/Поглед.инфо/ Канада спря разрешителните за износ на военни продукти за Турция. Това се дължи на появилите се информации, че безпилотни самолети от турско производство се използват във военните действия в Нагорни Карабах. А те са оборудвани от своя страна с канадски сензори и лазерни системи за насочване.

В отговор турското външно министерство разкритикува Отава за двойни стандарти и несъответствие с "духа на сътрудничество", освен това го обвини, че заема тази позиция далеч не за първи път, а още от началото на военната операция "Извори на мира", която Турция стартира през октомври миналата година в североизточна Сирия.

Този инцидент допълни колекцията от външнополитически различия и конфликти в Анкара. Трудно е да се опише случващото се по друг начин, тъй като изглежда, че турският президент е решил да се скара с всички международни партньори по най-широк кръг от въпроси.

Реджеп Тайип Ердоган се превръща в икона на радикални патриоти по целия свят, не само турски. Той олицетворява мечтата им за национален лидер, който върви към целта си, действайки праволинейно, не обръщайки внимание на препятствията и заемайки официално възможно най-твърдата позиция по който и да е въпрос.

Това несъмнено е уникален случай в съвременния свят, особено след като говорим за такава забележима регионална сила като Турция.

Почти всеки държавен лидер е редовно критикуван за прекалена предпазливост, половинчатост и готовност да направи неподходящи компромиси, за уклончивост и дори пораженчество. Подобни упреци се отправят и към Путин, икъм Тръмп, и към Си. Най забавното е, че доста често подобни обвинения се чуват от пряко противоположни страни. Например, Ангела Меркел за едно и също е едновременно обвинявана, че е изпълнявала заповеди отвъд океана и че е провеждала политика в интерес на Кремъл.

Причините за това явление са очевидни: държавният глава, когато взема решения по сложен въпрос, е принуден да вземе предвид толкова голям брой фактори и ограничения, че резултатът често е такъв, че поражда различни обвинения, включително и за измяна на националните интереси.

На този фон турският президент, разбира се, впечатлява с обхвата на своите геополитически игри, които той играе едновременно, както и с принципиалното игнориранена интересите на други участващи държави.Неговата предизвикателно-скандална позиция включване само готовността във всеки моментда заплашва да прибегне до военни методи, но и да го направи в действителност: Сирия, Либия, изострянето на отношенията с гърците, сблъсъците с НАТО (заради С-400) и сега - Нагорни Карабах.

За разлика от всички други сили, участващи в урегулирането на арменско-азербайджанскияконфликт, поддържащи позицията за мирно уреждане, Турция не само подкрепя Баку, но и като цяло настоява за военно разрешаване на конфликта - което си е направо глупост за съвременната политика.

Като цяло турският лидер се насочва към целта да възроди неоосманското величие на своята страна и дори вече е постигнал определени успехи по този път. И трябва да признаем, че подобна линия на поведение наистина има своя чар, особено на фона на игрите под прикритие, задкулисните споразумения и дипломатическите бъркотии, обичайни за международната арена.

Твърде рано е да се преценява дългосрочната ефективност на турската външна политика. Нещо повече, с всеки нов конфликт, в който се замесва Анкара, нарастват шансовете той да не завърши много добре за нея.

Последните години дадоха значителен брой различни примери за това как една страна може да издържи превишаващ нейните възможности външен натиск. Но винаги в тези случаи присъства един фактор: получаването на една или друга подкрепа (дори под формата на просто поддържане на установено икономическо сътрудничество) от други геополитически сили. Между другото, това е важно не само за страни с относително ограничени възможности, било то Венецуела, Северна Корея или Иран. Това важи и за водещите световни сили. Дори за Русия, която има колосални вътрешнизапаси от здравина, позволяващи й автономно съществуване, развитието на отношенията с Китай в най-острия период на конфронтация със Запада през 2014-2015 г., изиграха положителна роля.

И самата Турция има какво да запомни в този контекст - и от събитията от съвсем близкото минало. Съединените щати очевидно присъстваха зад опита за военен преврат през лятото на 2016 г., а Европа, почти без да се крие, желаеше успеха на метежа. Тогава силата - и най-вероятно животът - на турския лидер беше спасена от Москва, която предостави критично важна информация навреме.

Въпросът тук изобщо не е в това, че Ердоган бързо забрави доброто дело, извършено за него - сантименталните съображения са неподходящи в голямата политика.

Друго нещо е по-важно: турският президент пренебрегва основния урок от тази история, а именно, че всички последни външнополитически постижения на страната му станаха възможни в ситуация на игра върху противоречията на други сили: между Русия и САЩ, между САЩ и Европа, в самата Европа. Благодарение на това Анкара получи сериозна свобода на маневриране както в Сирия, така и в Либия и по-надолу по списъка, тъй като винаги имаше сила, за която се оказва изгодно, ако не да я подкрепи, то поне да не се противопостави на поредната авантюра.

Сега, очевидно, Реджеп Тайип Ердоган толкова вече повярва в силата и късмета си, че за кратко време се изхитри, с войнствената си напористост и принципното пренебрежение към чуждите интереси, да успее да развали сериозно отношенията си с всички ключови държави на планетата.

При такива условия, както показва практиката, помощта от Фортунапресъхва доста бързо. Нещо повече, причината за краха често може да не е коварния план, замислен от враговете, а отсъствието, дори и на слаба, но навреме протегната ръка за помощ.

Превод: ЕС

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели