Вчера ме потресе един пост във Фейсбук за Тодор Колев. Не защото истината трябва да се крие. Не защото някой трябва да бъде превръщан в недосегаема икона. А защото в начина, по който днес говорим за мъртвите, все по-често няма нито мярка, нито милост, нито разбиране за времето, през което тези хора са минали.
Тодор Колев за мен не е картонче. Не е архивен лист. Не е нечий удобен повод за морално превъзходство. Той е глас, мисъл, светлина, ирония, тъга, сцена, талант, свобода на духа в несвободно време. Човек, който даде на България много повече от онова, което някой днес се опитва да извади като присъда от една пожълтяла папка.
Тодор Колев е икона. Картонче не може да изтрие талант, памет, присъствие и любовта на поколения българи. Но има и по-важен въпрос: колко от днешните „чисти“, без картонче, реално предават интересите на народа всеки ден — с решения, зависимости, лобизъм, страх, мълчание и обслужване на чужди или частни интереси? Историята не е проста счетоводна книга. Понякога човек с досие е оставил на народа повече светлина от цели кохорти без досие, но с празна съвест.
Да, истината трябва да се знае. Да, досиетата са част от позора на онзи режим. Да, службите са пречупвали, вербували, изнудвали, купували, унижавали и държали хората в страх. Но истината без човечност не е истина. Тя е разправа. А памет без благородство се превръща в посмъртно насилие.
Най-лесно е да посочиш мъртвия и да кажеш: „Ето, и той.“ По-трудно е да попиташ: каква държава е превръщала човешките биографии в папки? Какъв страх е карал таланта да оцелява между сцената и службите, между смеха и зависимостта, между аплодисмента и унижението? Колко човешки съдби са били сгънати, подпечатани, архивирани и после извадени десетилетия по-късно — не за разбиране, а за линч?
Аз съм на 45. Нямам жив, съзнателен, личен спомен от онзи строй. Имам наследена памет. Имам разкази. Имам сенки. Имам остатъци от едно време, което не съм живял съзнателно, но което още държи обществото ни за гърлото.
Дядо ми е бил два пъти герой на социалистическия труд. От много труд, от тежък живот, от отруденост е починал рано. Не го помня така, както бих искал. Но знам едно: човек не се събира в етикет. Не се събира в режим. Не се събира в лозунг. Не се събира в картонче. Една човешка съдба е повече от политическата употреба, която някой след десетилетия ще ѝ пришие.
И най-страшното е, че в тази ярост срещу миналото ние всъщност искаме да заличим собствените си предци. Да ги сведем до етикет. Да ги заклеймим като „комунисти“, „заблудени“, „изкуфели“, „виновни“, „остатъци от строя“. Да зачеркнем труда им, живота им, страха им, надеждите им, бедността им, усилието им да отгледат деца, да построят дом, да преживеят време, което ние днес съдим от удобството на свободата.
Това е големият ни провал: не проведохме помирението с паметта. Не намерихме достоен език към онези, които са живели преди нас. Не казахме ясно: да, имало е режим; да, имало е престъпления; да, имало е репресии; но е имало и хора. Обикновени хора. Работници, учители, лекари, инженери, артисти, майки, бащи, дядовци и баби. Хора, които не са били историческа грешка. Хора, които са били нашият корен.
Ние не осъдихме системата така, че да спасим човека. Ние често осъждахме човека, за да не мислим сериозно за системата. Затова и след толкова години още не сме свободни. Комунизмът отдавна го няма като власт, но пещерният антикомунизъм стои като удобна професия, като морална поза, като вечен заместител на истинската държавност. И когато свършат днешните войни, когато отмине поредният голям страх, когато светът пак потърси вътрешните си врагове, този пещерен антикомунизъм пак ще изпълзи. Пак ще започне да сочи. Пак ще дели мъртвите на позволени и непозволени. Пак ще обяснява всяка собствена неспособност с миналото.
А на нас животът ни мина в това. Мина в преход, който все не свършва. В обяснения, че виновни са предишните. В разрушения, наречени реформи. В заклеймяване, наречено морал. В паметници, които падат, докато нови не се строят. В родове, които се срамуват от дядовците си, защото някой им е внушил, че да си живял, работил и вярвал в онова време е престъпление.
Не е.
Престъпление е да отнемеш на един народ правото да помни достойно. Престъпление е да превърнеш предците му в карикатура. Престъпление е да възпитаваш децата му не в истина, а в презрение към корена. Защото човек без корен не става свободен. Става лесен за управление.
И може би това е целта — не да победим комунизма, а да останем завинаги без обща памет. Разделени. Озлобени. Удобни. Хора, които не могат да се поклонят пред мъртвите си, защото първо трябва да проверят дали са били „от правилната страна“.
Ако това е свободата, значи не сме я разбрали. Свободата не е да мразиш предците си. Свободата е да можеш да ги погледнеш честно — с болката, с грешките, с труда, с илюзиите, с достойнството им — и да кажеш: те не бяха режим. Те бяха хора. И без тях нямаше да ни има.
И точно затова ме боли, когато виждам как посягаме на всичко. На паметници. На имена. На мъртвите. На артистите. На собствените си предци. На хора, които вече не могат да отговорят. На онези, които са живели в друг страх, в друга държава, под друг натиск, с други възможности и други невъзможности.
Така е и с паметниците от Втората световна война. Те не са просто строят. Не са партийна книжка. Не са портрет на властта. Те са памет за саможертвата на десетки милиони хора, загинали във войната срещу фашизма. Те са предупреждение към поколенията докъде може да стигне човекът, когато омразата стане политика, когато расизмът стане закон, когато лагерът стане администрация, когато геноцидът стане технология.
Паметникът на съветския войн не е само бронз и камък. Той е знак за една от най-страшните войни в човешката история. За градове, превърнати в пепел. За майки без синове. За деца без бащи. За войници, тръгнали към смъртта не с идеологически трактат в джоба, а с мисълта, че зад тях остава дом, който не трябва да бъде прегазен от фашизма.
Да го нарежеш с флекс и да го наречеш „демонтаж“ е езикова измама. Това не е демонтаж. Това е разчленяване на памет.
И най-страшното не е металът, който пада. Най-страшното е усмивката около него. Радостта. Самодоволството. Онзи дребен триумф на хора, които си мислят, че като разрежат паметник, са победили историята.
Не са я победили. Само са показали, че не могат да я понесат.
Разбира се, историята след войната е тежка, сложна и пълна с насилие, страх, репресии и зависимост. Това не трябва да се крие. Но победата над фашизма не може да бъде нарязана заедно с бронза. Саможертвата на милионите не може да бъде изхвърлена като строителен отпадък. Мъртвите не могат да бъдат наказани за греховете на режимите, които по-късно са говорили от тяхно име.
Който не разбира тази разлика, не е исторически буден. Той е морално опиянен от собствената си омраза.
Повече от три десетилетия обвинявахме комунизма. Често с основание. Но въпросът е какво надградихме след него. Станахме ли по-свободни? По-благородни? По-смели? По-честни? Или само сменихме лозунгите, а запазихме жестокостта?
Защото има нещо страшно: да мразиш един режим, но да наследиш неговия инстинкт към заклеймяване.
Този инстинкт не спря до един паметник. Той мина през цялата ни публична памет като болест.
Паметникът „1300 години България“ пред НДК беше оставен първо да се руши, после да бъде разграбен, после да бъде намразен, а накрая — да бъде заличен. И върху това място, върху този спорен, тежък, неудобен, но все пак български знак, стояха думи, които би трябвало да ни спрат ръката: „Ние сме във времето и то е в нас.“ Думи на Васил Левски. Думи, които казват всичко за паметта, за отговорността, за това, че народът не живее извън времето си, а носи неговия съд.
Но ние какво направихме? Първо оставихме паметника да се превърне в руина. После се възмутихме от руината. После я използвахме като аргумент да я махнем. Това е българският модел на разрушение: изоставяш, разграбваш, обявяваш за грозно, после буташ и наричаш това решение. А всъщност това е капитулация.
Същото стана с Мавзолея на Георги Димитров. Може човек да не харесва символа. Може да отхвърля режима, който го е изградил. Може да не иска центърът на София да бъде белязан от този знак. Но начинът, по който се отнасяме към такива места, показва дали сме цивилизация или площадна страст.
Мавзолеят можеше да бъде музей на тоталитаризма. Можеше да бъде място за памет, документ, предупреждение, исторически урок. Можеше да казва на поколенията: „Ето така властта правеше култ. Ето така идеологията строеше вечност за себе си. Ето така един режим искаше да победи смъртта чрез камък.“ Но ние избрахме взрива. Избрахме да гръмнем символа, вместо да го победим с разум. И после се чудим защо миналото се връща. Връща се, защото не сме го осмислили. Само сме го съборили.
Сега искат да бутат и Альоша. Пак същата логика. Пак същата страст. Пак същото чувство, че ако махнем фигурата от хълма, ще освободим бъдещето. Няма да го освободим. Ако бъдещето се гради само чрез рушене на знаци, то не е бъдеще. То е продължение на гражданската война с други средства.
И нека си зададем най-неудобния въпрос: колко паметници построихме като общество след 10 ноември? Колко големи знака на свободата, на държавността, на жертвата, на труда, на просвещението, на обединението оставихме на следващите поколения? Колко места създадохме, пред които едно дете да застане и да разбере, че принадлежи на народ с памет?
Почти нищо.
След толкова години свобода, след толкова клетви в демокрация, Европа, преход, нов морал и скъсване с миналото, какъв голям символ издигнахме? Един Самуил със светещи очи. И пак не ни просветна.
Това е трагедията ни. Не че махаме старото, защото сме построили по-добро. А че рушим старото, защото не можем да построим нищо със същата тежест. Не сме победили паметниците на миналото с паметници на бъдещето. Побеждаваме ги с кранове, флексове, взривове, протоколи и партийна злоба.
Истински свободното общество не се доказва с това колко паметника е съборило. Доказва се с това какви паметници е имало силата да издигне.
А ние какво издигнахме? Молове. Бизнес сгради. Частни комплекси. Билбордове. Временни сцени. Пластмасови празници. Паметници на потреблението, но не и паметници на духа.
Затова старите паметници още ни дразнят. Те стоят като обвинение. Напомнят, че предишни поколения, с всичките си грехове, страхове и заблуди, поне са имали усещане за исторически знак, за мащаб, за памет, за държава. А ние, свободните, модерните, европейските, често не можем да оставим след себе си нищо по-трайно от скандал, ремонт и обществена поръчка.
Рушим, защото не можем да създадем. Заклеймяваме, защото не можем да надградим. Смеем се на старите символи, защото нямаме нови. И после наричаме тази пустота „освобождение“. Не. Това не е освобождение. Това е духовен фалит с разрешение за демонтаж.
Свободният човек не руши паметта, за да докаже, че е свободен. Свободният човек има силата да я постави в контекст. Да я обясни. Да я оспори. Да я допълни. Да каже на децата си цялата истина — и за фашизма, и за комунизма; и за освобождението, и за окупацията; и за подвига, и за лагерите; и за героизма, и за страха.
Но варваринът няма търпение за сложност. Той иска звук от рязане. Иска падане. Иска прах. Иска снимка пред отломките. Той не води спор с историята. Той ѝ отмъщава, защото не я разбира.
Мойсей е водил народа си четиридесет години през пустинята, за да излезе поколението, родено в робство. Ние вече повече от тридесет и пет години обикаляме около собственото си минало и още не сме излезли от него. Не защото паметниците ни пречат. А защото не сме построили достатъчно силна свобода, която да няма нужда да унижава мъртвите.
Истинската свобода не е да бутнеш паметник. Истинската свобода е да построиш общество, пред което старият паметник вече не изглежда като заплаха, а като урок.
Испания носи своята кървава гражданска рана десетилетия. И там има мъртви, вина, гробове, мълчание и разделение. Но големият въпрос пред всяко общество след такава травма е един и същ: ще превърнем ли миналото в безкрайна война на живите срещу мъртвите, или ще намерим начин да помним, без да се озверяваме?
Защото паметта има смисъл само ако ни прави по-малко жестоки.
Паметниците трябва да стоят не за да ни командват, а за да ни предупреждават. Да напомнят какво е война. Какво е фашизъм. Какво е геноцид. Какво е държавна омраза. Какво е режим. Какво е култ. Какво е страх. Какво е човекът да бъде употребен от идеологията. Какво е милиони хора да бъдат хвърлени в земята, за да може следващите поколения да живеят.
Победата над фашизма не е торта. Не е партиен сувенир. Не е повод за подигравка. Тя е кръв, воля и гробове.
Когато рушим такива знаци, ние не рушим само минал режим. Рушим способността си да помним зряло. Рушим благородството си. Рушим възпитанието на поколенията. Рушим общия език, с който едно общество казва: „Това не бива да се повтаря.“
И най-опасното е друго: ставаме лоши, докато твърдим, че наказваме злото. А това е най-коварната победа на миналото — когато уж се бориш с него, но заприличваш на най-грозната му част.
И тук вече въпросът е към министър-председателя на Република България Румен Радев. Народното събрание одобри правителство с министър-председател Румен Радев на 8 май 2026 г.; това е вече изпълнителна власт, не удобна дистанция и не президентски коментар отстрани.
Призивът на социалистите към него не е просто партийна позиция. Той е тест за съвест. За памет. За политическа честност. Защото Радев взе доверието на левите хора. Взе надеждата на хора, които десетилетия гледаха как трудът на бащите и дядовците им се обявява за срам, как заводите се разграбват, как паметниците се режат, как мъртвите се заклеймяват, как разрухата се нарича реформа, а унижението — преход.
Сега Радев трябва да докаже, че властта му има памет.
Не е достатъчно да управляваш държавата. Трябва да знаеш чия болка носиш. Не е достатъчно да имаш мнозинство. Трябва да имаш съвест. Не е достатъчно да бъдеш премиер. Трябва да бъдеш държавник.
Защото паметта не е периферен въпрос. Паметта е национална сигурност. Народ, който забравя мъртвите си, лесно забравя и живите. Народ, който позволява историята му да бъде рязана с флекс, утре ще позволи и бъдещето му да бъде разпродадено на парчета.
Затова тестът вече е пред Радев — като премиер на Републиката.
Ще защити ли паметта, или ще остави разрушителите да пируват над нея? Ще бъде ли държавник на паметта, или администратор на поредната разруха?
Не е нужно да обичаме всички паметници. Не е нужно да премълчаваме престъпленията. Не е нужно да лъжем децата си. Напротив — трябва да им кажем всичко. За фашизма. За войната. За комунизма. За лагерите. За страха. За героизма. За предателствата. За Тодор Колев и досиетата. За паметниците и за тяхната употреба. За Мавзолея. За „1300 години България“. За Альоша. За съветския войн. За това как България първо забравя, после руши, после се чуди защо няма обща памет.
Но трябва да им го кажем човешки, честно и цялостно. Не с флекс. Не с взрив. Не с гавра. Не с посмъртна наслада. Не с варварство, преоблечено като морал.
Защото народ, който не пази паметта си, няма история. Народ, който унижава мъртвите си, няма благородство. Народ, който руши, но не строи, няма бъдеще.
Паметниците не са невинни. Мъртвите не са безгрешни. Историята не е чиста.
Но ако искаме да останем хора, трябва да помним така, че след нас да не остане само прах, злост и счупен камък.
Паметта не се реже с флекс.
Паметта не се взривява с тротил.
Паметта не се вади като картонче за публичен линч.
Паметта не се оставя да изгние, за да бъде после удобно съборена.
Паметта се носи с характер.
— М.Р.
