/Поглед.инфо/ В началото на осемдесетте години на миналия век Петра Кели с група съмишленици създаде в Западна Германия Движението на зелените, което обедини в редиците си дългокосите младежи, инакомислещите, пацифистки настроените католици и просто недоволните от провежданата политика, силом ангажираща немския народ в изострения конфликт между двете велики сили. За месеци новата обществена формация придоби изключителна популярност и стана ядрото, гръбнакът на Антивоенното движение, което буквално завладя цялата страна, после се прехвърли през границите и и започна да се шири из цяла Европа. Тогава нарекоха Петра „Жана д,арк на антивоенното движение“. Хората в него бяха се събрали обединени от страха от войната, но главно от желанието да живеят в мир и добросъседски отношения със себеподобните си от другата система.
А беше свят на разгорялата се Студена война, на нажежено до край противоборство между двете велики сили, САЩ и Съветският съюз. Водеше се тя най-вече по полетата на Европа и заплашваше директно живота и сигурността на хората живеещи на континента. Като следствие от надпреварата във въоръжението тогава се появи идиотската идея на едната и другата страна да разположат допълнително свои ракети на европейска територия - така наречените е „СС- 20“ от съветска страна и „Трайдън“ от западна. Започна се всичко онова, което виждаме и в наши дни - да се трупат сили и техника, да се подготвят сценарии и планове наречени отбранителни, а всъщност съдържащи явно агресивни намерения.
В ония години тревогата накара хората да не стоят в домовете си, а да излязат на улицата. Там ги посрещнаха активистите на „зелените“ и ги приканиха в своите редове, а начело на тези всичките действия за съпротива беше Петра Кели. Когато движението набра необходи- мите сили, реши да се включи в политическата борба и участва в изборите със своя партия. Сигурно не много си спомнят кадрите от репортажите показани дори и по нашата телевизия, когато за пръв път в бундестага влезе тяхната фракция - младежи с дълги коси, с дънки, с кецове и с якенца, целите избродирани с пеперудки и символи на антивоенното движение. Те минаха наперено покрай банките с традиционно облечените свои колеги депутати и заеха мястото си в бундестага. Бях впечатлен особено от вида на Йошка Фишер, който беше счел за нужно да мине по пътеката към банките в бундестага както си ходеше по улиците - с брезентова торба от противогаз, с развързаните кецове, с навитите ръкави и развихрени дълги коси. Никой не предполагаше тогава, че след време той ще бъде външният министър на Западна Германия.
Като говорим за всичко това е редно да кажем коя беше Петра Кели, да проследим накратко пътя, който я доведе до улицата, а оттам в бундестага.
Родена беше през 1947 г. в Грюнцбург, малко баварско градче край Дунава. Името й по баща е Петра Карин Леман. Баща й, Рихард Зигфрид Леман е бил журналист. Той ги оставя, когато тя е на седем години. Майка й се оженва за американския офицер Джон Кели и си сменя името, което по-късно взема и Петра. В Грюнцбург Петра учи в католическо училище с девичи интеренат и още тогава иска да стане доминиканска монахиня за да работи в Африка.
Учи политология и световна политика в Американския университет във Вашингтон и защитава бакалаварска степен. Включва се активно в антивоенните действия там. През 1968 г. е ангажирана в щаба на Робърт Кенеди, а след неговото убийство в щаба на Хуберт Хъмфри. Плаче, когато последният губи изборите от Ричард Никсън.
Важен момент в развитието й се случва, когато през лятото на 1968 г. отива да види баба си в Берлин – Кунигунде Бирле, към която е много привързана. Двете решават да си направят една екскурзия до Прага и … стават свидетели на инвазията на войските на Варшавския договор. Събитията от 1968 г. изцяло оформят светогледа й и най-вече отношението й към великите сили. Заслужава да се отбележи и още един факт от биографията й, който оказава влияние при изграждане на възгледите й. Когато сестра й се разболява от рак, тя успява да уреди среща на семейството й с папата. Това за съжаление не помага и сестра й почива 1970 г., след което Петра се отказва от католическата вяра и напуска САЩ.
През 1970 г. се връща в Европа и продължава следването си в Университет в Амстердам, където защитава докторската си титла. От 1971 г. работи като практикант в Европейската комисия в Брюксел и там живее една година с третия си „баща” – Сико Мансхолт, роден 1908 г., който е шеф на Екокомисията към ЕС. Заради увлеченията й към по-възрастни мъже, хората около нея така наричат нейните „съподвижници в живота”, както е точният превод на термина в немски език за съжителството без брак.
През 1973 година става член на СДПГ, но в началото на 1979 година в деня на годишнината от смъртта на сестра си тя напуска СДПГ, протестирайки срещу нейната позиция по ракетния проблем. Малко след това през март същата година вече е съорганизатор на така нареченото „Отделно политическо обединение ”Зелени” и става водач на листата за европейските избори. В началото на 1980 г. вече е съучредител на партията на „Зелените” и заедно с Август Хауслайтер и Норберт Ман става един от тримата говорители на ръководството й. По това време и на примера на новата партия тя развива своята теория за създаване на Анти-партия-партия. Не се възприема като партиен функционер, а просто използва партията като инструмент за ефективно въздействие на обществените движения в политическата система.
През 1980 г. се среща с ген. Герд Бастиан, новият й „баща“ и подкрепя на създадения от него „Крефелдски апел“. През октомври 1981 г. на партийния конгрес на зелените в Офенбах, Петра отново е избрана в ръководството, а в началото на 1982 г. получава Алтернативната нобелова награда за мир.
1983 г. е апогей в политическото й развитието – превърнала се е в „звезда”, „медиум” на Движението за мир. Провежда най-силната си политика на „последния час”. През март влиза от баварската листа на „зелените“ в Бундестага, където остава до 1990 г. Заедно с Ото Шили и Мари-Луизе Бек е говорител на фракцията и член на комисията по външна политика.На 4.5.1983 г. държи първата си реч в Бундестага и обръщайки се към Кол заявява: „В мазата на Запада, както и в мазата на Изтока има доста много трупове още”. На 12.5. същата година е сред организаторите на протеста на Александърплац, заедно с Герд, с Лукас Бекман, Габи Потхаус, Роланд Вогт, където по нареждане на Хонекер, управника на ГДР е задържана, а после освободена. По същото време пише писмо до Брежнев, лидера на Съветския съюз като го призовава да не пречи на инициативите за мир и спазването на правата на човека. От 1 до 3 септември 1983 година участва в мирна блокада на американската база в Мутланген и Битбург. В периода 18.9-4.10. отново е на посещение в САЩ, където е наградена от организацията „Жени за мир” с наградата „Жена на годината”.
На 26.10. 1983 година е приета в Екатерининската зала на Кремъл от съветски функционери сред които и маршал Язов. На 31.10.1983 г. е приета по негова покана и от Хонекер. На 21.11. 1983 г. под нейно ръководство се прави последен опит да се спре решението на Бундестага за разполагане на ракетите, като по време на приемането му се организира мирна окупация на парламента.
И... не успява. Ракетите започват да се разполагат.
От 1984 г. започва разочарованието и спада в политическата й активност и това касае най-вече отношението й към „зелените“. Тя не може да приеме превръщането на „зелените“ в „нормална“ парламентарна сила, водеща политика на „максимален компромис“. На 3.4. 1984 г., след като не е избрана в ръководството на фракцията, тя реагира остро. „Пламенните обвинителни призиви заглъхнаха в парламентарната зала”, казва на своите съподвижници. А в едно интервю заявява:”Зелените не са толкова важни за мен. Те се надцениха”.
През 1987 г. отново с нов мандат е в Бундестага. Участва в Московския форум за мир, на който се среща с Горбачов и Сахаров. Активно се бори за правата на хората от Тибет, среща се с Далай Лама.
1990 г. е край на вътрешнополитическата й кариера. С Бастиан са напълно изолирани от „зелените“. В медиите се появяват и първите сигнали за съпричастността на Бастиан към тайните служби на ГДР и СССР. За съжаление малко е известно, как Петра е преживявала всичко това, без да се откаже от връзката си с него.
Идва фаталната 1992 година и започва хронологията на нейното само?-убийство ... До днес все още забулено в мистиката на всякакви предположения.
Познавах лично Петра Кели. През 1982-83 години аз често посещавах Западна Германия. Като аспирант събирах материали и изучавах политическата обстановка, което беше свързано с работата ми по дисертацията. Предмет на изследванията ми бяха антивоенните активности на политическите и обществени сили там. Следях нейните изяви и при възможност участвах в тях. Щом намереше време за мен, тя споделяше открито всичко, което я вълнуваше. Някои от хората около Петра все се шегуваха, че „съм им ясен“ с какво се занимавам. Тя винаги ги репликираше в моя защита. „Няма лошо, казваше, нека оттатък да знаят кои сме и какво правим.“ Слушал съм гласа й – леко дрезгав, настървено задъхан, огласящ без микрофон площадите. Гледал съм как хората поемаха всичко изречено от нея сякаш омаяни от призивите й. Седял съм с нея и другите по на бира след митингите, когато все още неизстинали обсъждаха нещата, които са получили като заряд от срещата с хората и крояха планове за това какво още трябва да се направи. Тя беше извор на политическа енергия, вулкан от страст и емоции, от до бяс напрегнати нерви, всичкото заложено в каузата за постигане на мир, за предотвратяване на войната. Винаги съм бил с убеждението, че немците особено баварските бюргери е трудно да ги изкараш на улицата, да ги откъснеш от креслата пред телевизорите, а Петра успяваше и не само го правеше, а увличаше след себе си значителни маси от хора. Не винаги на улицата, но и в домовете си следейки нейните изяви, те категорично заставаха на позицията й в борбата за мир.
Нейните послания е невъобразимо човек да ги предаде в хартиено-словесен вид и все пак ми се иска да процитирам някои от нещицата, които тя ни остави. Дори само ако ги прочетете на глас, малко от малко ще усетите нейното присъствие.
Любимото й животно беше чайката, любима книга - „Чайката Йонатан”.За нея казваше: ”Вие трябва да разберете преди всичко, че чайката е абсолютната идея за свобода”.
На друго място заявява: „Каквото си сложа в главата, трябва да го докарам до край. Винаги имах усещането, че времето може да не ми стигне, и от това получавах някаква луда енергия и някакво откачено желание за живот”. Не случайно нейни кумири бяха Роза Люксембург и Жана Д-арк.
„Каквото исках да постигна, получих. Плащам за това с моето здраве. Като че ли съм полудяла, но сърцето ми постоянно ме увлича към повече и по-хубави неща”
„Не търся конкретен противник, боря се срещу атомната ситуация като такава”
„Вярвам в силата на доброто, правя Анти-партия-партия за да можем навсякъде силно и категорично да се намесим”.
„Силната държава /имаше предвид ГДР/ потиска, преследва, инкриминизира, но тази така наречена сила, свидетелства за слабост, господин Хонекер!”
Ген. Маркус Волф, както винаги прецизно точен в оценката си, каза веднъж за Петра: ”Беше жена, чийто чар беше в състояние да накара и най-агресивните ястреби да се вслушат в нейните призиви за по-мека политика”
Петра заслужава да заеме мястото си в пантеона на жертвите на Студената война, отдали живота си за каузата на мира.
Формално погледнато Петра и нейното антивоенно движение, партията на зелените не успяха да спрат разполагането на ракетите. Набучиха ги из Европа и от едната и от другата страна веднага след 83-а година. Едва ли не като категорично доказателство, че на европейската територия се разпореждат само великите сили и никой друг. Това обаче което направиха Петра и зелените като накараха хората да излязат по улиците и недвусмислено да заявят своята позиция, явно подсказа на властимащите, че има червена линия. Бутоните не бяха натиснати и ракетите останаха в силозите си, а народите на Европа оцеляха. Тогава този трагичен катарзис на неуспеха явно повлия на Петра. Освен това, онова което тя видя в развитието на партията на зелените още тогава я накара да се дистанцира от политическите надпревари и да остане борец за доброто и мира по света в чист вид, не оцапана от политическата интрига. Явно беше предугадила бедата, която е постигнала „зелените“, беше прозряла онова, което предстоеше да се случи с тях. Дълго време не можех да приема случващата се през следващите години мимикрия при „зелените“. Аз ги познавах. До ден днешен си спомням разговорите ни с Йошка Фишер, със „Зелената Ута“, с Лукас и с другите. С какво ги купиха, с какво ги обработиха, та се превърнаха от представител на най-активната част от обществото в защита на мира в обезличена традиционна пронатовска партия, агресивен стожер на военолюбците, чийто политическа платформа в момента категорично отхвърля всякаква мисъл за мир или преговори. Достатъчно е човек да чуе думите на видната политическа деятелка Щрак-Цимерман или на недомислието Бербок, да не говорим за фон дер Лайен - все жени и майки - за да изтръпне при мисълта, че тези дами не личи най-малкото дали мислят за своите деца.
Все още пустеят улиците на Европа, тук-там през някой уикенд ще се събере свито общество, което ще се реши да заяви очевадното, че застрашително се приближаваме към това да направим нашия континент „Еврошима“, както казваше Петра. Същото става и у нас. По това си приличаме с немците, нас не можеш ни изкара лесно на улицата. Пак ще трябва да се надяваме, че страхът ще повлияе на хората вечер освен да си пият питието да помислят и осъзнаят най-важното, че животът ни е поставен на карта. И не само нашият, а и този на децата ни. Затова слушайки, гледайки и четейки коментарите у мен с усещането за надвисналата над нашите домове нова световна война всеки ден все по-натрапчиво в главата ми чука един и същи рефрен:
„Петра, къде си? Нужна си ни сега и то спешно!“
„Няма път към мира, мирът е единственият път! Земята няма авариен изход!“ Тези изтръгнати от сърцето й думи би трябвало да прокънтяват из цяла Европа, и източна и западна. Дай боже, да ги чуят и които не искат да ги слушат, за да могат по добре да видят и което не искат да видят. И … дано оцелеем и този път.