/Поглед.инфо/ Санкциите се считат за алтернатива на войната, но всъщност те често не водят до очаквания резултат, пише Les Echos. Според автора на статията, напротив, те имат много странични ефекти и по-често укрепват местната власт, но карат населението да страда.

„Да бомбардираме или да налагаме санкции?“ - с такава дилема започва журналистът на Les Echos. Той отбелязва, че Доналд Тръмп очаква с максимален натиск върху иранското ръководство да доведе Техеран на масата за преговори, както се твърди, че се е случило със Северна Корея.

Тръмп обаче далеч не е първият, който прибягва до санкции. Дори Удроу Уилсън, преди сто години, твърди, че „държава под бойкот е държава, която е на път да капитулира“. Според него, ако използвате тези икономически оръжия, няма да е необходимо да прибягвате до сила.

По време на Студената война почти не са прилагани санкции, но 90-те години се превръщат в "десетилетието на санкциите": общо бяха въведени над петдесет санкционни режима. Само 12 от тях въведе Съвета за сигурност на ООН, а останалите идват главно от САЩ и ЕС. Така че днес европейските санкции се разпростират над 34 държави, докато през 1991 г. - само над 6.

Нито бойкотът, нито санкциите водят до ефекта, който Удроу Уилсън очакваше. Така нито Иран, нито Северна Корея, нито Русия капитулираха и не приеха условията на Запада. „Това никога не води до падането на режима“, цитира изданието коментара на политическия анализатор Паскал Бонифас. Единственото изключение беше режимът на апартейда в Южна Африка, но тогава беше възможно да се постигне целта, защото целият свят спазваше ембаргото, отбелязва експертът.

По същия начин санкциите донесоха своите плодове, когато Западът подкрепи Китай и Русия в случая с Иран, с който беше възможно да се постигне сделка за иранския атом. Сега Тръмп отхвърли тези постижения, но Иран, макар и страдащ от последиците от санкциите, не се отказва и напротив, обърна се към Русия.

Според Паскал Бонифаций санкциите са рисковано нещо, защото могат да укрепят местната власт и в същото време да накарат населението да страда. Като пример авторът на статията посочва Ирак, който живее под санкции от 1991 г., населението страда, а Садам Хюсеин остава на власт до американската намеса през 2003 г. Освен това, въпреки санкциите, не става смяна на властта нито в Сирия, нито в Куба.

Разбира се, санкциите не дават същия разрушителен ефект като войната и могат да бъдат използвани за отговор на опасенията на обществото, както например в страни, съседни на Русия, заключава авторът. „Те стават като лейкопласта на капитан Хадок - трудно е да се отървете от тях“, заяви политическият анализатор Ерик-Андре Мартин. Но няма гаранция, че санкциите могат да заменят силовото въздействие, пише журналистът на Les Echos.

Превод: М.Желязкова