Възможен ли е „Български път“?

/Поглед.инфо/ (Този текст е предпоследният параграф от новата книга но проф. Людмил Георгиев „Критическата психология на българската история“, която се очаква да излезе през есента)

Очевидно е, че сам по себе си въпросът: възможен ли е „Български път“? към бъдещето означава, че такъв път в историята не е осъществяван практически, тоест в миналото отсъстват положителни образци и модели на самостоятелно българско полагане в действителността, което впрочем видяхме в Критическата психология на българската история дотук. Нещо повече – оказа се, че през цялото си историческо съществуване както едни или други конкретни български политически „елити“, така и в общи линии „обикновените“ български хора, в крайна сметка възпроизвеждат своята традиционна раздвоеност между съвременните за всяка ситуация външно-политически перспективи с оглед гаранциите за съществуването на самата българска държава и собствения уникален комплекс, че ние, българите, не можем да осигурим сами нейното независимо и суверенно битие, тоест винаги трябва да търсим външно покровителство за решаването на нашите собствени задачи. Със сигурност тъкмо тази раздвоеност в дълбините на българската колективна психика предполага и политическия васалитет в измеренията му на водещ принцип в българското мислене и поведение, който е фундиран далеч в миналото, но пък се възпроизвежда по твърде категоричен начин в цялата българска история и до ден-днешен. От гледна точка на критическия психологически прочит на българската история с основание мога да твърдя, че тъкмо този външно-политически васалитет, гарниран, разбира се, и с традиционните за българската общност и вече до болка познати на читателите етно-културни, екзистенциални и ежедневни представи, цели и комплекси, в крайна сметка предполага и поредицата от идеологически и цивилизационни „избори“, осъществявани в рамките на нашето историческо съществуване. Друг, но твърде важен е въпросът, дали това наистина са избори или чисто и просто безропотно типично българско подчинение спрямо поредния могъщ външно-политически фактор, което впоследствие бива облечено чрез пропагандата като толкова необходима и важна идеологическа или цивилизационна ориентация, която единствено е в състояние да гарантира оцеляването на държавата? Все ми се струва, че читателите достатъчно ясно могат да си отговорят на този въпрос, имайки предвид цялото изложение дотук.

Мога само да припомня, че тази раздвоеност се полага още по време на първата в историята ни ситуация, когато елитът смята, че е необходим цивилизационен избор, за да оцелее държавата. Става дума, разбира се, за появилата се или предпоставена идея да бъде заменен тангризмът като уникална средновековна монотеистична религиозна концепция с доктрина, която не само да е възможно да обедини традиционната българска вяра и тотемно-култовите вярвания на „славянските“ племена, като просто ги премахне, но и да модернизира страната с оглед европейската ситуация по това време. Известно е, че тогава раздвоението е между православието на Константинопол и католицизма на Рим, тоест двата основни стълба на християнството като цяло, а цивилизационният избор в тази ситуация, определено твърде драматична, имайки предвид и осъщественото в това време Първо българско ритуално самоубийство, е в полза на доктрината на православието. По-рано в Критическата психология на българската история достатъчно подробно бяха дискутирани перипетиите и душевните преживявания на елита и общността при реализацията на този пръв за нас цивилизационен избор, затова тук само го маркирам като положено някъде в далечното минало начало на поредицата от последващи подобни избори.

Впоследствие, след възстановяването на Втората Българска държава на Балканите, може да бъде идентифицирана главозамайваща поредица от избори, които не са цивилизационни, а по-скоро външно-политически, но във всеки случай те следват същата логика по отношение на търсенето на гаранции за оцеляването на държавата. Тази последователност, както вече видяхме, придобива и ужасяващи размери, тъй като появилият се по това време раздиращ български сепаратизъм, тоест раждането и после смъртта на множество български държавици, предполага сключването на външно-политически съюзи с откровени врагове на българското битие изобщо, без да имаме предвид всяка една отделна самопровъзгласила се за „българска“ държавица. Между впрочем, както вече видяхме, тъкмо тази поредица от всевъзможни външно-политически съюзи, възпроизвеждащи българския сепаратизъм, в крайна сметка се оказа една от фундаменталните причини за близо пет вековната загуба на българската държавност в рамките на Османската империя. Дори нещо повече – в типичните български вражди и междуособици за съюзници се привличат все още присъстващите в едно насипно състояние на Балканите тюркски племенни групи, което говори достатъчно ясно за отсъствието на каквато и да е политическа мисъл, да не говорим за прозорливост, сред тогавашните български „елити“. Всъщност, цялата тази драма вече беше дефинирана тук, в Критическата психология на българската история, като съдържания на Второто и после Третото български ритуални самоубийства, докато сега мога само да припомня до какви последици за държавата носи със себе си тази възпроизвеждаща се поредица от външно-политически съюзи.

По-нататък, невъзможността или неспособността на „обикновените“ български хора и на „елита“ да извоюват самостоятелно своето собствено Политическо Освобождение от Османската империя, определени по-рано тук като съдържание на Четвъртото българско ритуално самоубийство, предполагат възпроизводството на старата българска традиция в търсене и реализация на нови и нови външно-политически и цивилизационни избори. Идеологизираната историческа интерпретация, независимо от цветните й окраски, че „Руско-турската освободителна война“ изиграва ролята на една „буржоазно-демократична революция“, е достатъчно абсурдна, както вече видяхме, за да бъде коментирана още един път, но по-важното тук е да се има предвид фактът, че бездиханното българско политическо тяло в онова време има спешна нужда от изкуствено дишане, което в неговите собствени очи може да му бъде осигурено от пореден външно-политически гарант и покровител. Появилата се тогава и страстно разгаряща се вътрешна битка между русофили и русофоби завършва с разгромяваща победа за фобите, тъй като България е харизана на Сакскобурготската династия, тоест на Германия или, ако щете, на западната цивилизация. Известно е до какво довежда този пореден външно-политически и дори цивилизационен избор – три национални катастрофи, неосъществени и никога повече невъзможно да бъдат осъществявани мечти за национално обединение и, разбира се, новото, тоест Петото ритуално българско самоубийство, чиито черти на стогодишна „гореща“ и „студена“ гражданска война в България носят със себе си своите последствия и до ден-днешен. С други думи, възстановената от преди Османската империя българска традиция да бъдат реализирани нови външно-политически или цивилизационни избори, които се опаковат идеологически като жизнено важни за държавата, всъщност зле прикриват искрящата невъзможност на „елит“ и „народ“ да осигурят не само нейното съществуване, но и просперитет, докато „изборите“ донасят единствено страдания, драми и поредното българско ритуално самоубийство.

Един от фундаменталните парадокси на социализма, както вече стана ясно, се свежда до драмата, че за първи път в своята история България се оказва в общ блок с Русия, тоест открива се най-после отсъстващата досега перспектива за общата ни цивилизационна принадлежност, но на свой ред и тази надежда се оказва илюзорна, тъй като основата на реализираните след това отношения не е цивилизационна, а е скована от догматиката на въобразената „идеологическа идентичност“. По абсолютно същия начин, както беше с „буржоазно-демократичната“, идеологизираната история ще провиди в 9-ти септември 1944 г. „социалистическа революция“, която в крайна сметка нито е социалистическа, нито е революция, но пък ще се продължи традицията поредният „избор“ да носи със себе си и поредното в историята Шесто българско ритуално самоубийство. Вярно е, както видяхме, че „социализмът“ решава чрез принципите на „зоологическата градина“, по думите на Милош Форман, фундаментални за българската общност проблеми като тези за оцеляването и реализираното равенство в „бедността“, а не неравенство в „богатството“, но не по-малко вярно е, че неговата идеологическа догматика възпрепятства формирането и после възпроизводството на реална национална идентичност и цивилизационна принадлежност чрез почти религиозните мантри за „социалистическата нация“ и „социалистическата международна общност“. Оказва се, с други думи, че осъщественият за пореден път в нашата история външно-политически или „цивилизационен избор“, освен всичко друго носи и със себе си възпроизводство на българския комплекс за нашата невъзможност и неспособност сами да се грижим за държавата си, а заедно с него и нови въобразени национални и цивилизационни идентичности.

Изглежда повече от естествено, като се има предвид тази ужасяваща логика в историческото съществуване на българската общност, че /засега/ последният цивилизационен и външно-политически избор също така се манифестира като резултат от българския комплекс за отказ от всякаква отговорност за самостоятелно и независимо битие на българската държава. Налице е и абсолютно същата приемственост в идеологически оцветената историческа интерпретация на събитията в началото на Седмия преход – както предишните „революции“ се смятат за „буржоазно-демократична“ и „социалистическа“, така и „дворцовият преврат“ от 10-ти ноември 1989 г. се опакова идеологически като „либерално-демократична революция“, а тази религиозна мантра е призвана да предпостави като естествено пришиването на България към НАТО и Европейския съюз. Освен това, новият „цивилизационен избор“, подобно на всички предшестващи, също така носи със себе си поредния суициден акт, а именно Седмото ритуално българско самоубийство, чиито израз са не само унищожената българска икономика, селско стопанство и „несъстоялото се изпепелено общество“ /Христов, 2016/, но и неговата най-ужасяваща сърцевина – непомерната и безпрецедентна за цялата българска история демографска катастрофа, която тъкмо заради либералната догма за „свободно движение на хора“ продължава да се задълбочава. Впрочем, тъкмо това възпроизвеждащо се и до ден-днешен Седмо ритуално българско самоубийство твърде много ни напомня за Второто и Третото, осъществени след възстановяването на Втората Българска държава на Балканите чрез българските междуособни кръвопролития и сепаратизма, но пък разположени достатъчно дълго във времето, за близо два века, чак до второто падение, а именно загубата на българската държавност за около 500 години в рамките на Османската империя. Ако историята все пак притежава някаква психологическа логика, имайки предвид възпроизвеждащото се действие на фундирани далеч в миналото в колективната психика общностни регулатори на всяко мислене и поведение от етно-културен, екзистенциален и политически характер, което за Критическата психология като цяло е несъмнено, тъй като тази гледна точка образува и нейната парадигма, то ще се види, че бъдещето на българската държава и на българските хора може да се окаже твърде проблематично.

С други думи, ако продължава Седмото ритуално българско самоубийство, в чиято основа е демографската катастрофа чрез миграцията на младите българи, високата смъртност и твърде ниската раждаемост, застаряващото население на държавно-образуващата общност и постепенното преобръщане на етническия баланс в страната, то наистина в едно обозримо бъдеще може да се стигне до нова загуба на българската държавност, а нейното евентуално възстановяване да се окаже практически невъзможно. И това не е черна хроника от трилър на Хичкок, а съвсем реална перспектива, тъй като поредният „цивилизационен“ и външно-политически „избор“ на практика осигуряват безпроблемното възпроизводство на традиционните за българската общност етно-културни, екзистенциални и политически представи, цели и дълбинни психични комплекси, а трагичните резултати от техните регулативни функции по отношение на българското мислене и поведение бяха показани достатъчно ясно дотук в Критическата психология на българската история.

Очевидно е, естествено от нейната гледна точка, на Критическата психология, че един възможен Български път към бъдещето трябва да носи със себе си преди всичко перспективите за осигуряване на такива условия, най-вече национални и цивилизационни, чрез които най-напред да бъде в известна степен минимизирано влиянието и регулативните функции на тези традиционни общностни психични структури, впоследствие да бъдат по категоричен начин закрепени в българската колективна психика реалните и позитивни национална и цивилизационна идентичности, за да могат накрая те да се превърнат в достатъчно устойчиви за българската общност психични факти. Разбира се, подобни психични трансформации изискват достатъчно дълго психологическо и историческо време, може би поне две или три поколения напред, но пък подготовката за това случване следва да стартира в определен момент, макар че и сега изглежда нашето закъснение е драматично необратимо. Вероятно такива перспективи ще се провидят като абсурдни за идеологизираното „ляво“ и „дясно“ мислене, за което панацеята на всички проблеми се свежда до икономиката, а това ще значи, че и „леви“, и „десни“, не са напуснали въобще старата маркистка догма. Да, със сигурност икономическите перспективи за всяко общество са изключително важни, но те идват после, след това, след като същото това общество е решило за себе си проблема за своята реална национална и цивилизационна идентичност, тъй като илюзорните идентичности, макар и икономически обезпечени, могат единствено да възпроизвеждат кризи, страдания и драми. Още Албер Камю казваше, че основният въпрос е този „за смисъла, за това струва ли си човек да живее, а всичко друго идва след това – първо трябва да се отговори“ /Камю, 1988/. С други думи, основният въпрос пред един възможен Български път към бъдещето следва да е: “Кои сме ние, какви сме ние и какви искаме да бъдем?“, тоест да си дадем ясна представа за нашата национална и цивилизационна идентичности.

Известно е, че идеята за нацията като политически факт и после като изследователски интерес възниква в Европа през ХІХ в. чрез смяната в една или друга части на континента на старите монархии с републиканско управление, каквато е общоприетата и изглежда неподлежаща на съмнение историческа и идеологическа версия. Очевидно в случая имаме някакво странно съвпадение между смяната на един, нека да използвам приетото Марксово понятие, „обществено-политически строй“, и една политическа система – феодализъм и монархия, с други такива, каквито традиционно се представят капитализма и парламентарната република, чрез които става възможна появата на нацията. От критически позиции подобна аналогия е твърде съмнителна, тъй като идентифицирането на нацията с политическа система в нейното историческо ставане, ако използвам термина на Хегел и възприет по-късно от Маркс, предполага преди всичко идеологическа, а не изследователска конструкция. Впрочем, тази логика изглежда обяснява и фактът, че дискусиите около нацията се съсредоточават на терена на едни или други идеологически концепции – социалистически и консервативни или либерално-демократични и фашистки, които се стараят непрекъснато да поглъщат всяко нормално научно изследване на проблема. Налагащата се в идеологическите представи идентификация на нацията с националната държава е не само досадна тафтология, но и реална бариера по отношение на възможността да осмислим факта, че не-националната държава също е държава – древните и средновековните държави всъщност държави ли са, след като при тях не можем да говорим за нация? Ако оставим настрана факта, че този въпрос е с изключително значение за нашия, българския случай, макар и не само за него, то ще видим, че със сигурност същата тази идеологическа версия цели нещо друго чрез идентификацията на нацията с политическата държава, защото така става невъзможно да проследим историческата приемственост между етно-културната, националната и едновременно с тях цивилизационната идентичности, особено като имаме предвид факта, че последната, цивилизационната, въобще се изключва в идеологическите дискусии около нацията.

Оказва се, че в това поле, тоест изключването на цивилизацията от проблематизирането на нацията, се разгръща и предлага своята версия не само съветската маркистко-ленинска, но също така и американската, тоест либерално-демократичната идеологическа догматика, която изхожда от твърдението на Ричард Хофстадър: „Нашата /американска/ мисия е не да имаме идеология, а самите ние да бъдем идеология“ /Хънтигтън, 1999/. Изглежда това признание обяснява и теорията на професора от Корнелския университет Бенедикт Андерсън, който смята „американската нация за най-старата в света“, а пък другите нации, например европейските, просто „копират модела“, което ги прави „въобразени общности“ /Андерсън, 1998/. Тук трябва да подчертая позицията на американската либерално-демократична догматика, че една общност става нация единствено чрез юридическото гражданство на всички поданици, а не чрез историческите, културните, езиковите и цивилизационните традиции на етноса. С други думи, либерално-демократичната нация няма нужда от собствена история, тъй като тя става такава едва чрез всеобщото право в рамките на държавата като републиканско управление, което припокрива в преобърнат вид цялата марксистко-ленинска версия за нацията, която намира себе си единствено чрез социалистическото право на социалистическата държава, тоест като се превръща в социалистическа нация. Ако оставим настрана налагащата се аналогия и с национал-социалистическата, и с фашистката нации, то можем да кажем, че вероятно не би могло да бъде другояче, след като дискусията за нацията се води най-вече в полето на идеологическото, защото то има твърде различни функции от нормалното научно познание, което, за да е в състояние да се противопостави на идеологическите догми, би трябвало във всеки случай да е и критическо, разбира се в смисъла на Критическата философия на Имануел Кант, а и на Критическата психология като цяло.

Известно е, че за разлика от съветската и последващата американска идеологически версии за нацията, европейската дълго време се опитваше да наложи етничността, тоест културните и цивилизационните традиции, като основа на изследванията и интерпретациите на модерната нация. В същото време обаче, особено през последните две десетилетия, подобно на всички останали сфери на живота, европейските изследователи и, няма как да ги нарека другояче, освен идеолози, някак си естествено възприеха не само в познанието, но и в политическата практика, американската версия за нацията. Показателно е, че тази версия – дефинирането на нацията чрез юридическото гражданство, в крайна сметка е адекватна на друга една основна либерално-демократична догма, а именно мултикултурализмът. Изглежда логично, че след като историческите, етническите, религиозните и цивилизационните традиции не се възприемат като основа на нацията, която става такава само чрез демократичното право, то цялата поредица от проявления на мултикултурната догматика също ще се привиждат като повече от естествени, макар че, както установява Дъглас Мъри, тъкмо тя води до „странната смърт на Европа“ /Мъри, 2018/.

Оказва се, че по този начин става възможно да се конструира и да се сакрализира, почти религиозно, над-национално политико-идеологическо образувание, каквото е Европейският съюз за либерално-демократичната идеологическа догматика, каквото по абсолютно същия идеологически похват беше Съветският съюз за марксистко-ленинската идеологическа доктриналност. И в двата случая мантрата е една и съща – необходимостта от все по-ограничен национален суверенитет, доминация на всеобщото над националното право, обща политика във всички сфери, за да се стигне най-накрая до откровението, че всъщност националната държава е нещо доста остаряло и постепенно трябва да бъде премахнато. Очевидно е, че и тук, в този случай, уроците от историята бързо се забравят, ако въобще някога са били научавани – примерът с края на Съветския съюз би трябвало да е твърде показателен за съвременните видения на някои от лидерите на Европейския съюз и на множество „модерни“ политици, зад чиито мантри за „повече Европа“ всъщност може да бъде припознато „срамежливото“ желание за ситуирането на Европейски съединени щати, сякаш за да бъдат в унисон с препоръките на Владимир Илич Ленин, идеологът на съветския социализъм. Както казваше още Зигмунд Фройд, „историята не е муза, а медуза“ /Freud, 1986/, макар че не уточнява дали става дума за Горгоната.

Разбира се, когато казвам от позициите на Критическата психология, че идеологическата догматика, било социалистическата в историята, било днешната либерално-демократична, предлагат твърде изопачено познание за нацията, пренебрегвайки въобще цивилизационната парадигма, имам предвид факта, че макар и психологически потиснати от идеологическите конструкции, положените в дълбините на всяка една колективна психика етно-културни, екзистенциални и религиозни представи не престават по един или друг начин да регулират човешкото мислене и поведение. Твърде показателен в това отношение е примерът с Русия, която чрез собствения си исторически и определено уникален лидер Владимир Путин, без да се отрича от социалистическото си минало, успя да предефинира себе си чрез своите възпроизвеждащи се векове наред етно-културни, екзистенциални и религиозни традиции, което намери израз в саморефлексията, че „Русия е хилядолетен стълб на православието“. По подобен начин, още към края на ХХ в., мъдрецът Дън Сяопин предефинира водещата роля на повече от хилядолетната конфуцианска традиция в Китай, въпреки манифестиращата се на пръв поглед догма за т.нар. „китайски социализъм“. А неговата визия за Китай: „Един народ – два строя“ /Сяопин, 1980/, която се възпроизвежда и до ден-днешен, не може по никакъв начин да бъде обяснена от позициите на строгата идеологическа догматика, тъй като дълбоко в себе си това е културно-цивилизационен феномен, който е възможен само и единствено като се имат предвид регулативните функции именно на конфуцианската традиция спрямо мисленето и поведението на китайската общност.

С други думи, зад въобразената идеологическа „същност“ на нацията, било предната социалистическа, било сегашната либерално-демократична, Критическата психология като цяло предполага конкретизацията върху нейните различни проявления, напълно в духа на Критическата философия на Имануел Кант, каквито безспорно са езика, културата, традициите на нравите и обичаите, убежденията за нормално или патологично и дори за културните особености на психотерапевтичните техники, религиозните и екзистенциалните представи, и т.н., които се ситуират далеч в историята, но продължават да регулират мисленето и поведението на хората, тоест всички онези конкретни форми, чрез които е възможна и националната идентичност, а не само държавната самоличност. Освен това, от такава гледна точка, на Критическата психология, възпроизводството на една позитивна национална идентичност е невъзможно без възпроизводството на своята собствена и исторически детерминирана определено позитивна цивилизационна принадлежност, а този факт е с изключително значение за разбирането на днешните и бъдещите български психични проблеми, макар че те, както видяхме, се преповтарят в цялата ни история.

Очевидно е, че уникалната българска драма, подчертана вече тук, се свежда до неосъзнатия абсурд Цивилизационен Субект да осъществява... „цивилизационни избори“ както в историята като цяло, така и в днешното съвремие, а фактът, че тази раздираща раздвоеност се разгръща в полето на колективното несъзнавано въобще не променя тежките последици от нейната психична регулация. От позициите на критическия психологически прочит на българската история, въобразеното съвместяване на „евро-филията“ и „евро-атлантическата цивилизационна принадлежност“ с декларираната съпричастност към православието, е проява на тежко колективно психично заболяване, което няма как да не се разгръща във времето и да не нанася отново и отново сериозни психични травми върху българското светоусещане, мислене и поведение. С особено значение сред тях са проблематизирането на езика; ще се появяват периодично дори и въобразени за „модерни“ призиви да бъде заменено нашето собствено творение – кирилицата, с латиницата; постепенно ще се разрушава почти окончателно историческата връзка със земята, традиционно преживявана като особена ценност поради перспективите да осигурява оцеляването и, разбира се, отношението към собствения дом като свръх-ценност; всичко това ще доведе до окончателно елиминиране на патриархалните традиции, но не в техния смисъл от края на ХІХ и началото на ХХ в., а по-скоро като междупоколенческа приемственост; на православието ще продължава да се гледа двойствено, от една страна, като на досадна историческа съдба, която пречи да се провидим във въобразените хоризонти на днешната европейска „модерност“, а, от друга страна, като на задължителен празничен флирт с българското население, на което се гледа най-вече като на електорален корпус. Разбира се, че от критически позиции по никакъв начин не мога да твърдя, а и не твърдя, че това са най-важните или „всички“ проявления на нашата национална идентичност, но си позволявам да акцентирам върху тях, тъй като те са едни от безспорните идентификационни фактори в множеството изследвания на българските автори и народопсихолози от края на ХІХ в. до наши дни. Още повече, че те по един общопризнат начин са в основата на запазването на българската общност и на историческото възпроизводство на българската идентичност дори и в продължителните периоди на отсъствие на българска държавност.

Що се отнася до присъстващия в заглавието на настоящия параграф въпрос „дали е възможен „Български път“ към бъдещето?“, то изведената тук пряка зависимост между процеса на формиране и възпроизводството на позитивна национална идентичност със същия процес на позитивната цивилизационна принадлежност, тоест психичната невъзможност те да протичат в два паралелни свята, със сигурност е с изключително значение за възможното теоретично очертаване на контурите на такъв път. Друг, макар много важен е въпросът, че визията на Васил Левски, Христо Ботев и Ванче Михайлов за България като независима, суверенна и неутрална държава, тоест като страна, необвързана в никакви военни, политически и икономически съюзи, изхожда по-скоро от техните исторически, човешки и патриотични спрямо Родината позиции за нейното бъдеще, дори, ако щете, за този възможен „Български път“, спрямо които, всъщност, цялата тази психологическа логика на Критическата психология на българската история тук привнася едно задължително, според мен, психологическо потвърждение и обяснение. С други думи, такъв независими и неутрален за България статут в едно евентуално бъдеще, възможно дефинируем и като „Български път“, не е плод само на „историческите фантазии“ или на „утопичните мечтания“ на такива имена в българската история като Васил Левски, Христо Ботев и Ванче Михайлов, но има своите реални обективни основания и важни психични подкрепления в предлагания тук критически психологически прочит на българската история. Още повече, че тъкмо такъв статут, от критически позиции, може да осигури в съвсем определено историческо и психологическо време постепенното минимизиране и после преодоляване на някои от традиционните общностни регулатори на нашето политическо и ежедневно поведение, проблематизиращи по драматичен начин, както видяхме дотук, полагането на българската общност в една или друга историческа ситуация, включително и до ден-днешен.

На свой ред, имайки предвид непоколебимата връзка между позитивна национална идентичност и цивилизационната принадлежност, за която говореше и Учителят Дънов, то със сигурност Критическата психология на българската история носи със себе си и предлага фундаменталния и осъзнат от нея факт, макар все още несъзнаван за самата общност, че ние, че България е Историческият Субект на Цивилизацията на Кирилицата и произтичащото от нея Православие. Това означава, че е налице още едно психично подкрепление в рамките на очертания по-горе „Български път към бъдещето“, тъй като Цивилизационен Субект нито може да реализира „цивилизационни избори“, нито може да бъде част от културно чужди на него военни, политически, икономически и „цивилизационни“ съюзи или организации. Да, България може, както се е случвало и се случва дори и до днес, но тъкмо подобно пребиваване, както вече знаем от Критическата психология на българската история дотук, е влизало и влиза в уникален психичен конфликт с нашата национална идентичност и цивилизационна принадлежност, а последиците от този конфликт в полето на българската колективна съзнавана и несъзнавана психика винаги са били с ужасяващи за държавата практически резултати – катастрофи, кризи, загуба на своята държавност, поредица от български ритуални братски самоубийства.

С други думи, безпроблемното възпроизводство на позитивната българска национална идентичност може да се търси само в такава цивилизационнна среда, която ще носи със себе си допълнителни психични подкрепления за възпроизводството на такива фундаментални идентификационни фактори като езика, споделените близки обичаи, норми, стилове на социализация и инкултурация, православното светоусещане, общите битови традиции или дори идентични представи за нормата и патологията. Независимо как може да прозвучи, защото Критическата психология като цяло не е по никакъв начин идеологическо познание, то подобни гаранции могат да се осигурят единствено чрез присъствието на българската общност в подобна езикова, светогледна и религиозна среда, тоест ситуирането в този „Български път“ на съвършено различни от цялата досегашна история всестранни културни, политически и икономически отношения с Русия и целия православен свят, разбира се от гледна точка на българската независимост и неутралитет от всякакви междунационални съюзи и организации. Иначе казано, колкото и да звучи стряскащо, единствено оптималното взаимодействие през ХХІ в. с Русия и православния свят върху основата на общата ни цивилизационна принадлежност може да осигури възпроизводството на нашата позитивна българска национална идентичност, особено при положение, че именно България исторически е Цивилизационният Субект на Кирилицата и на произтичащото от нея Православие. Впрочем, това е и съдържанието на психологически логичният „Български път към бъдещето“, чрез който да можем адекватно да си отговорим и на въпроса: „Кои сме ние, какви сме и какви искаме да бъдем?“. Ясно е, че от критически психологически позиции този „Български път“ може да бъде детайлизиран в най-различни аспекти от живота на българското общество днес и в бъдеще, особено в сферата на образованието, чрез което в бъдещите поколения да се минимизира онова регулативно действие на старите български традиционни представи, цели и комплекси, за да стане възможно формирането и после възпроизводството на позитивни национална идентичност и цивилизационна принадлежност.

Разбира се, напълно съм наясно и не храня никакви илюзии, че така очертаният „Български път“ към бъдещето може скоро да бъде осмислен и още по-малко осъзнат като българско практическо действие дори и през логичния и очакван в обозримо бъдеще Осми преход в нашата история, тъй като не виждам никакви индикации от „елит“ и „народ“, че въобще могат да проблематизират бъдещето. Едно обективно психологическо познание обаче, каквото е това на Критическата психология като цяло, не може да не предложи своята психологически обоснована концепция за толкова необходимата за българската общност колективна психотерапия, макар че за нея е важно и обекта на терапията да иска да участва в процеса. При отсъствието на такова желание е очевидно, че болестта ще се развива отново и отново, най-вероятно до поредната загуба на държавата.