред чужди моди,
икони и световни мутри.
Не бръснеш Коцето за слива –
Цанов и Киро Брейка, в частност.
Живееш „умно и красиво“
и в правописа ти е тясно.
По празник кучето не тричаш –
то никой и не забелязва.
Момите наши не обичаш,
а НЕЩО... полово неясно.
И гледаш тъжно, нежно, влажно,
по-точно – женствено изкрейзил,
с надежда да се пооблажиш
покрай глобалната трапеза.
И някак си ти става лошо,
когато дядо тупан-лупан
изтърси, че при бае Тошо
навремето било е супер.
Че „Скара-бира“ ти не тачиш,
не сядаш на кръчмарска маса –
bg-пиянките са мрачни,
ракийцата не ти понася.
Как прелестите да усетиш
на онова безкрайно време,
когато камък е сърцето
и сетивата ти отнема.
Ни рак, ни щука, ни хамсия,
ни нещо друго, ни каквото...
Не знам, не мога да открия
като КАКВО си във живота.
20 септември 2025
