/Поглед.инфо/ Ако вярваме на информацията за отказа на лидера на Комунистическата партия на Китай Си Цзинпин от лична среща с президента Байдън, това май е знаков момент. При всички смекчавания в коментарите, уточненията, че приказката за личната среща се е случила след дълъг телефонен разговор и обещания за предстоящи телефонни разговори, не може да се избегне това, че Байдън лично е искал от Си Цзинпин лична среща, а последният е отказал такава. Отговори е в духа: “Ако са ви останали въпроси - звъннете. Ако мога ще вдигна”.

По стил това вече не е разговор между лидера на първата държава на света, за каквато се смятат САЩ, с лидера на втората държава на света - за каквато се признава Китай. И не е разговор между равни. Това е разговор с лидера на света в оставка с идващия му на смята. При това разговор, в който все още има формална вежливост, но вече не и уважение. Няма отношение като към особено значим.

И това не е проява на китайското високомерие, не е отношението на засилилия се към отслабващия. Дори не е следствие на поражението на САЩ в Афганистан: това е следствие от начина, по който САЩ се оттеглят - предавайки съюзници и клиенти. Това е загубата на уважение, но и не само - това е проява на загуба на доверие. Разговорът с президента на САЩ губи значимост, защото губи смисъл: преговорите са нужни, за да се договори нещо, но какъв смисъл е да се договаря нещо, ако няма никакви гаранции, че договореностите ще се изпълнят. Не се знае и дали президентът на САЩ има реални властови правомощия да изпълнява обещаното от него. Не се знае дали сам няма да се откаже от всичкото обещано денонощие след разговора.

Ето този момент - моментът на загуба на доверие към “единствената свръхдържава” - е, разбира се, унизителен и трагичен за въпросната “свръхдържава”, но по-важното е, че за останалия свят той просто не е опасен. В няколко отношения.

На първо място, това се оказва загубата на доверие към САЩ като някакъв гарант, в това число, на сигурността на собствените клиенти. Ако клиентите на сюзерена не могат повече да доверяват своята безопасност на своя сюзерен, те или трябва да търсят нов сюзерен, или да образуват нови съюзи около вчерашните вторични центрове, или сами да се опитат да придобият подобно значение.

Тази ситуация е подобна на когато в някоя средновековна империя кралската власт отслабва и всеки регионален управник започва да определя и усеща по нов начин мястото си в политическата система. И започна преоценка на силите и преразпределяне на влиянието.

Когато от световната арена си гръгва СССР, неговите съюзници оперативно се присъединяват към САЩ. Падането на едно от опорите на световния ред се превръща в геополитическа катастрофа, но не води до крушение на самия световен ред, въпреки вълната регионални войни. Някои общи контури удържат, както защото са привични, така и защото се градят на силата и влиянието на останалата свръхдържава и доверието към нея.

Действа константата: ако си със САЩ е безопасно, ако си против е опасно, понякога смъртоносно. Правилата са ясни. Сега тази константа я няма. И няма никой, който да приеме ролята на нов световен сюзерен.

Още преди момента на загубата на доверие към сюзерена се открояват няколко центъра, претендиращи дори на ограничена, но все пак самостоятелна роля: ЕС и ислямският свят като цяло, Китай, Русия, Индия. САЩ, все още запазвайки статута на “единствена свръхдържава”, са вече принудени в една или друга степен да вземат предвид техните претенции, макар и като цяло да ги запазват в полето на своето доминиране. При това тези светове и центрове се делят още по-раздробено: Германия, Франция и Англия в Европа, Турция, Арабия, Иран и Египет в ислямския свят, плюс наднационалните ислямски движения там, Япония, двете Кореи и Виетнам в Далечния изток и т.н. Но тази конфигурация при всеки случай се определя в полето на доминиране на САЩ.

Загубата на доверие унищожава доминирането. Клиентите може и да не започнат да се разбягват демонстративно, но вече ще се крият и саботират решенията на сюзерена, търсейки възможност да му изменят, защото не вярват, че той няма да ги предаде.

Прекратяването на доминирането отстранява и конфигурационното поле, тоест губят значение тези възли, които са израснали на предишното поле на доминиране - сега те придобиват нови черти.

От една страна регионализацията на тези черти е неизбежна, а от друга се появяват нови фактори на обединение.

Отказът на Австралия от договора с Франция за изграждането на ядрени подводници е една от светкавиците в процеса. От една страна, Австралия се дистанцира от европейския център на значение, както и от НАТО като надконтинентален център на сила. От друга страна, тя е включен в нова конфигурация : САЩ, Великобритания, Австралия - англосаксонско образование без Канада и Нова Зеландия. Освен това последната вече заяви, че няма да отвори достъп до своите пристанища за австралийските подводници. И по този начин САЩ образуват по-тесен от НАТО, свой вътрешен съюз, сякаш предвиждат бъдещата изневярата на Европа.

При сложни отношения с вчерашния хегемон възниква въпросът за преконфигурирането на Южна Америка, където този хегемон е постигнал отслабването на най-мощните държави- Аржентина и Бразилия - и където влиянието на Китай вече е нараснало.

Отслабването на влиянието на американското поле променя ролята и претенциите на Япония и създава основата за претенциите ѝ за нейната роля в региона от преди век. Но това също поражда искането за обединение на Корея, където и Северът, и Югът са еднакво антияпонски. Ако това се случи, се ражда нов регионален лидер с население от почти осемдесет милиона души, ядрени оръжия, 1,5-милионна армия, модерна индустрия, модерни технологии и евтина работна ръка на Севера.

Само по себе си изтеглянето на САЩ от Афганистан и отслабването на влиянието им в Пакистан, освен запращането на региона в хаос създава там и нови претенденти за лидерство. Такива са Пакистан, все повече е обхващан от влиянието на Китай, Иран и Индия, получаващи свобода за действие, активизират и своето съперничество, и търсене на регионални съюзници. Тук такава роля започват да играят средноазиатските републики, на първо място Узбекистан и Таджикистан, етнически свързани с милиони жители на Афганистан и търсещи както своя път на внимателна деислямизация, така и свой път за контрол над процесите в тази страна.

Иначе казано: когато империята отслабва и губи доверие, тя започва да се разпада. Но нейните части, самите нейни провинции имат достатъчен обем взаимни претенции една към друга, които са били ограничавани и отстранявани от императорския хегемон, но сега те са освободени. Частите от империята влизат в битка помежду си, някои владетели провъзгласяват свои държави, най-силните от тях започват да се борят за първото място в пространството на разпадащия се свят.

Какво ще излезе накрая: един вид феодална междуособица или голямо световно Смутно време? Ще могат да го оценят тези, които ще се окажат непосредствени наблюдатели.

Добавям още едно важно обстоятелство: принципът на неприкосновеност на националния суверенитет по света е разрушен. И единствената гаранция за сигурност на една или друга страна се оказва ядреното оръжие.

Превод: В. Сергеев