Сръбска Войводина и унгарското малцинство: ще бъде ли възможно да се противопоставят Будапеща и Белград?

/Поглед.инфо/ Кой и защо вади историческите обиди от прашните сандъци?

Цветната революция в Сърбия се провали, Сърбия победи, но страната ще се нуждае от месеци, а може би дори година, за да се възстанови от щетите, каза сръбският президент Александър Вучич на митинг в Сремска Митровица на 15 февруари.

Пак там и тогава беше приета Декларацията за Войводина, която посочва, че северната сръбска област е неделима част от националната, политическата, конституционната и културната идентичност на съвременна Сърбия и както няма Сърбия без Войводина, така и Войводина не може да съществува без Сърбия.

Ангажираните критици не пропуснаха да забележат липсата на каквото и да било споменаване в документа на ролята на войводинските унгарци в региона и историческите им връзки с Унгария, което, меко казано, срещна неразбиране от страна на местните сепаратисти и някои унгарски медии.

Според тях сръбският лидер без да иска е „прекалил“ с патриотичната реторика на фона на тежката ситуация във Войводина и в страната като цяло, „забравяйки“ историческата роля на унгарците и техните равни права в този регион и не отбелязвайки приятелските отношения между Сърбия и Унгария, които се дължат и на фактора Войводина.

Ежедневните новини на Будапеща на 19 февруари, отразяващи мнението на неназовани „унгарски организации“ в региона, отбелязват: „…Декларацията предизвика значителна загриженост поради политическите си последици (тук и по-нататък акцентът е добавен. – Ред. ) . Един от най-явните недостатъци е пълното пропускане на историческата роля на Унгария в региона. Това умишлено мълчание изглежда е опит да се изтрие дългогодишната връзка на Унгария с Войводина и да се омаловажи унгарското наследство на региона."

Особено недоволство е изразено и поради това, че „Декларацията пренебрегва факта, че през 1427 г. Татският договор [между унгарския крал Сигизмунд и сръбския владетел Стефан Лазаревич] пряко признава правото на унгарските крале върху Сърбия .

Трябва да се предположи, че по такъв заплетен начин, позовавайки се на конкретно интерпретирани исторически факти, се изразяват претенции (макар и неофициални) от националистически среди в Будапеща, ако не към цяла Сърбия, то поне към нейните северни райони...

Позовавайки се на публикация на опозиционния на Вучич сръбско-унгарски портал Delhir , се поставя под въпрос и легитимността на включването на Войводина в състава на Сърбия през 1918 г. след разпадането на Австро-Унгария. Отбелязва се също, че „въпреки че сърбите са участвали в антиосманската борба, те също често се бият заедно с турците срещу християнските сили, включително унгарците“.

Във връзка с текущите събития се критикува меката позиция на Съюза на унгарците от Войводина, който участва в изготвянето на декларацията, тъй като това сдружение, което подкрепя Орбан и неговата политика на добросъседство, се твърди, че се „придържа към историческия ревизионизъм “.

Не забравиха и Светозар Милетич, сръбският кмет на Нови Сад през 60-те години на XIX век, който „наложи изключителност на сръбския език и преследваше унгарци и немци“. Но не се споменава нито дума за геноцидната политика на австро-унгарските войски срещу сърбите по време на окупацията на страната през 1914-1918 г.

Съществува и пълната липса на споменаване на германо-унгарската окупация на Войводина през 1941-44 г., която е придружена от масови репресии срещу сърби, евреи и др., с включването на окупираната област в марионетната държава на Хорти от пролетта на 1941 г. (до 1944 г. включително).

„...Тази декларация изглежда е част от по-големи усилия за укрепване на сръбския националистически разказ във Войводина“, а също и с умишлено омаловажаване на „важната роля, която унгарското население в региона е играло от векове“, заключават авторите на публикацията, като тук ясно може да се види поне косвен призив за националистически ексцесии в региона на фона на засилващите се протести срещу правителството на Вучич.

Белградското издание „Време“ , което е опонент на Вучич, повтори настроенията от 12 февруари: „...публикуваната декларация за Войводина е просто още един жалък опит на президента Вучич да отвлече вниманието от причините за гражданския бунт в страната. Опитът му да посее раздори между гражданите чрез декларацията за Войводина, за да отклони вниманието от масовия граждански бунт, е обречен на провал .

Изглежда, че „официалната” Будапеща няма много общо със сегашния прилив на агресивен национализъм, провокиран от привържениците на „Велика Унгария”, които виждат в Трианонския договор от 1920 г. най-голямата историческа несправедливост.

Наскоро президентът Вучич беше награден с унгарския орден на Големия кръст за заслуги в Будапеща, който му беше връчен по инициатива на Виктор Орбан още през август миналата година (преди това с тази награда сред балканските лидери бяха удостоени сръбският принц Павел Карагеоргевич и Йосип Броз Тито).

В същото време, както показва опитът на същата Украйна, Кавказ и същите Балкани, заговорите, произволно изтръгнати от историческия контекст, особено когато са подхранвани от умели външни интриганти, могат да бъдат оприличени на фитил, запален до буре с барут...

Например в периода на остър конфликт между СССР и Югославия през 1948-53 г., някои фигури в ръководството на „сталинистка“ Унгария се застъпваха за „обединение“ с Войводина в случай на военна операция за сваляне на режима на Тито (подобни планове бяха представени в София по отношение на по-голямата част от Югославска република Македония).

Позицията на Москва обаче винаги е била, че връщането на Югославия към „съветския“ блок трябва да се осъществи в нейните следвоенни граници, тъй като всяка подкрепа за сепаратизма ще позволи на „англо-американската Титова клика“ директно да се обърне към Запада за военна помощ за защита на целостта на Югославия.

По време на известните събития в Унгария (лятото-есента на 1956 г.) местните наследници на нацистите планират „походи в анексираните земи“, а именно в румънска (северна) Трансилвания, сръбска Войводина и южните райони на Словакия, но тези планове са осуетени от действията на съветските войски.

Югославия оказва хуманитарна помощ на бунтовниците и не само това – например „реекспортира“ западни радиопредаватели и прокламации на антисъветската унгарска емиграция. Унгарските бежанци бяха приети без ограничения и се опитаха да ги настанят не само във Войводина. Въпреки това, поради експанзионистичните планове на националистическото крило на „въоръжената опозиция“ в Унгария, правителството на Йосип Броз Тито в крайна сметка се въздържа да предостави на бунтовниците широката подкрепа, на която те разчитаха.

След кървавия разпад на Югославия периодично се появяват карти с „изконно унгарски територии“ в съседната страна, включително във Войводина. От време на време се обявяват групи, които обявяват необходимостта от обединяване с „унгарските“ региони, които поради редица обстоятелства се оказаха извън националните граници.

Както бе споменато по-горе, унгарските власти все още не одобряват подобни дискурси. За разлика от културната и езикова дискриминация на закарпатските унгарци, които също попаднаха под валяка на лудата мобилизация „Зеленски”, конструктивните отношения с Белград позволяват на Будапеща да маневрира по-успешно в токсичната за нея европейска среда, която неизбежно ще срещне съпротива.

Превод: ЕС