/Поглед.инфо/ В момента има "извънредно положение" в Бейрут. Не, не за да се справят властите с разрушителните последствия от експлозията на пристанището, която остави 200 загинали или изчезнали, над 6000 ранени и 300 хиляди бездомни. Причината за "извънредното положение" е за да бъдат защитени политическите и икономически елити от гнева на ливанското население, които така или иначе бяха на колене преди експлозията от 4-ти август.
Колко гнила е държавата Ливан?
Дори преди Ковид-19 и експлозията, една трета от ливанците бяха безработни, а половината живееха под линията на бедността. Ливанската лира (която Ливанската централна банка върза с долара през 1993) загуби 80 % от стойността си на черния пазар от миналия октомври, когато избухнаха протести срещу корупцията в системата.
Цените на най-основните стоки са се увеличили тройно през тази година. Оттогава нещата вървят все надолу. С инфлация от 56 % на месец, най-бедните едвам могат да си позволят коричка хляб, докато дребната буржоазия и професионалните сектори губят работите и домовете си.
Тъй като Ливан внася по-голямата част от хранителните продукти, от които се нуждае (а зърнените му запаси за 6 седмици бяха складирани в силосите на вече унищоженото пристанище), цените на храната достигнаха астрономически нива. Най-бедната част от населението, особено онези 1-2 милиона сирийски и палестински мигранти, са изправени пред гладна смърт.
Може би единствената истинска изненада е, че протестите от миналия октомври не започнаха по-рано. Ливан е трети в света, когато става въпрос за дълг спрямо БВП, но можете да си представите що за управляваща класа има, след като страната е и номер 4 в списъка на милиардери на глава от населението на планетата. Горният 1 % от населението прибира 25 % от Брутния вътрешен продукт.
Много гняв има не само срещу управляващия елит, но и срещу банковата система, която го фаворизира. Някога, Ливан и банкерство бяха синоними. Това бе особено вярно през 1950-те в поствоенния капиталистически бум, където щедрите лихви и по-свободните банкови регулации, направиха страната атрактивна за всеки, който притежаваше все по-нарастващ брой арабски петродолари, както и за притока на пари от богатата ливанска диаспора на Запад.
Някога наричан "Швейцария на Близкия изток", Ливан имаше банков сектор, който бе един от малкото успехи на държава, разтърсвана от вътрешна гражданска война и външни империалистически намеси.
Ливанската централна банка, Banque du Liban (BDL) дори успя да излезе сравнително непокънтана от глобалния спекулативен балон през 2007-2008. Управителят й от 1997, Риад Салам доби репутацията на финансов магьосник заради това, че съветваше инвеститорите да влагат парите си в неговата банка, вместо в "несигурната" световна финансова система.
Поддържайки връзването с долара и предлагайки нелепо високи лихвени проценти (14 %), той продължи да се радва на доверието на ливанската диаспора и много други инвеститори.
Единственото, което банката не направи, бе да даде заеми на ливанските предприемачи, за да създадат стабилна индустрия, тъй че Ливан внася 80 % от всичко, което консумира.
Това значеше също, че данъчните постъпления са ниски, поради което един бюджетен дефицит следваше друг. Банката покриваше правителствените дефицити, печатайки ливански паундове. В резултат на това, официалният курс на местната валута срещу долара стана фикция и се формира черен пазар на долари.
"Финансовото инжинерство" на Салам, както сам го нарече, бе само една огромна Понци схема. Тя зависеше изцяло от нови депозити, за да се платят лихвите по предишните дългове и обещания.
В началото на 2019-та, когато дългът стана толкова голям, а приходите не покриваха дори плащанията по лихвите, цялата схема почна да се разкрива. Салам се опита да го прикрие, но когато издаде нова заповед, изисквайки всички офиси за валутен трансфер, като "Уестърн Юниън" и "МъниГрам" да плащат само в ливански паундове, а не долари, дори когато трансферите бяха специално в долари, котката избяга от торбата, тъй да се каже.
За народа на Ливан стана изключително трудно да получат парите си, особено ако искаха твърди долараи (които първо бяха ограничени до 300 на ден, а после до 50 и то само, ако чакаш няколко часа на опашка), като в крайна сметка не получаваха никакви долари от банките.
Бунтът през октомври започна, когато правителството се опита да наложи данък върху разговорите в "Уатсап", но зад всичко всъщност седеше осъзнаването от страна на народа, че са били мамени твърде дълго. Банк дю Либан вече бе похарчила милиарди в проваления си опит да поддържа официалния си курс към долара, и в крайна сметка не можеше повече да покрива бюджетните дефицити на правителството. На 9-ти март ливанското правителство отказа да плаща външните си дългове за пръв път в историята си.
Но BDL не е единствената институция, която е отговорна за провала на държавата Ливан. Политици допуснаха различните религиозни групи да се доберат до паричните крави на държавата. Електрическият сектор например се контролира от Свободното патриотично движение, което е политическата партия на президента Мишел Аоун (зет му стана енергиен министър, когато се добраха до сектора). Секторът не получава никакви инвестиции и в страната често има спирания на тока.
Това е само един пример за разделението между управляващите фракции и масата население, който става все по-видим след катастрофата на пристанището.
Улиците са пълни със стъкла на много квадратни километри от столицата, но правителството още не е направило нищо, за да помогне.
Всеки ден доброволци идват в областта около старото пристанище с метли и всичко друго, за да изчистят счупените стъкла. Същите доброволци ходят да дават вода и манаеш (арабски питки). Направете разликата:
"Няма помощ от държавата. Мъже с оръжия все още пазят инфраструктурата й - парламента, централната банка, презираната електрическа компания, всички са барикадирани зад високи стени и бодлива тел. Войници и полицаи насочват трафика. От време на време спират за по цигара и гледат как доброволците се трудят. Като изключим няколко изтощени екипа на гражданска защита, които загубиха десет от колегите си, борещи се с пламъците на пристанището, ливанското правителство остави народа си сам да се справя."
Безотговорността на правителството може да се сравнява само с презрението, което населението има към него. На 8 август демонстрациите се подновиха. Този път бяха по-ожесточени и целенасочени, за разлика от друг път. Бяха и ясни в това кои са виновниците.
"По средата на Площада на мъчениците, бяха извадени символични бесилки за тези, които са отговорни за експлозията на пристанището и корупцията в Ливан. Снимки на президента Мишел Аоун, говорителят на НС Набих Бери, премиерът Хасан Диаб, бившият премиер Саад Харири, генсекът на Хизбулла Хасан Насрала и президентът на Прогресивната социалистическа партия Уалид Джумблат бяха сред политическите лица, които бяха обесени на въжетета символично."
Обесените са лидерите на различните фракции от клептократичния елит, който управлява Ливан от независимостта му. Съперничествата им избухнаха в гражданска война в миналото (особено 1975-1990), но що се отнася до работа с населението, те са обединени от страх от това какво може да се случи по-нататък.
Не е изненадващо, че както винаги, насилието е започнато от защитниците на стария ред. Армията чакаше на площада и веднага щом демонстрантите пристигнаха, бяха посрещнати със залп от гумени куршуми и сълзотворен газ.
Въпреки че бейрутските болници вече бяха препълнени от ранени заради катастрофата, още 238 души бяха ранени, а няколко загубиха и очите си заради гумените куршуми, изстреляни в тълпата на близко разстояние. Бруталността само разпали още повече тълпата.
"Няколко протестиращи нахлуха в сградата на Министерството на външните работи в квартал Ашрафйе, включително офицери и военни, издигайки знамена, на които пишеше "Бейрут, град на Революцията", както и "Разоръжен Бейрут", провъзгласявайки министерството за щаба си, но без да причиняват щети. Протестиращите също окупираха сградите на Министерството на икономиката, Министерството на околната среда и Асоциацията на Банките в центъра на бейрът, както и Министерството на енергетиката в квартал Корниче ел-Нахр."
Според същия доклад, 20 души са били арестувани този ден. Премиерът Хасан Диаб (сложен по искане на Хизбула, след оставката на Саад ал Харири), не само подаде оставка, но го последнаха редица депутати и няколко министри. Всички се състезават за позиция, от която ще излезнат на върха на вълната на недоволството.
Диаб, който подаде оставка заяви, че ще остане още два месеца, за да се грижи за държавата до следващите избори, признавайки това, което целият свят знаеше:
"СТраната е жертва на последствията на голяма катастрофа, която остави унищожителен отпечатък. Катастрофата с пристанището на Бейрут е резултат от вкоренена корупция и дългогодишна некомпетентност."
Ливанският елит е същият като управляващата капиталистическа класа навсякъде от гледна точка на опериране на държавата в съзвучие с интересите и джобовете си.
Всяка от основните религиозни групи е фактически дърава в държавата, а водещите семейства контролират собствени апанажи чрез система от клиентно-патронни отношения. Това е харта на корупцията, която всеки боен вожд или политик използва, за да си купи лоялността на поддръжниците си.
Когато първата вълна на протестите миналата година започна, директорът на центъра Карнеги за Близкия изток, Маха Яахия заяви следното:
"Имате светски или военни вождове, които си разделят икономиката помежду си до някакво ниво."
Изследванията показват, че политически свързани фирми в Ливан се справят по-добре, отколкото тези без връзки, добавя г-н Яахия.
"Що се отнася до работа в публичния сектор, ако не правиш това чрез политическия лидер на религията си, шансовете ти са нулеви и няма значение дали работата е на ниско ниво", добавя той.
Империалистическите ястреми, които кръжат над провалената държава
Това, което ги отличава е странната конституционна рамка, която им позволява да стигнат до такива нива. Зад това има два фактора.
Първият е, че Ливан винаги е бил зона на интереси за различни империалистически сили, като прозорец за петролните богатства на Леванта и Близкия изток. Като много други постколониални държави, границите му са очертани от империалистически съперничества по време на Севъррския договор.
През Втората световна война, Франция, под немска окупация е принудена от британците да даде "независимост" на Ливан, което се случва през 1943-та.
Системата, която е установена е базирана на споразумение за разделяне на властта, започнато от французите дори преди формално да започнат контрола си над бившата османска територия през 1919-та. Когато ливанската държава се формира през 1943-та, на територията й има 18 признати религиозни деноминации. Разделянето на властта между основните религии е базирано на неформално национално съгласие.
Това гарантира, че президентът е християнин, премиерът сунитски мюсюлманин, а говорителят на парламента шиит, докато началникът на Генералния щаб е от друзите. Дълго време това изглежда като адекватно споразумение в следвоенния капиталистически бум, когато Ливан е бастион на прогреса в региона.
В действителност, националното съгласие никога не е било лесно и често е подкопавано от събития, които стават в региона около страната.
Първото от тях е надигането на пан-арабизма, особено в Египет на Насър. Когато Египет и Сирия формират Обединената арабска република през 57-ма, арабите мюсюлмани и друзите искат Ливан да се присъедини. Срещу тях са маронитите християни. Така започва първата граданска война.
Това е война, в която американски морски пехотинци са разположени в Ливан за да защитят християнските си съюзници.
Но се оказва, че това е само дребен епизод в сравнение с войната, която продължава от 1975-та до 1990-та. Този път външната причина е палестинско-израелският конфликт. Създаването на израел води до война срещу арабските държави през 1948-ма. Ливан не взима участие, но приема 100 хиляди палестински бежанци. Още 300 хиляди са взети, когато Палестинската освободителна организация е изгонена от Йордания през 1971.
Това прави Ливан бойно поле между Израел и поддръжниците му от християнските милици и ПОС (Палестинските освободителни сили) от друга страна, които са подкрепени от мюсюлманските групи в странат.
В различни моменти в Ливан нахлуват Израел, Сирия, САЩ и Франция. Различните империалистически сили действат само за да помогнат една или друга местна "религиозна група", задълбочавайки конфликта.
Към края на войната през 1990-та, 120 хиляди души са убити, но чуждата интервенция не свършва с това. С изтеглянето на САЩ и съюзниците им (които са заменени от "миротворци" на ООН), Сирия става доминиращата сила в страната до 2005-та, когато след "Революцията на кедрите", е принудена да се изтегли.
Основният печеливш е Иран, с издигането на Хизбула.
Хизбула е формирана от образовани в Иран молли през 80-те. Тя е основната политическа и военна организация на шиитите в Ливан. Създадена е като група, специализирана в самоубийствените атентати. Хизбула е получавала стотици хиляди долари помощ от Сирия и Иран, а през 2006-та се бие с Израел през "Юлската война". Въпреки че загубите й са десет пъти по-големи от израелските, изходът е достатъчен за да може пропагандната й машина да говори за победа. Стига се до увеличаваща се подкрепа не само сред шиитите, но и други части от населението. В крайна сметка, Хизбула контролира една трета от местата в кабинета, което значи, че нищо не може да стане без нея.
Днес доминацията им се връща срещу тях. Не само, че ги държат отговорни за милион и половина сирийски бежанци, но и за защитата на корумпираната система. Хизбула заедно с християнския си съюзник президентът генерал Мишел Аоун, е най-ангажираната срещу промени в политическата структура или нови избори.
Когато протестиращите излизат по улиците, именно Хизбула ги напада. Докато лидерите на маронитите и сунитите се опитват да спечелят подкрепа чрез оставки, има страх, че нова гражданска война е на път.
Ако това се случи, ще бъде още една империалистическа прокси война, характерна за модерния капитализъм след 1945-та.
Играта вече е започнала. Иран и Русия вече са изпратили полеви болинци за да заменят унищожените при взрива. Иранският външен министър Джавад Зарив сравни това с изпращането на бойни кораби от Англия и Франция, уж за хуманитарни цели.
Президентът Макрон обаче, стигна до Ливан преди Зариф. Той даде да се разбере, че незабавната хуманитарна помощ може и да е предложение, но истинският спасителен пояс ще бъде хвърлен само "след реформи". Макрон, който ще бъде обиждан и замерван ако се разхожда из тълпите във Франция, бе поздравен като герой в Ливан.
Има дори онлайн петиция, която иска Франция да си върне колониалния контрол над страната. Тя е подписана от 66 хиляди души за няколко часа. Какви "реформи" иска той? Първо, разоръжаване на Хизбула и разбиване на съюза между групата и президента Аоун.
Това би било музика за ушите на САЩ и Израел, тъй като ще отслаби влиянието на Иран. Франция обаче си има собствените причини да иска САЩ и Израел в Ливан. Въпреки факта, че Близкият изток и Централна Азия са запалени от конфликти от десетилетия, сега има нова игра в Средиземно море и Либия.
Франция се нареди заедно с Гърция и Кипър срещу Турция в борба за контрол над все още не разработените газови находища в морето. Анти-турската политика може да обясни защо Франция покани Иран на дискусии за бъдещето на Ливан. Съдбата на Ливан няма да бъде решена в Бейрут, както и на всяка държава, в която империалистическите сили си играят.
Твърде рано е да се каже какво ще стане. Фактът е, че имаме разрушителен пример за това накъде ни води световната капиталистическа криза, и това не може да се отрече.
Колкото по-отчаяна става икономическата ситуация, толкова по-агресивни стават решенията, които световният империалистки ред провокира. Западните коментатори повърхностно в предположенията си, че "революцията" в Ливан ще ограничи влиянието на Хизбула и Иран. Хизбула в момента не просто има влияние, и не е просто милиция, тя е и разширена социална мрежа, която гарантира сигурност на шиитите.
А протестите? Един фактор, който не е споменат, е класовият. Движението от октомври трябваше да обедини цял Ливан срещу тези фракции. Облечени с националния флаг, тези предимно дребнобуржоазни представители поставиха въпроса, но след случилото се могат само да си питат. Защото нямат отговор. Много работници също участват в демонстрациите, движени от глад, но само като индивиди.
Ливан се нуждае от промяна в правилата на управление. Ако "революцията" значи нещо, трябва да бъде интернационална и трябва да създаде нов начин на производство, който да унищожи могъществото на стария ред. Фактът, че ливанската работническа класа е в капана на конфесионалните мини-национализми, значи, че обективно ще й е по-трудно да създаде независима политическа сила и да бъде алтернатива. Още по-трудно ще е хуманитарната помощ да се раздаде на нуждаещите се чрез съществуващата клиенталистка система.
Ливан е перфектната метафора за провалената понци схема на модерния глобален капитализъм.
Превод: СМ