/Поглед.инфо/ Въпреки многото си провали и високата човешка, социална и икономическа цена, американската външна политика от края на Втората световна война до днес показва уникално ниво на приемственост и гъвкавост.
Този по-скоро любопитен феномен не е ограничен до Америка единствено. Северноатлантическият външнополитически естаблишмънт от Вашингтон до Лондон успешно подкрепяше голямата политическа рамка на "върховенството" и въоръжената хегемония, често смесени с по-мек език за "глобално лидерство", "американска незаменимост" и "засилване на Западния съюз".
В Америка това статукво за поддържането на върховенството продължава да упорства дори в тръмпистката епоха и вътре в дебатите около ексцентричната и неконвенционална политика на Доналд Тръмп.
Всъщност, въпреки приказките за политическа поляризация на Съединените щат, изглежда, че когато става въпрос за изброяването на заплахи и врагове, които трябва да се "сдържат", "възпират" и наричат "екзистенциални", двете партии бързо намират консенсус и реагират.
Вляво и в навечерието на избирането на президента Тръмп, демократическият естаблишмънт започна да концентрира гнева си върху Русия, приемайки конфронтационен подход към Москва и разпалвайки страховете за подновяване на Студената война.
Вдясно, Републиканската партия все повече, макар и понякога непоследователно, започна да нарочва Китай като най-голямата заплаха за американската национална сигурност. Агресивно отношение, което само се засили на фона на пандемията с КОВИД-19.
Притеснително, но демократическият кандидат-президент Джо Байдън наскоро се присъедини към групата на анти-китайските ястреби, опитвайки се дори да надмине Тръмп по въпроса, като атакува политиката на президента към Китай като твърде слаба и всъщност подкрепяща издигането на Пекин.
В скорошна реч изнесена в Европа, американският секретар по отбраната и бивш корпоративен лобист за Raytheon, Марк Еспър обедини тези две лица на Янус, които въплащават северноатлантическия външнополитически естаблишмънт.
Еспър нарече и Китай, и Русия подкопаващи сили, работещи за унищожаването на международния ред, който "създадохме заедно" и призова международната общност да запази реда като се изправи срещу двете сили.
Както изглежда сме на пътя към серия от студени войни през този век, ако не и към горещи конфликти между съперничещи си велики сили, които могат да прерастнат в Трета световна. Въпреки все по-честите призиви за реализъм и въздържание във външната политика, върховенството си е живо и здраво.
Наистина, доминантна тенденция сред много външнополитически наблюдатели е да се надценява заплахата от надигащите се суперсили и да се настоява за силни мерки за сдържане, с цел ограничаването на сферите на влияние на т.нар. "ревизионистични" сили.
Подобен подход, в добавка към възможността за тепърва изгряващи сили, които активно се съпротивляват и конфронтират със САЩ като световен глобален хегемон накара един прочут международник да предупреди за Тукидитовия капан.
Има и други обаче, които настояват, че структурните промени, които подкопават либералния международен ред, маркират края на американската хегемония и нейния "еднополярен момент". Реалистично погледнато, това което секретарят на отбраната Еспер наистина иска да защити, биха казали те, е концепцията за глобален ред "базиран на правила", която е продукт на Втората световна война и на последвалата я Студена война, чийто правила и институции са сътворени от американската хегемония.
Това би било погрешно - не кореспондира с реалностите на системната промяна и завръщането към съревнованието на великите сили и цивилизациите.
Още повече, че сакралността на този "либерален" хегемонистичен ред и логиката на демократичния мир са уж издигнати чрез колапса на Съветския съюз и тоталитарната му система - събитие тип "черен лебед", което за мнозина сигнализира "края на историята" и обещания Американски век.
Много животи, капитали, ресурси и добра воля са били пожертвани от Америка и съюзниците й за кръстоносния поход за свобода и универсализъм, който е просто най-скорошната част от радикалния утопичен елемент на американската система, чийто корени могат да се проследят до Томас Джеферсън и Томас Пейн.
Уви, както е избягвало на много поколения идеалисти преди, така и сега това ново време не дойде, заедно с империята на свободата и просперитета, която искаше да установи.
Днес все по-очевидната реалност на многополюсния свят и алтернативните светогледи, която се подкрепя от различни културни блокове водени от Китай и Русия, изглежда най-сетне показва, че американският триумфализъм е нелеп, доказвайки, че идеите зад него не само са "отминали, но и абсурдни".
Този провал трябваше да се очаква, тъй като самият проект, който идеалистите искаха да построят, е изграден на патологичния "комплекс на спасителя" и един фалшив алтруизъм, който отразява абсолютиското и нереално усещане на Запада за идеологическо и морално превъзходство.
Самюъл Хънтингтън може би беше прав през цялото време, когато се усъмни в дългосрочната полза от използването на идеологии и доктринален универсализъм като водещи принципи на международните отношения. Неговият призив вместо това да се фокусираме на цивилизационните различия, на перманентната сила на културата и човешкото действие, както и на нуждата от намирането на общи пресечни точки, е особено верен дрес. Наистина, насърчаването на един дух на съвместно съществуване и отворен диалог между великите световни цивилизационни комплекси е фундаментална основа на културния реализъм.
Въпреки тези перманентни промени в глобалния ред, отдалечаващи го от универсалистките дихотомии и глобалната хегемония, в посока на културализъм и многополюсност, все още съществува ключова разлика между структурните реалности на международната система и обичайното поведение на северноатлантическите външнополитически елити.
Как можем да си обясним изумителните нива на корумпираност и продължаването от страна на външнополитическия елит и военно-индустриалния-конгресен комплекс, на честите искания за нови авантюри и интервенции зад граница?
Защо двупартийният доминаторски естаблишмънт, чийто съюзници от медиите се опитват все още да прикрият, защитава подобни нелиберални актове на агресия и опити за създаване на империя чрез въоръжаването на моралисткия език на човешките права, индивидуалната свобода и демокрацията в един свят, който вече е все по-алармиран и пробуден от произволните идеологизирани действия?
Има разбира се, системни отговори зад властта и продължаването на елита, както и издръжливостта на доктрината за върховенството.
Огромните икономически инициативи на войната и инструментите й, институционалната рутина и непримиримост, притъпяването и груповото мислене на държавната бюрокрация, както и значимостта на лобистките усилия от чужди правителства и заинтересовани частни групи, могат да обяснят изумителната продължителност на северноатлантическия външнополитически естаблишмънт.
Безкрайният поток на финансиране от отбранителната индустрия, неолибералните и неоконсервативни фондации, както и самото правителство, поддържат "външнополитическия елит" жив, докато двупартийната партизанска система, която е обединена около запазването на статуквото, му позволява да процъфтява.
Още повече, че елитните училища произвеждат високо аналитични, но тясно фокусирани и конвенционални умове, които биват смирени и опитомени за да станат съглашенци и да не подкопават консенсуса на елита. Тази конвейерна лента подхранва "елита", снабдявайки го с армия от специалисти, експерти и подмазвачи, необходими му за функционирането като кошер с обща мисъл. А същевременно осигурява на практика работната позиция на кариерните бюрократи за идните десетилетия.
Има обаче, и още една значима психосоциологическа причина за упоритостта на външнополитическия елит. Когато става дума за външна политика, западните отговорни лица страдат от манихейски светоглед, кристализиран през десетилетията на Студената война със Съветския съюз.
Светът можеше да се промени фундаментално с падането на Берлинската стена през 1989 г., двуполюсната структура на международната система можеше да приключи завинаги, но елитите от генерацията на бейбибумърите (родените от 1940 до края на 50-те), които провеждаха външната политика на Северния Атлантик, не напуснаха позициите си и не се пенсионираха. Остават си на власт и до ден днешен.
Всяко поколение се изгражда в една формираща криза, а опитът му се разглежда през призмата на изпитанието. За сегашните елити тази поколенческа криза беше Студената война и вечната заплаха от ядрено унищожение.
Дуалистичната парадигма на международната система по време на Американско-съветското съперничество роди цяло поколение, което гледаше на света в черно и бяло.
Не трябва да ни изненадва, че тази епоха издигна на преден план идеализаторския и кръстоносен, неоякобински импулс на американската външна политика (персонифициран от Томас Джеферсън и Удроу Уилсън) до нови, още по-големи висоти. Идеализмът цени един враг и се разкрива в един двуполюсен свят.
Замръзнали в мисленето на Студената война, от атлантическия елит затвърдиха двуполюсния момент след Втората световна война, третирайки го като перманентно и нормално състояние на международната система.
Всъщност, двуполюсните и еднополюсни периоди от последните 75 години са нищо повече от отклонения и исторически аномалии. В действителност, реалността на международната система винаги е многополюсна и най-сетне изглежда, че системата се самокоригира.
Така или иначе, северноатлантическият естаблишмънт израства точно в тази епоха на изключение, формирайки либералната си идентичност през процеса на една алтернативна реалност и в неистова опозиция срещу комунизма.
Не е изненадващо в такъв случай, че северноатлантическите елити търсят врагове за демонизиране и "чудовища за унищожаване", за да оправдаят моралния си универсализъм и предполагаемото си идеологическо превъзходство, правейки това под транса на абсолютистката идея за уникалността.
В крайна сметка този цайтгайст, по време на който идеологията царуваше напълно, а реализмът рутинно бе отхвърлян, беше съобразен с догматичния абсолютизъм и моралния универсализъм.
При такава стратегическа среда е повече от нормално да се иска тоталност и да се очертава продължаващата геополитическа борба в рамките на екзистенциална опозиция, на борба между Доброто и Злото, която ще раздели фактически света на две.
Днес, същата тази манихейска мисъл продължава да осакатява парадигматичните промени във външната политика. Заблуденото съзнание, което тя формира и промотирането на вярата в двойния мит за незаменимостта и абсолютната изключителност, предполага, че Северноатлантическият блок има определен монопол над доброто и истината.
Не е случайно, че подобни патологични твърдения за "ексепционализъм" и "лидерство" са част от конвенционалните обосновки и интелектуални постаменти за идеологията на Атлантическата империя.
Това чувство за морално превъзходство, в добавка към отношението, което насърчава активизма, утопизма и интервенционализма във външната политика, създаде и засили културата на стратегическото максимално разтегляне на ресурсите и имперско пренапрягане.
Именно тази култура, персонифицирана и доминирана от бейбибумърите и елитът, който тя роди, който от своя страна направи ястребството своя природа, избягва реалистичните оценки на ограниченията на властта, като по навик отхвърля призивите за умереност и въздържане като "изолационизъм".
В действителност обаче, това, което е изключителната част в заблудата на абсолютиския ексепционализъм на Pax Americana и либералната хегемония, както и лицемерието, е лицемерието породено от това, че дълго време на са имали конкуренция и спирачки пред властта си.
Конфронтацията може да започне още от предизвикването на бейбумърския елит, както и с агитирането на контра-елит, който да предлага различен светоглед.
Постигането на такава парадигматична промяна изисква и огромна генерационна промяна - да се пенсионират старите елити и чиновници, и да се поставят по-добри на тяхно място.
Време е старият естаблишмънт да приключи царуването си, позволявайки на една млада кохорта от милениълите (поколението родено през 80-те и 90-те) и пост-милениълистките поколения да напредне в лидерските позиции.
Милениълите особено, са последното поколение на хора имащи право да гласуват (повече от бейбибумърите), както и първото, което не е повлияно от Студената война. Всъщност, много от тях са израстнали в "еднополюсния момент" на американската хегемония.
Оттук и поколенческата им идентичност не е изградена на дуалистична алтернативна реалност. Свободни от маниакалната фиксация на идеологическото превъзходство, повечето отхвърлят тоталната глобална доминация като нежелателна и невъзможно.
Вместо това светогледът им е формиран от напълно различен набор от изживявания и разочарования. Генерационната им криза е продукт на същата серия от катастрофални интервенции и безкрайни войни по света, най-вече тези в Ирак и Афганистан, както и свалянето на Кадафи, а освен това и от финансовите рецесии и вътрешните противоречия.
Атмосферата на несигурност, нестабилност и хаос създаде недоволство, превръщайки милениълите в прагматични реалисти, които са недоволни от системата, критични към естаблишмънта и естествено скептични към надутите балони и утопични доктрини.
На кратко, това не е абсолютистко и угодническо поколение на идеалисти, а поколение нагазило в реализма и определена перспективност, която извежда на преден план изначалната релативност на властта и истината.
Повечето са били свидетели на опасностите от свръх-разпростирането из света, на лицемерието и морализаторската външна политика, тъй че са активно въздържани и склонни към самоанализ. Като поколение те изглеждат по-малко морализаторски настроени, както и активистки, а вместо това по-задълбочени, умерени и темпераментно консервативни, което им помага да развият усещане за реалполитиката, суверенитета и националните интереси.
Предпочитанието им за неидеологически подход във външната политика предполага, че щом са на власт, ще са по-малко антагонистично настроени и по-толерантни към други сили, както и приемащи плурализма на международната система.
Тази отвореност към цивилизационните различия и глобалния културен плурализъм също предполага, че бъдещите милениълистки държавници ще се придържат към по-скромна, не толкова грандиозна и по-тясна дефиниция на интересите, която се фокусира на ключови цели - запазването на националната сигурност и признаването на сферите на влиятие.
Реформирането и реабилитирането на американския външнополитически естаблишмънт ще изисква не само политически предписания и подробни доклади, но и поколенческа промяна.
За да трансформираме и "поведем" северноатлантическата външна политика, задачата ни днес е да засилим и изведем на преден план тази промяна. Щом това се случи, идващите милениъли би трябвало да са по-добре позиционирани, за да свалят заседялите се и рутинизирани идеолози на империята, сменяйки ги с по-голям фокус на партньорството, воден от идеята за взаимни интереси и ангажимент за подялбата на планетата с другите велики култури на света.
Този нов подход изисква Америка да води чрез пример, показвайки ползите на свободата и конституционната република у дома, без насилственото налагане на тези ценности навън.
Подобен възглед значи да се изоставят принудителните смени на режими, както и ерозиращите проекти за изграждане на нови нации и демокрации.
В този многополюсен свят, Америка ще бъде готова, динамична и равноучастваща в гарантирането на устойчив мир, рамо до рамо с другите световни велики сили, действайки като "нормална държава в нормално време". Отразявайки духа на републиканското управление автентично е по-наложително сега за всички северноатлантически жители, отколкото продължаването на утопичната картинка на блестящия град на хълма.
Превод: СМ