/Поглед.инфо/ Професор Бончо Асенов прави безпощаден дисекция на съдбата на България през призмата на една нова книга и спомените си от Държавна сигурност. Анализът разкрива как идеалите на антикомунистическата емиграция и мечтите за просперитет се сблъскаха с бруталната реалност на деиндустриализацията и демографската катастрофа.

През 2024 г. издателство „Прозорец“ отпечати книгата на Алфред (Фреди) Фосколо „Направих каквото можах“. Фосколо е роден в София през 1942 г. от смесен брак между френски католик и българка. Баща му по това време е бил преподавател по литература във Френския колеж в София и там се запознава с майка му. Алфред отива заедно с родителите си през 1949 г. в Париж и е френски гражданин. Като такъв започва редовно да посещава България след 1957 г., понякога два-три пъти в годината. Неговата антисоциалистическа нагласа го кара да се обвърже във Франция с дейността на българския невъзвращенец от 1958 г. Георги Костов. По данни на българското разузнаване Георги Костов е бил свързан с френските специални служби и с тяхно съдействие е станал ръководител на парижката секция на антикомунистическата организация Български национален фронт (БНФ), обединяващ основно бивши легионери, начело с Иван Дочев, и цанковисти. През 1961 г. Костов привлича в своята дейност Алфред Фосколо, а по-късно и избягалия от България с помощта на Фосколо Антон Машев. По указания на френското разузнаване Костов възлага на Фосколо и Машев задачата да събират информация от всякакъв характер за България. Тази информация трябвало да събират от български граждани, които временно пребивават във Франция, а Фосколо, поради своите възможности да посещава България, от свои информатори в нея. През 1963 г. Костов свързва Фосколо с Морван и Нортие, служители във френските специални служби, които започнали и персонално да му възлагат подобни задачи. През 1965 г. Георги Костов се скарва с Иван Дочев и създава своя организация „Дунав“, която започва да издава списание „Млада България“ и в която привлича Фосколо. През септември 1966 г., по повод IX конгрес на БКП, той разпространява по пощата в България около 500 възвания с девет изисквания в антисоциалистически и антисъветски дух, които са написани и отпечатани във Франция от него и Георги Костов. При едно от пребиваванията си в България Фосколо се свързва с Петър Бояджиев (с когото се познава покрай Антон Машев), а също с Александър Марий Иванов. Сам и чрез тях Фосколо продължава да събира информация от политически, икономически и военен характер.

Фосколо попада в полезрението на българското контраразузнаване през 1967 г. Тогава, в началото на март, негов агент уведомява ръководещия го оперативен работник, че Петър Бояджиев, студент по математика в СУ „Климент Охридски“, е разпространил сред студенти в университета „Възвание към народа“, подписано от „Съюз за независимост и възход – Левски“. От анализа на Възванието специалистите в Държавна сигурност правят извода, че то е печатано в чужбина, тъй като хартията не е българска и марката на използваната пишеща машина не е известна в България. В контраразузнаването веднага свързват това възвание с разпространените през 1966 г. по пощата възвания пак от името на същата организация. Направеният портрет на евентуалния автор и разпространител на двете възвания водят до извода, че вероятно това е българин, живял дълго време в чужбинаили пък чужденец, който знае български език.

В контраразузнаването се издига версията, че Петър Бояджиев (р. 1947 г. в Нови Пазар, жител на Шумен) е свързан по някакъв начин с разпространението на второто възвание. Поставят подслушвателно устройство в квартирата на Бояджиев и от него разбират, че той се познава с Алфред Фосколо, а също с беглеца Антон Машев. През юли 1967 г. от проверката на пощенската кореспонденция на Бояджиев и Фосколо се разбира, че му предстои да посети България. Както и при другите му идвания, той отседнал при приятелката си Райна Николова. Това се очаквало от контраразузнаването и то е поставило послушвателна апаратура в нейния дом, а самият Фосколо бил следен от Външното наблюдение на Държавна сигурност. Не са получени кой знае какви съществени данни, освен че Фосколо възлага задача на Бояджиев да установява и му дава имена на служители на Държавна сигурност.

През август 1968 г. Фосколо отново идва в България. И отново по него и Бояджиев се провеждат всички възможни оперативно-технически мероприятия. От тях е установено, че двамата обмислят варианти за бягство на Бояджиев и Николова зад граница. Един от вариантите е бил да отвлекат самолет на българския аерофлот. При тази информация се решава първо Бояджиев, а след това и Фосколо, Александър Иванов и Райна Николова да бъдат арестувани. По време на следствието се изясняват посочените по-горе данни за дейността на Фосколо и групата около него. Следствието, а след това и съдът приемат, че френското разузнаване чрез Георги Костов и Фосколо се е опитало да изгради нелегална група в България, която да събира шпионска информация и да провежда „идеологическа разложителнадейност“. През 1969 г. Фосколо и двамата му съмишленици в България са били осъдени на различни години лишаване от свобода въз основа на чл. 104, чл. 108 и чл. 109 от Наказателния кодекс – за шпионска дейност, противодържавна агитация и пропаганда и образуване на антидържавна група. Осъдени са задочно и Георги Костов – смъртна присъда, и Антон Машев и съпругата му на по няколко години лишаване от свобода. Самият Фосколо е осъден на 15 г. лишаване от свобода, но е освободен предсрочно през 1971 г. под натиска на френските власти.

Тази дейност на Фосколо и неговата група ми станаха известни през 1999 г., когато имах достъп до архивни материали на МВР, предоставени ми по повод на работата ми за шпионажа по времето на Студената война. Тогава, наред с няколко крупни шпионски дела ми попадна и справката за Групова агентурна разработка (ГАР) на Държавна сигурност, водена на Фосколо и неговите съмишленици под псевдоним „Емисари“, която я преписах буквално. Отказах се обаче да пиша за Фосколо в книгата ми „Български ловци на шпиони“ (2001), защото случаят ми се видя незначителен и незаслужаващ внимание. За Фосколо си припомних след години, когато парламентарната група на БСП издигна неговия приятел Петър Бояджиев през 1992 г. за кандидат за министър-председател, а се оказа, че той няма право да бъде такъв, защото има и българско, и френско гражданство.

И ето че сега прочетох книгата на Фосколо. Тя има автобиографичен характер и върху 566 страници той споделя своите спомени за родителите си и основно за живота му във Франция и България на фона на политическата обстановка в света и в двете страни – фактически до 2021 г. Разбира се, че е чел своето дело в Комисията по досиетата и в книгата дава редица факти от работата на Държавна сигурност по него и другите от групата, някои от които вече знаех от споменатата обобщена нейна справка. В книгата, воден от антисоциалистическите си идеи и чувства, описва в черни краски обстановката в България по това време – за лагерите, за ограниченията, за липсата на свобода, за преследване на инакомислещите и пр. Оказва се, че той действително е знаел и подпомогнал бягството на Антон Машев и жена му с лодка от Бургас до Турция. Разказва за отпечатването на двете възвания и перипетиите около тяхното разпространение в страната. Също подробно за задържането му, за следствието, осъждането и за престоя му в старозагорския затвор и за съдбите на други затворници в него.

След като излиза от затвора през 1971 г. и отива във Франция, Фосколо организира през 1973 г. бягството от България на приятелката му Райна Николова и нейната дъщеря с фалшиви паспорти, а през 1981 г. негови приятели от Франция тайно извеждат с кола през българо-турската граница Петър Бояджиев. В следващите години двамата се включват в правозащитни организации на Запад, защитаващи дейността на дисидентски и опозиционни групи и лица в социалистическите страни и конкретно в България. Те организират моралната подкрепа на дисидента д-р Николай Попов, който е пуснат от българските власти през 1982 г. да живее в Германия, а през 1987 г. подпомагат бившия затворник Димитър Пенчев да отиде във Франция.

х х х

Още преди да стигна неговия „Вместо епилог“ в книгата, си помислих какво е постигнал Фосколо и такива като него, които упорито искаха и водеха борба за смяна на системата в България. Аз съм писал вече по този проблем в няколко книги. С огорчение и болка. Защото, независимо от това, че съм работил 20 години в Държавна сигурност, първоначално се заблудих, че след 1989 г. може би България ще тръгне по пътя на благоденствието и просперитета и българският народ ще заживее по-добре. Но станах свидетел как хиляди заводи и предприятия бяха ликвидирани и от индустриална България не остана нищо. Как добре развитото ни селско стопанство бе разрушено и внасяме в България и най-обикновената селскостопанска продукция. Как по „качество на живот“ и „човешко развитие“ на България от 28-о и 29-о място в света отидохме на 59-о и 71-о място. Как в България се появи безработицата, повече от половината хора живеят на прага на бедността, пенсионерите мизерстват с най-ниските пенсии в Европа и висшисти ровят в кофите за боклук. Как едно от най-ценните достижения на българския народ – образованието, се срина и вече говорим за неграмотни, полуграмотни и за ниско качество на образователната ни система. Как здравеопазването рухна в резултат на непрекъснато провежданите несполучливи реформи и българите се оказаха най-болната и стресирана нация в Европа, а последните пет години България е на първо място по смъртност в Европейския съюз. Как националната ни сигурност се срина, армията ни бе доведена до времето на Ньойския договор, МВР не може да се справя с организираната и битовата престъпност, а ДАНС се превърна в информационна служба. Кой е предполагал тази жестока демографска криза, в резултат на която българите в страната от 9 милиона останаха под 7 милиона. Наркоманите в България от 200 души надвишават 200 000. Проституирането на българките в чужбина и в страната се превърна в професия на десетки хиляди жени. В страната ни се легализират хомосексуалните отношения, вихри се порно индустрията, намеква се вече за разрешаване на еднополовите бракове. Кой е предполагал, че почти непознатата по времето на социализма корупция ще обхване с пипалата си цялата държавна система. Не съм могъл и да помисля, че ще разрешим на Турция и протурските националисти, начело с ДПС, да обособят в икономическо, политическо и културно отношение цели райони в страната, които са готови вече да обявят своята автономност. Че доведохме част от циганите до оскотяване и отчуждаване, което ги тласка в света на престъпността и маргинализирането. Нима съм могъл да предвидя, че ще се посегне на българщината, ще започнем да се отказваме от родовата си памет, от историята си, от завещаното ни от българските възрожденци, от Ботев и Левски, от Вазов и Вапцаров, дори да твърдим, че не е имало робство, а присъствие и съжителство. Че политически сили ще се опитат да раздробят и отслабят православната ни църква и в страната ни ще нахлуят непознати на нашата духовност секти. Трябваше да минат тези години, за да сравня живота в социалистическа и в изграждащата се сега капиталистическа България и да разбера, че сравнението е категорично в полза на предишния строй. Във всяко едно отношение. Трябваше да минат тези години, за да разбера, че Тодор Живков превъзхожда като ръководител на страната сегашните управници. През 70-те и 80-те години на миналия България вече е високо развита индустриална и селскостопанска страна, която облича, храни, дава покрив на хората и те могат да мислят за своето духовно и културно развитие. И това са били едни от най-успешните години в икономическото и културното развитие на българския народ. И разбрах, че със свобода на словото, стигаща до слободия, с права на човека – но реални само за отделни слоеве от населението, не се постига благоденствие на даден народ. И да си мисля, че съдбата е била благосклонна към мен, като съм се родил през 1946 г. и най-хубавите ми години са минали през социалистическия период на развитие на страната.

Когато обаче прочетох в края на книгата „Вместо епилог“ разбрах и че Фосколо също е силно разочарован от развитието на България след 1989 г. И бях поразен, но и удовлетворен от неговия извод, направен в последните две страници на книгата (559– 560 с.). Сякаш аз съм му ги диктувал. Ще го цитирам:

„Да се смее ли човек, или да плаче пред тази картина? Толкова много надежди бяха разбити и толкова много страдания бяха понесени, само за да се установи една фасадна демокрация, която да прикрива борбата между олигарсите от различните мафиотски кланове, наследници на партията...

Така както е тръгнало, не е изключено скоро този народ да не може да оцелее като нация: с мизерните заплати, съсипаното здравеопазване, скъсената продължителност на живот, подкупните медии...тази красива страна се нарежда сред най-бедните в Европейския съюз и докато е оплетена в организирана престъпност до най-високи нива, институционализирана корупция, прогнила съдебна система и протекции, предоставяни на мафиотски корпорации, умореният гражданин губи надежда.

Повече от два милиона души напуснаха домовете си на последователни вълни, за да опитат късмета си под по-обещаващи небеса, а зад гърба им останаха толкова пенсионери с мизерни пенсии, колкото и работещи с нищожни доходи. Тази масова миграция в комбинация с тревожния спад в раждаемостта вещае, че до средата на века в страната може да останат не повече от четири милиона оцелели...И това няма да е първият случай, когато изгубили вяра в съдбата си, една нация, империя или дори цивилизация запада, разпада се и потъва в забвение, без да предизвиква съжаление“.

Така че, независимо от оптимистичните нотки в последните редове и мнението че ненапразно са се борили за промените в България, бих го запитал Алфред Фосколо и неговите приятели и сподвижници: „Направихте какво можахте. Но за това ли се борихте?“. И не е ли по-добре на книгата Фосколо да беше поставил заглавие: „Каква я мислехме! Какво стана!“.