/Поглед.инфо/ Зрелищното падане на Джо Байдън на стълбата на президентския самолет засили разговорите, че главата на американската държава е твърде грохнала, за да управлява тази държава. Въпреки това е твърде рано да се отписва Байдън. И опитът от поражението на Съветския съюз в студената война ясно напомня за това.
Преди изборите за президент на САЩ, първо на Доналд Тръмп, а след това на Джо Байдън, най-възрастният лидер на американската държава беше Роналд Рейгън, който за първи път спечели федералните избори на 69 години.
За нацията той беше любезен дядо с твърда дума, но мек глас. За външния свят - „ястреб“, който надуваше бюджета на Пентагона и се готвеше да се изправи срещу „империята на злото“ - СССР - на сушата, в морето и в космоса.
Между другото, самият термин "империя на злото", също лансиран от Рейгън, имаше ясен контекст, който сега е забравен. Първоначално репликата звучеше на среща на евангелисти и президентът имаше предвид атеистичния характер на съветската държава. Ето как Междузвездните войни се превърнаха в кръстоносен поход.
Рейгън се отличава от другите президенти от ерата на Студената война не само с актьорския си произход, но и с лошото си здраве. Два месеца след избирането си той e тежко ранен в белия дроб (не комунистстреля, а психопат) и общо претърпява около десет операции с различна степен на сложност на най-високия пост.
По време на втория му мандат вече е ясно на цялата американска нация, че лидерът е зле. Понякога речта му се запира изведнъж, както сега при Байдън. Понякога, според свидетелските показания на журналисти, той се вглъбява в себе си и като че ли не разбира къде се намира. Възрастта взема своето.
Дори от това американците успяват да извлекат известна полза за себе си - примерът на Рейгън маха стигмата от слуховите апарати. Но постоянните спекулации относно това дали г-н президент е твърде изкуфял, за да ръководи страната на толкова важен етап от Студената война, разтърсва до голяма степен нервите на служителите от неговата администрация. Всички яростно отричат и все още отричат, че държавният глава е показвал някакви признаци на старческо изкуфяване, но слуховете за това ще живеят вечно. Няколко години след оставката си Рейгън е диагностициран с болестта на Алцхаймер, една от най-честите причини за точно това изкуфяване.
След обявяването на диагнозата дядото от цяла Америка вече не се появява публично. И макар да живееше още десет години, през последните години той разпозна само съпругата си Нанси и няколко най-близки съратници.
Каквото и да е медицинското досие на Рейгън в действителност, то не му попречи да спечели Студената война (да, към 1989 г. всъщност американците вече са победени), оставяйки свой наследник и влизайки в историята като един от най-обичаните президенти на нацията . В съответните социологически проучвания, дори днес, Рейгън последователно се класира или на първо, или на второ място след Джон Ф. Кенеди и когато е преизбран през 1984 г., той лесно печели 49 от 50 щата.
Когато за пореден път се шегуваме с Байдън и неговите „байдънизми“, трябва да си припомним този исторически урок. В средата на 80-те години малко хора биха могли да си помислят, че скъпия старец, въпреки цялата си войнственост, е способен да погребе великата съветска мощ. Сега, много години по-късно, вече не е тайна, че администрацията на актьора-президент умело е заложила няколко капана, в които е попаднало съветското ръководство, като се започне с новия кръг от „надпреварата във въоръжаването“, която на завладява съветската икономика. Не само не беше необходимо изстрелването на американски „супер сателити“ в космоса за борба с „руската заплаха“ - те дори нямаше намерение да бъдат създадени.
Да, президентът Байдън е по-възрастен от президента Рейгън - в момента, в самото начало на първия си мандат, той е на 78 години. Това не означава, че изглежда по-зле, но се обърква много по-често. Комуникацията му с журналисти и обществеността е сведена до минимум, което Рейгън не си позволява дори в най-трудните месеци.
Вече всички са наясно, че понякога Байдън бърка сестра си със съпругата си, а вицепрезидентът - с президента (т.е. със себе си), че изведнъж може да забрави думата „Пентагон“ или да изкаже на глас съвета на звуковия суфльор (и тук вече е невъзможно да не си спомним за Брежнев, но не истинския, а от анекдотите).
Последното нещо, което страната ни може да направи в периода на глобална конфронтация, е да подцени противника си. Невъзможно е да се подценява американската медицина, която направи големи крачки напред от дните на Рейгън, нито самият Байдън с огромния си политически опит, нито системата на американската държава, която харчи огромни суми за също толкова огромен бюрократичен апарат - много по-ефективни и самодостатъчни, отколкото бихме искали.
Повишеното внимание към гафовете на американския президент рисува донякъде изкривена картина на случващото се. Но ако Байдън е наистина толкова лош (или ще бъде толкова лош), колкото го казват противниците му в САЩ, това няма да направо положението ни по-добро.
„Определено има нещо нередно с него, това е лудост, това, което се случва, е лудост. Възниква въпросът: разбира ли изобщо какво подписва?“, пита саркастично Доналд Тръмп. Но по този начин републиканците се опитват да решат своите вътрешнополитически проблеми.
Един от основните конфликти между тях и демократите е разпределението на правомощията между федералния център и щатите. Според сегашното правителство, колкото повече правомощия има Вашингтон, толкова по-добре и обещават да посветят няколко реформи, които са много болезнени за републиканците. Позоваването на неспособността на Байдън е удобна линия на защита: няма по-лоши обстоятелства за кражба на власт от местните власти от съмнителния капацитет на федералното правителство. Американците просто няма да разберат това, което дава на консерваторите надежда за по-малко радикална промяна от първоначално смятаната.
Въпросите на отбраната и външната политика са различен въпрос. Ако през повечето от житейските си проблеми американците се ръководят от регионалните власти, то естеството на отношенията с външния свят се определя изключително от президента. И Байдън вече ясно заяви, че ще се справи с това лично, като формира своя външнополитически блок от лоялни към него лица и членове на неговия вътрешен кръг.
В края на краищата той се занимава с тези въпроси от половин век и води преговори в Кремъл не само с Громико, но и с Косигин. Сега, когато Байдън най-накрая се хвана за главния държавен пост, той просто няма да пусне тези юзди.
Спекулациите в медиите, че вицепрезидентът Камала Харис "наистина" ще управлява американската външна политика, са спекулации. Вицепрезидентът не е заместник-президент, а резервно колело. Обикновено участието на това „резервно колело“ в обществените дела е минимално - макар и не без изключения. Сред тях е "сивият кардинал" при Буш-младши Дик Чейни, но управленският му опит (както и талантът) беше колосален на фона на шефа, а Харис няма външнополитически опит, нито право да взема решения в тази област. Всички са наясно с това, включително и ръководителите на онези държави, с които тя вече е успяла да преговаря. Тя е нещо като секретарка - „да, разбира се, ще го предам, благодаря ви много за обаждането“.
Изводът е, че Байдън не иска (и не може) да възлага външна политика на външни изпълнители, колко сила му е останало е отворен въпрос и на тази възраст хората често стават по-неприятни като характер. Това увеличава риска от резки и необмислени, но не непременно глупави решения. При хората с деменция често именно техните професионални умения се оказват последни жертви (не само лекарите са наясно с това, но и академичната среда, претъпкана с големи професори).
По този начин, гледайки президента Байдън, който се спъна три пъти по стълбата, трябва да се мисли не за неговото безсилие, а за това дали ще му хрумне мисълта за отмъщение за неволните му унижения. Глухотата, простатитът, трите рака и километричните статии за възможната деменция не попречиха на Рейгън да нахлуе в Гренада, да бомбардира Либия и да подтикне съветското ръководство да предаде позиции по света.