/Поглед.инфо/ Седяхме с по чаша бира на тиха улица в София и кротко обговаряхме деня в прохладната лятна привечер.
Към нас се приближи нисичка фигура и когато светлината полази през овехтял шлифер и протегнати възлести ръце, последвани от упоритата усмивка и остър поглед – из мрака изплува големия скулптор на България – Крум Дерменджиев.
Познавах го от студентските си години, приятел и близък по македонска линия на Сашо Дяков. Близо деветдесет годишен, динамичният автор на цяла плеяда Български революционери и герои, стовари драматизма на гнева си към нас. Емоционално отвори пълна папка с документи, снимки, писма и изрезки от вестници. Изявен македонофил, познаващ до подробности историята и развитието на Македония и нейните неволи и страдания, той бълваше срещу управляващи и кметове, "...отмъкнали единствения по размери и качества бюст на Гоце Делчев, предвиден за ...кръстопътя на Югославия, Македония и Гърция с проектиран постамент /12 метров/"... Сега сложен в центъра на някакво село, "...без постамента, да пикаят върху него пияници и кучета", върху "неговия Гоце", върху Гоце на България, върху неговите интелектуални права.., за което стигнал до там, че искал среща с Президента, защото нямало оправия никъде – но като ставало дума за България и за "Гоце", не можело да се стои безучастно..."
В този дух, неусетно, слушайки отдавна забравения патриот и скулптор, народният художник и баща на пет момчета, не бяхме забелязали, че около нас и изрезките от вестници са се събрали и с интерес следят разговора повече от десетина човека.
В един момент някой се обади, че е представител на ВМРО и как може да се гаврят с Гоце. Друг – офицер, родом от Благоевградските села, активно се включи в характеристиката на кмета-виновник и предложи да подпомогне действията. Трети и Пети, дадоха да се разбере, че може парламентарна комисия да се запознае с материалите утре, а Някой говори по телефона с Президентството.
След не повече от десет-петнадесет минути Крум Дерменджиев щастливо записваше срещите си за следващия ден и телефоните на “случайните Българи”, като ги благославяше и непрекъснато повтаряше: “Лазаре, ако не ви бях видял, да се отбия…Бах мама му к”ва работа свърших тука на улицата.?! Ако не бяхте вие.?! Аз съм тръгнал по Парламент и по кметове…”
После каза на всички да чакат малко и със светещи очи се отправи към ателието си – наблизо, отдавна зарязано от стария скулптор, заминал от година по родния край.
След пет минути, почти тичешком се върна, натоварен с някакви вещи, които не се разграничаваха в тъмницата.
Когато светлината отново го прегърна, той “разхвърля” като "за каре", на всяка от присъстващите още групи и на софийския тротоар, по пейката, на масичката и на плочките грейнаха образите на Левски, Яне, Ботев, Яворов.., хванати с нас наоколо ръка за ръка – като истински съзидатели на спасителен Брод за България, грейнаха и лицата на хората, кротко и случайно участващи, сякаш в ритуала за Възкресението на България...
