/Поглед.инфо/ Има една закономерност наложила се през годините. Като при тялото на човек докато е жив един град и органите му са живи. Мине ли той в графата на място със затихващи функции, не чакай работа и от структурите му, отговорни за живота и сигурността на живеещите в него. А това автоматично води до развъждането на всякакви вредни гадинки.
Въпросът е кой е причинителят, кое този политически бацил, който доведе до овехтяването на повечето ни градове и села. Въпрос с известен отговор, ще кажете. Болката обаче си я носим вече повече от тридесет години и лек все още няма за нея. Вероятно защото и „лекарите“ или ги няма, или са свити и уплашени или самите те са заразени.
Варна е типичен пример. Някога втори по жители в страната, наша морска столица, град със силно развита икономика, туризъм и морски транспорт и с учебни заведения бълващи кадри за посочените направления. Варна беше средище на международни мероприятия от всякакъв характер, дежурна част от програмата за посещение на всякакви световни личности. В същото време съответно на положението на града той беше и територия за действия на наши и външни криминогенни формирования. Тук е мястото да говорим за органите, за службите на МВР по онова време и това как работеха те.
Особено в преломните години, това беше времето на „голямата екскурзия“, а след това на новодошлите от изток ешелони от мафиотски групировки, които взеха да мерят мегдан с нашите подрастващи бандити. Ако тогава службите не вършеха ефективно и главно задружно своята работа, Варна можеше дословно да я отнесат в един момент или да пламне от четирите краища и изгори като факел. Но бе опазена, хората в нея бяха защитени, главно защото имаше служби и което е най-важно, те си взаимодействаха в създадения от ръководствата им оперативен режим.
В тогавашната „бедна“ България имаше всичко – и средства и сили за въздействие. По онова време, например, най- голяма трудност за мен като директор на РДВР беше да избера човек за определено място. Защото имах на разположение винаги по няколко безспорни специалисти. Не случайно и до ден днешен важи максимата, която някои гледат да подминат, а именно, че кадрите решават всичко. По онова дамгосано време имаше нещо, което беше основата за всяко кадрово решение и то се казваше п р и е м с т в е н о с т. Подмяната на кадрите, в повечето случай по естествен път, беше дълъг, не лесен и внимателно провеждан процес. Може би ще е интересно да се знае, че например линейните работници бяха задължително с езикова подготовка, а тези, които наблюдаваха определени сектори от икономиката се избираха винаги от хора имащи специалността за работа в конкретните предприятията, които ще обслужват. Например, химици в Девня, завършили морското училище в секторите на морския транспорт. Но най-важното, всички имаха време да поемат от опита и професионализма на по-старите си колеги. На никого и през ум не минаваше, че ще бъде оценяван по политическа или конюнктурна линия.
И дойдоха промените. Кой донесе тази злощастна прокоба, дълго ще си блъскат в бъдеще време историците главите, за да намерят отговора. Почнаха „реформите“ и то отначало, разбираемо, където бе най-чувствителното място за новите властимащи – органите на реда. И как да не ги „реформират“, когато ако ги бяха оставили, нямаше да могат да разграбят без свяст и срам държавата само за няколко десетилетия и то така, както кърджалии по турско не са я грабили.
Бедата, която съпровожда всяка реформа в органите на реда е, че се прави или от политици или от хора некомпетентни по темата. Всъщност двете думи имат равностойно значение. Резултатът е на лице – една беззъба, затворена в себе си, всеоплюта система от служби, които се следят една друга и се опитват да решават общи проблеми по самосиндикален начин.
Честно казано, същото е и в другите структури, занимаващите се с реда и сигурността. Наскоро проф. Д. Вълчев във връзка с готвената реформа в съдебната система заяви откровено, че няма никаква представа какво предстои. Буквално на следващия ден градски прокурор от София потвърди същото.
Най-неприятното за нас, хората с натрупан наред с годините опит в оперативната работа, че не ни допускат да общуваме и помагаме на нашите колеги от сегашните служби. Решихме да проявим инициативата и сами да се „самопредложим“. Проведохме пресконференция, на която обявихме конкретни варианти за решения на наболели въпроси в работата на оперативните органи. Сметнахме за нужно дори да организираме „кръгла маса“ за сигурността на държавата ни с участие на видни представители на професията, научни работници и общественици. Веднага беше съживен призрака за „дългата ръка на ДС“, обвиниха ни в какво ли не – че сме агенти на КГБ и естествено, че сме „путинисти“.
Истината, от която се боят нашите опоненти, е че ние сме просто ортодоксални българофили. Явно трябва да вдигнем пак лозунга, но с актуалното съдържание: „Българофили от цялата страна, обединявайте се!“