Отдавна не бях минавал през този край. Ако не друго, поне щеше да е интересно да погледна какво става там, как живее народът. Впоследствие се убедих, че битието на юг от Балкана не е по-различно от нашето. Кризата е изтърбушила като тюфлек региона, а милостивата природа е прикрила страшния прогром с пищна зеленина. Естествено, там не се мяркаха бели сливенки и чернооки ямболийки, както обещава песента – те, най-вероятно, отдавна са се изнесли в столицата и оттатък границата. А може би хубавиците просто не използват обществения транспорт за предвижване в пространствено – времевия континуум. И имат право да постъпват така. Километрите сменяха сходни пейзажи: безлюдни улици, западнали промишлени зони, автогари, в които не се чува българска реч… А какви светли, одухотворени физиономии бродят по пероните!… Но ние сега няма да ръчкаме действителността с острата вила на критикарстването.
На седалката до мен се изтягаше 18 – 19 годишен дългуч с набучени на ушите слушалки. През цялото той време така и не успя да намери място за своите крака. Не съсед, а пумпал. Е, всички сме били такива хлапета – амбициозни и щури, с по едно шило в това, което държи задните крайници.
Изобщо, наскоро се хванах на мисълта, че децата наоколо се увеличават. В смисъл, че от върха на хълма на годините по-младите започват да ми изглеждат още по-невръстни. Не съм сигурен какво е това - внезапен проблясък на помъдряване или обикновено снизхождение, ала процесът осезателно се развива.
Момъка в неговата чужбина го изпровождаха родителите – мярнах ги на улицата. Майката – миловидна брюнетка, все съветваше нещо. Бащата, напет мъж (явно синът се е метнал на него), облечен с вкус, стоеше отстрани и мълчеше. Нормално наглед семейство. Когато потеглихме, гларусчето извади телефона. И заговори на български със силен акцент. Честно казано, за предпочитане би било, ако от устата му течаха лиги… Или дори ако мекаше!… Но да използваш родния език като чужд е непростимо. Позор.
Дано странникът преуспее в живота! И все пак, за какво ще са му знанията и придобивките, щом е загубил себе си?
Това не е осъждане или присмех, приятели. Подобни индивиди са много - с такива дървета без корен нашият народ залеси всички континенти.
Самоосъзнаването на човека започва с любовта към родината. С възприемането на нейния фолклор, култура… Но първо – с езика. Този момент го пропускаме и на собствената ни земя вече се държим като чужденци.
Христофор Белокровский е сред най-неприятните ми литературни герои. В действителността не би трябвало да съществуват подобни люде, понеже те са дефектни. Сами, без нечия намеса, решили да се откажат от своята кръв. Родители, реч, култура, гордост… Щрак с ножицата! И готово – поредният продукт на глобализацията е готов. Още един сериен главоч, от чието съществуване няма полза за отечеството.
Прототиповете с изчанчена душевност, описани от Алеко, някога са изглеждали като въшки на челото – тогава обществото е било здраво, идиотската идея да се посегне на държавността, заради възможността да слугуваш навън и да приличаш на маймуните там, не е била заразила умовете… Предците не са приемали космополитите. Сега е друго. Системата промени мисленето. Поради липса на друго, ние произвеждаме билингви – тела за износ.
Пет века турците са опитвали да унищожат българския генотип. Представете си само през какъв ад са минали нашите деди: ден след ден отвличания, убийства, побоища и грабежи, гаври… Поробителите са правели всичко, за да покажат, че окаяният ти живот на христианин не струва пукнат грош… И така – цели 482 черни години. Тъпкали са ни агаряни, гърци и «просветените» им гости - евреи, французи и англичани. И коренчето ни е оцеляло. А сега доброволно за нула време сторихме това, което не се е удало на враговете. Погубихме езика и бъдещето.
