/Поглед.инфо/ Институцията „Еразъм“ (Европейска регионална програма за действие и мобилност на студенти) изпълнява една от специфичните идеологически функции на космополитните си господари чрез дистопично социално инженерство.

Създадена през 1987 г., програмата „Еразъм“ всъщност е проект за образование и ортопедизация на ума и тялото, който налага на младите поколения интернационална мобилност, постоянна експатриация, приятно скитане, космополитно поведение и обща дезориентация (т.е. премахването на териториални, исторически и културни корени) като референтни ценности.

Ортопедизирането на ума подправя и моделира въображението на младите хора в либерално-либертариански дух, възпитавайки „момчетата от Bocconi“ (универитетът Bocconi в Милано, Италия, е център за научни изследвания в областта на социалните науки, бел.пр.) в съответствие с новия морален ред – изоставяне на корените си, отказ от национална принадлежност, забавления без граници (обучението играе изцяло второстепенна роля) в безкрайния свят на глобализма и космополитното включване.

Програмата за превъзпитание „Еразъм“ цели също новите поколения да привикнат към „етиката“ на времето на деизация, към новия космополитен „временен морал“, насочен към номадство и дерегулация, експатриране и делокализация.

За студентите, програмата „Еразъм“ е като нова задължителна военна служба с масова дисциплинарна стандартизация и кодове за разкрепостено, консуматорско обществено движение, насърчавайки постнационалното лутане да изглежда модерно така, че самата логика на гъвкавото натрупване на Капитала да осъди на обричане новия постмодерен плебс. Сублимира се онова, което Марчело Венециани (италиански журналист и писател, бел.пр.) определя като „нещастно състояние на самотните маси, преживяващи мъката на едно разпаднало се общество.“ Нещо повече, това състояние се „трансформира“ в еманципиращ шанс за осъдените нови поколения „невророби“, манипулирани от убедителната сила на бляскавия тоталитаризъм; или по думите на Пазолини (италиански поет, писател, драматург, филмов режисьор и актьор, бел. пр.) – „от новата култура на потребителската цивилизация, т.е. от новия и най-репресивен тоталитаризъм, който някога е съществувал.“

Студентът по програмата „Еразъм“ трябва да си води собствени бележки от дневника на Жорж Батай (френски философ и интелектуалец, бел. пр.) от 1940 г. и да усвои това, което може да се разглежда като обща рамка на постмодерната епоха: „Искам само да се напия, да живея.“ И по-нататък: „Вече не искам да имам друга страст освен свободния живот, грубия си, спазматичен танц, безразличен към всякаква ‘работа’.“

Без преувеличение, в културната сфера „Еразъм“ се представя като ново предложение за начина на живот на новите поколения в интегралния космо-маркетинг, като нова структура в постоянно превъртащите се глобални финансови потоци, които нямат територия и винаги търсят по-добри възможности за печалба.

Целта е да се обучат и също да се ортопедизират новите поколения в гъвкав космополитизъм и разочарован фидеизъм – с вярност към единствения модел на организация на икономическите и социалните отношения, който им е позволено да знаят.

Струва си да припомним публикуваната през 2016 г. от издателството на университета Bocconi агиографска[1] брошура на Сандро Гоци (италиански политик, бивш зам.-държавен секретар по европейските въпроси, бел. пр.), озаглавена Generazione Erasmus al potere. Il coraggio della responsabilità („Поколението ‘Еразъм’ във властта. Предизвикателството на отговорността“), възвеличаваща „света без граници и без ограничения“ на новите млади хора, обречени без стабилност на номадство и без задръжки на забавления, възпитани в космополитни, постнационални ценности, които са в основата на процеса за приобщаване на Евросъюза към цялостно подчиняване на света на Капитала.

Отвъд подсладените истории за красивите млади хора, в епохата на демографския преход (иначе казано – спад на морала и раждаемостта), „Еразъм“ насърчава мобилността на новите поколения като необходимо следствие от мобилността на пазарите на труда и от практиките на делокализация; която – необходимо е да се подчертае, няма нищо общо с придобиване на културен опит от образователното пътуване, с научните изследвания, провеждани в чужбина, нито с историческия наратив на Grand Tour (британски телевизионен сериал, създаден за Amazon, бел. пр.).

По-точно, „опитът“ или пътуването на духа, както подсказва немското Er-fahrung – вътрешното преживяване от пътуването, за „да стане [човек] познавач на света“ (Inferno, XXVI, v. 98), не е творение, създадено ex nihilo (от нищото, бел. пр.) от Еразъм, нито пък съществува благодарение на него.

Нещо повече, пътешествието на Гьоте или преди него на Монтен, завършва парадоксално, като бива разтворено от програмата „Еразъм“, която го пренастройва в отчуждената форма на принудата, насочва го към мистиката на странстването и емиграцията; и вместо младите хора да изпитат многообразието на света, те се „образоват“ в абсолютната монохроматичност (способност на организмите да възприемат само интензитета на светлината, без да съобразяват спектралната композиция, бел. пр.) на глобализацията и в противопоставяне на всяка форма на стабилна и определена идентичност.

Накратко, тези студенти се индоктринират в космополитизъм без граници (като постоянното свободно движение на стоки), основан на премахване на всички физически и психически граници, отхвърляне на всякаква пространствена стабилност, на всички екзистенциални корени (постоянна работа, гражданство, семейство и т.н.).

Свободното движение на стоки поражда по свой образ и подобие свободното движение на хора, които на свой ред се принизяват до ранга на стоки, придвижвани по гладката плоскост на световния пазар въз основа на закона за търсенето и предлагането, който е станал планетарен; и свързаната с това възможност на архитектите на глобализма и принципа laissez faire (позволено е всичко) да максимизират печалбите, винаги в ущърб на работниците и околната среда, на правата и сигурността.

Така, мобилността, възхвалявана като възможност за преместване и работа, се превръща в ограничаване – в безкрайно движение в неограничените пространства на глобалния пазар. Теоремата на Хераклитовата школа, според която πάντα ῥεῖ (всичко тече), се анулира от глобалистката аксиома „всички текат“.

Програмата „Еразъм“ не е нищо повече от модното и пленително лице на постоянната делокализация и принудителното експатриране, на които Капиталът обрича народите на планетата. Човекът-стока в цивилизацията на „Еразъм“ циркулира навсякъде в името на Капитала по опустошените земи на света, сведен до състоянието сам да бъде обект на пазар без граници и следователно до нищо, което да му е чуждо.

Неолибералните мозъчни тръстове, бизнес училищата с изключителна употреба на английския език и университетските кампуси, преосмислени като аванпостове на уникалната мисъл за подкрепа на реално съществуващите класови дисбаланси и сами свързани с основните наднационални институции на финансовата система (от миланския Bocconi до London School), се явяват като пространства на маркетизираната формация, сведена до познавателно предприятие, до ковачница на глобалистката forma mentis (форма на ума) за младите членове на поколението на програмата „Еразъм“. Ако вложим думата „танк“ в играта на думи, може да се твърди, че неолибералните think tanks (мозъчни тръстове) са „танковете“ на полит-коректния и етично корумпиран единен начин на мислене.

Те възпитават на яростна борба срещу символите на собствената си традиция, срещу образите на историческата си цивилизация, със сляпа еуфория прегръщат иконите на стоковата форма и неконформистките стилове, наложени от потребителския конформизъм. Към представителите на поколението на програмата „Еразъм“ със сигурност може да приложим думите от „Лутеранските писма“ на Пазолини: „Децата около нас, особено по-малките, тийнейджърите, почти всички са чудовища. Физическият им облик е почти плашещ, а когато не е плашещ, е дразнещо неприятен.“

Постмодернизацията на съзнанието в приятелски настроените към бизнеса западни университетски кампуси се осъществява чрез пропагандиране либерализма като единствена идеология – културно лява и икономически дясна. Те тайно наричат „обучение“ масовото производство на missologists (следовници на мисията), презиращи логоса на Платон, способни само фанатично да повтарят реда на господстващия дискурс. Те критично разпространяват в мрежите онова, което Joel Kotkin (ст.н. сътрудник в Chapman University, Калифорния, специалист по демографски, социални и икономически проблеми на САЩ и в света, бел. пр.) определя като джентълменски либерализъм на ада, либерализъм за привилегированите класи, благоприятстващ господството на управляващата класа и възхваляван от сервилната постмодерна левица. Точно както героят от „Модерни времена“ на Чаплин вече не е свободен да се освободи от автоматизираното производство, така и човекът, проектиран в Новия световен ред, не може да се освободи от автоматизмите на полит-коректната единна мисъл.

Медийният цирк, журналистическият клир и интелектуалните въжеиграчи почти изцяло са заразени от „неолибералния папагализъм“. Всъщност в подкрепа на хегемонистичния неолиберален ред е създаден цял идеологически блок или, ако предпочитаме речника на Грамши – „цяла интелектуална каста“.

За тази демофобски настроена интелектуална каста национално-народностите класи нямат реално значение, освен като проблем, когато издигат искания за заплати и социални права, когато ратуват срещу неолибералната глобализация и от време на време – когато се проявяват в неподходящи форми на гласуване, противоречащи на това, което меркантилните елити вече „суверенно“ са решили в своите тъмни управителни съвети.

В случаите, когато национално-народностите маси се осмелят да изоставят своята пасивност или в редки случаи, когато излизат на улицата, за да повдигат въпроси, различни от разрешените (а последните изключително съвпадат и с правата на консуматорската либерализация на онези от „цветовете на дъгата“), тогава интелектуалната каста се „активира“ и се „отцепва“ от космополитното господарство: тя се намесва, като дава уроци на масите, превъзпитавайки ги, карайки ги да се чувстват виновни за нездравия си популизъм, за вулгарния си суверенизъм и за жалките си конспиративни приказки; с една дума, те ги ортопедизират, така че да ги приспособят към политически коректната и етично корумпирана единна мисъл и по този начин да разберат по-добре рационалността на това, от което ежедневно им се налага да страдат.

По същество основополагащата суперструктура на Новия световен ред е в съответствие с постоянния култ на глобалисткото общество към интегралната индивидуалистична либерализация на потреблението и обичаите, като всичко това е подправено с хуманитарен интервенционизъм и етични бомбардировки срещу народите и правителствата, които все още не са го приели.

Това е, което се разпространява urbi et orbi от академичното светско духовенство и журналистическия естаблишмънт, от медийния цирк, от нестопанските субекти, от неправителствените организации и от хората, които нямат мнение, различно от това на Системата. Съюзът на управляващата класа и администраторите на надстройките – „медийното поле“, както го нарича Пиер Бурдийо (френски социолог, антрополог и философ, бел. пр.), поставя в ход това, което Жан.Клод Мишеа (френски философ, бел. пр.) определя като „Партията на медиите и парите“.

Самата управляваща класа все по-отчетливо показва самото лице на поколението „Еразъм“: с натрапчиво показната си младост и с постоянно демонстрираното желание да се освободи от старите символи на буржоазното общество, вкл. с вратовръзката. Новата детериториализирана управляваща класа става готина и, както французите обичат да казват – глуповата, открита и облечена вече не като буржоа, а като вечния тийнейджър по подобие на Зукърбърг, основателя на колоса Facebook.

Под формата на медиатизираната и бляскава мода, целяща да популяризира космополитния поглед и глобалното номадство като положителен хабитус сам по себе си, програмата „Еразъм“ укротява новите поколения и ги насочва към гъвкав и постмодерен начин на живот, с отпечатък на консуматорство – без нации и граници, с натрапчива ксенофилия (любов и склонност към непознати неща и хора, към неизпитани усещания, бел.пр.) и идиосинкразия (генетично обусловена реакция, проявяваща се у някои хора в отговор на определени неспецифични дразнители, бел.пр.) срещу всякакви остатъци от национално съзнание.

Припомняйки си отново Пазолини, капитализмът се явява, като „нов начин на производство, който не е само производство на стоки, но и на човечност“ или по-точно – на човечност под формата на стока. В този смисъл, потопен в апотеоза на психологическия механизъм на алчното подражание, студентът от „Еразъм“ е алтер егото на младия – и винаги възхваляван от медиите, стартиращ предприемач, който емигрира в Америка, за да открие иновативна компания; и който от върха на индивидуалния си успех проповядва на своите съвременници да се освободят от родните си корени и да станат космополитни предприемачи на самите себе си, излагайки се безстрашно и с радост на конкурентните предизвикателства на глобализацията.

Одухотворено от постмодерния анархизъм на неограниченото желание и неизмеримия каприз, поколението на „Еразъм“ намира своя антропологична референтна фигура в лицето на homo novus – гражданин на света (всъщност, лишен от всякакво гражданство), който навсякъде е у дома, адаптиран към нуждите на света, лишен от каквото и да е постоянно местожителство, еднакво адаптиран към всяко място (всъщност, лишен от всякакви корени), надарен с отворен ум (всъщност, лишен от собствена културна идентичност и следователно „отворен“ за всичко, което системата на потребление иска да му наложи)

От „Политиката“ на Аристотел знаем, че робът е това, което няма връзки и фиксирано положение, може да бъде използван навсякъде и по всякакъв начин. Свободният човек пък – аристотелистки погледнато, е този, който поддържа много връзки и множество задължения към другите, към полиса и към мястото, където живее.

Историята учи, че свободата не се конструира като вид автономия на хаотичния атом, а на основата на етическите корени и привързаността към родното землище. Подобна конструкция по-скоро заслужава името робство, дори ако веригите, които я установяват, са невидими. Това е подчиненост на новия прах на космическия егоизъм и циничните монади[2] в един изкоренен свят без център на тежестта. Свободата обаче се изгражда чрез връзките с местата и с хората и винаги съществува като релационна връзка, а не като съкровена собственост.

От Аристотеловия урок изниква също фалшивостта на сегашния космополитен дискурс, който възхвалява като особености на свободния човек това скитане, тази неизкорененост и тази липса на връзки, които в действителност са най-специфичните характеристики на робството и превръщането на индивида в абстрактно всемогъщ атом, защото е необвързан, но реално безсилен, защото е напълно подчинен на реда на производството и размяната.

За пореден път капиталистическата логика прави така, че възможностите и шансовете за еманципация да изглеждат като възможности и шансове, които, напротив, са осъждане и проклятие за низшите класи на глобализацията, деца на един по-малък Бог. Което с право бихме могли да обозначим като „парадокс на Andrew Ure“ (Андрю Юр е шотландски икономист и химик (1778-1857 г.), автор на „Философия на манифактурите“ (1835), бел. пр.), за който Маркс ни припомня с безпощаден сарказъм. Оспорвайки предложенията за намаляване на работния ден за децата, Юр се опитва „научно“ да докаже, че като работят по дванадесет часа на ден във фабриките и текстилните цехове, те ще пораснат по-здрави и по-издръжливи.

Андрю Юровците на Новия световен ред са тези, които днес оспорват всяко предложение за намаляване на работния ден и екзистенциалната гъвкавост, но и на глобалната конкурентност, лицемерно привеждайки като „научно“ доказателство предполагаемата вреда, която би произлязла от това за доминиращите класи и особено за новите поколения.

Лишени от собственото си бъдеще, младите хора на интегралния капитализъм са вулгарно щастливи в собствената си нищета, която става съблазнителна благодарение на постоянния медиен спектакъл и на разпространените практики на натрапчивото нарцистично удоволствие, клонящо към безкрайност. За пръв път в космо-историческото приключение, както пророчески припомня Ортега-и-Гасет, вулгарната душа има смелостта да отстоява и повсеместно да налага правото си на вулгарност.

Слабо и променливо, дестабилизирано както в екзистенциалните практики, така и във въображаемото, европейското поколение на програмата „Еразъм“ намира своя аналог от другата страна на Атлантическия океан в така нареченото американско Snowflake Generation (поколение на снежинките, бел.пр.), съставено от несигурни и самотни млади хора, както на материално, така и на нематериално ниво, крехки и непостоянни като снежинките.

Достатъчно е да посочим, че тийнейджърите от пристрастеното към модата поколение на „Еразъм“, с добавен космополитизъм на неограничените си желания, са ограничени в мобилността; но същевременно идеологически я подкрепят в отчуждените форми на развлекателната индустрия, на трансгресивното високо, което нарушава всичко неприкосновено; и на онзи нощен живот, който, от една страна, заличава границата между деня и нощта за потреблението и за практиките на хедонизма, а от друга – внушава мита за Хераклитовата динамика и тоталната мобилизация – идеологическа кулминация на изцяло маркетизираната планетарна мобилност на капитали, стоки и хора.

Въображаемите трансгресори[3] от поколението на „Еразъм“ са убедени, че бунтът срещу конституираната власт и статуквото се консумира в праксиса на егоизма, в движението на необуздания порив и в строго консуматорския ключ: техният бунт – именно поради тази причина, е апотеоз на господстващия ред, чието потвърждение е скрито зад привидното отрицание. Това ни позволява да потвърдим отново, че истинският антагонизъм никога не е този, предлаган от Системата, а който се установява между този „официален“ антагонизъм и този, който Системата иска да предотврати, тъй като последният е единственият, който наистина поставя под въпрос господстващия ред.

Нощният живот се е превърнал в новия мит за начин на живот, ориентиран към свободното време, към липсата на ангажименти и към забавление без отлагане – животът е сега. В синтаксиса на Пазолини той е non plus ultra (нищо повече от) „хедонистичната идеология на потреблението“, идеалният хоризонт на бляскавия тоталитаризъм на пазарната цивилизация, царството на неавтентичното, където всички се забавляват и никой не мисли за нищо друго.

Превод: д-р Радко Ханджиев

[1]Агиография: силно възхищение от някого и представянето му като съвършен или много по-добър, отколкото е в действителност.

[2] Според питагорейците Монадът е Върховното същество, божествеността или съвкупността от всички неща.

[3] Трансгресия е литературен жанр, в който героите са ограничени от обществените и моралните норми и търсят начин да ги нарушат, да избягат от тях.