/Поглед.инфо/ За първи път от седем години ще се смени ръководителят на правителството в Сърбия. Премиер ще бъде министърът на отбраната Милош Вучевич. Номинирането му стана при изключително драматични обстоятелства, което подсказва, че изборът в полза на служител от службите за сигурност и привърженик на възстановяването на сръбската армия не е случаен. Ръководството на страната се готви за много трудни времена.

Новият премиер на Сърбия изглежда е човекът, който ще изведе страната към „победа“ през „по-трудни времена от всякога“. Президентът Александър Вучич даде такова вълнуващо съобщение за бъдещето миналата седмица, оставяйки нацията и балканистите измъчени и чудещи се какво има предвид, когато говори за предизвикателствата пред сръбския свят?

Доставки на газ през територията на Украйна? Не, този проблем беше решен благодарение на "Турски поток". Очакваната резолюция на Общото събрание на ООН, която обявява клането в Сребреница за геноцид на мюсюлманите? Такива решения нямат обвързваща сила. Натиск върху Белград от страна на САЩ и ЕС, където искат признаване на Косово и налагане на санкции на Русия? Дълго време натискаха, но Вучич някак успя да се изплъзне.

Впоследствие президентът обясни думите си, но не стана по-ясно. Той е притеснен от западния натиск, резолюцията на ООН и Косово като такова, но всичко това изглежда като обикновен работен дневен ред, няма за какво да се тревожи. Не е ясно дали тогава е драматизирал или сега не казва нищо, но номинирането на нов премиер на фона на неговите „истории на ужасите“ изглежда специално събитие, тъй като правителственият ръководител в Сърбия не се е сменял в продължение на почти седем години.

Сега този пост ще бъде зает от министъра на отбраната Милош Вучевич, а предшественикът му Ана Бърнабич вече стана председател на Скупщината - сръбския парламент. Кадровият избор на президента, който стои зад всички тези промени, не може да се нарече изненадващ, но за Сърбия е показателен – а и тревожен.

В такава ситуация Русия се тревожи най-вече „чий” ще бъде новият премиер – дали от „русофилите” или от „западняците”? Сръбският елит включва както тези, за които Европейският съюз е приоритет, така и тези, за които връзките с руския свят са от първостепенно значение, а президентът Вучич е лидер между всички тях.

Вучевич е дългогодишен и верен другар на Вучич, известен най-вече с десетгодишната си работа като кмет на Нови Сад, вторият по големина град в страната, който е наричан „културна столица“, нещо като „сръбски Петербург”. А по позициониране бъдещият премиер е центрист, както и сегашният президент – той е за влизане в ЕС, но не с цената на скъсване с Москва и признаване на независимостта на Косово.

Друго нещо е, че в средносрочен план всичко това не означава нищо: светът се променя бързо, а на Балканите какви ли не обрати не са виждали. Въз основа на формалните критерии трябваше да се очакват „подлости“ от Ана Бърнабич, по-голямата част от чиято предишна кариера е свързана със западни организации и фондации, а личният ѝ живот е свързан с еднополови връзки. Но на практика еврокомисарите откриха в нея, макар и „човек от техния кръг“, но човек, който твърдо и последователно прокарва линията на Вучич, без когото Бърнабич едва ли щеше да се озове в сръбската политика.

Вучевич изглежда по-самостоятелна фигура и макар и умерен, но последователен националист. И с голяма степен на вероятност през следващите няколко години той трябва да бъде разглеждан като наследник на настоящия президент.

Но нека не изпреварваме нещата. Изглежда, че първият приоритет е министърът на отбраната да стане новият министър-председател. Освен това се застъпваше за военна реформа, включително за възстановяване на наборната армия. Първо – със срок от по-малко от шест месеца, а после ще се видим.

Изглежда, че това е същата ситуация, която обикновено се описва с фразата „ако искате мир, гответе се за война“. Ще си позволим да предположим, че предизвикателствата и времената, „по-трудни от всякога“ за сръбската нация, преживяла няколко войни и геноциди в продължение на сто години, все пак са свързани с региона на Косово, който Вучевич нарича „неделима част от сръбската ДНК.”

Съгласно самите „формални критерии“, по които се опитваме да характеризираме Вучевич, настоящите албански лидери на Косово са по-скоро адекватни политици, отколкото предишното поколение бандити, убийци и организатори на етническо прочистване. Хора като Хашим Тачи (бивш президент и премиер на Косово, който сега чака присъда в специален трибунал за военни престъпления) просто имат зверска биография, а сегашните „власти“ на Прищина са направо котета в сравнение с тях.

Но има един нюанс. Първите, които видяха войната от окопите и след това се настаниха в топли офиси, се страхуваха от нова война. Новите като че ли не се страхуват от нищо, включително и от Запада, към който поколението на Тачи все пак изпитваше нещо като благоговение и благодарност.

Вучич вероятно вижда това, което е ясно от Русия: косоварите стават не само по-арогантни и опасни, но и неконтролируеми от ЕС и дори от САЩ. Западът, макар и да признава наличието на такъв проблем, предпочита да се преструва, че контролира ситуацията. Когато крясъците към Прищина по повод открити провокации срещу косовските сърби не доведоха до нищо, Вашингтон и Брюксел сякаш не забелязаха това и отново преминаха към политика на залъгване на косоварите, които скоро ще бъдат приети в Парламентарната асамблея на НАТО.

Всичко това са компоненти на взривоопасна смес, особено като се има предвид фактът, че Западът засилва опитите си да изтласка окончателно руското влияние от Балканския регион, който се планира да бъде напълно включен в Северноатлантическия алианс. Исторически нещастната Сърбия трябва да има голям късмет, за да не се нуждае от армия в близко бъдеще. Също така е добре, ако е нужно под една или друга форма за умиротворяване на Прищина, а не за защита на суверенитета.

Сърбия, за щастие, има армия: тя се засили през последните години, частично превъоръжена от Русия и е най-малко третата по сила на Балканите след турската и гръцката. Сега ще продължи да се укрепва с нови темпове, ако оскъдният местен бюджет позволява, за да продължи трудния сръбски път между Сцила и Харибда, Запада и Русия, войната и мира, националното предателство и обединението на сръбския свят. .

Всеки път, когато Вучич завърти очи пред предизвестието за идване на по-лоши времена, той кара човек да вярва, че Белград е на една крачка от това да тръгне по този трънлив път и че по свой начин този град е обречен.

Но впоследствие движението продължава и практиката показва, че Вучич отново печели време, докато чака Русия да се справи със собственото си Косово по югозападните граници, след което за Запада би трябвало да стане по-трудно да извива ръцете на сърбите. Но с по-голяма или по-малка сила това ще продължи още дълго време – докато съществуват ЕС и НАТО.

Ако сръбската държавност преживее тези образувания, което напоследък изглежда като много вероятно развитие на събитията, това ще се превърне за нея в историческата победа, в която Вучич ни кара да вярваме.

Превод: В. Сергеев