/Поглед.инфо/ По-рано този месец ливанската телевизия Ал Манар пусна кадри на израелски военни бази в Горна Галилея, които бяха заснети от дрон на Хизбула.

Израелска база в Браните и команден център в Ровайсат ал Алам в северен Израел могат да се видят на тези кадри.

Според Южен фронт, чиято военна експертиза е много уважавана, Хизбула сега оперира голяма разновидност от дронове, някои от които имат бойни капацитети.

Репортажи предполагат, че Хизбула е установила значителна сила от стелт дронове и умни крилати ракети (с подкрепата на Иран).

Свързаният с Русия военен сайт Саутфронт заключва, че днес движението е много по-добре обучено и екипирано, отколкото някои армии по света.

Израел е убеден за първи път, че "следващата война" няма да се ограничи само до ливанската територия. В Израел вече смятат, че собствените му граници ще бъдат нарушени.

Те смятат дори, че офанзивни бойни групи ще навлезат в населени места и домове и ще се сблъскат с израелски войници.

Това е гигантски "шах", където една комбинация от въоръжени дронове, самоубийствени дронове и "умни" ракети най-вероятно ще доминира, вместо танковете, както беше във войната от 2006 година.

В своята развиваща се теза за нова война с Хизбула, Израел вярва, че всичките му летища ще бъдат ударени с прецизни ракети.

И следователно той се опитва да получи от Съединените щати няколко ескадрили от новото поколение изтребители Ф-35Б, които не се нуждаят от дълги писти, тъй че да може да си гарантира въздушно превъзходство в лицето на вероятен рояк от дронове или пък ракети, които удрят по въздушните му защити.

Това представлява само един компонент от преобръщане на всяка израелска или американска "военна" опция срещу Иран в самоубийствено "червено хапче" за този, който започне подобни военни действия.

Тихомълком, докато останалата част от света беше фокусирана върху "Големите" (тоест ядрените оръжия), през последните четири години Иран изгради конвенционален "рояк" и "умни (фактически неуловими от радарите)"мравуняци" от "микро" оръжия, които циркулират в региона - от Газа, Ливан и Сирия до Ирак и Йемен.

Въпреки че все още това трябва да попие в европейското и американско мислене (което има обсесия с вече преминалата и остаряла рамка на "Голямото", тоест на Съвместния всеобхватен план за действие.

Иран тихомълком извъртя уравненията. Сега той притежава лостовете. И Иран има други търговски опции из целия търсещ Изток, които се отварят за него.

Израел и неговите "съюзници" от Персийския залив в контраст с Иран, са в дефанзивна позиция.

И така, какво следва?

В сила влезе един ирански закон, според който има 60 дневен краен срок за Съединените щати да премахнат санкциите.

Ако Съединените щати не го направят, законът твърди, че Иран трябва да увеличи нивата на обогатяване на уран до 20 процента. Освен това Техеран ще ограничи и достъпа на инспекторите на ООН до своите ядрени локации.

Реалното важно тук за Израел е, че тази нова парадигма изисква бързи и конфиденциални разговори с Америка.

Някои в Израел очевидно "го схващат". В една от отделно взетите реалности, всичко става въпрос за тези ядрени ракети, върху които американската политика е фокусирана.

Но на другия екран е въздържащият "червенохапчест" капацитет на Иран срещу Съединените щати и изваждането от тях на военната опция на масата.

Въпреки това, както професор Майкъл Бренер отбелязва, "външната политика получи късата клечка през последните две години" в Съединените щати (Иран и Съвместният всеобхватен план за действие бяха изключението):

"Дори по този въпрос има известно дисиденство от двойните предположения, че Иран е враждебна държава, която заплашва нашите жизнени интереси, както и че изчезването на Ислямска държава ще премахне една сериозна анатема", казва професор Бренер.

"Толкова е всеобхватен този консенсу, че външнополитическата общност е развила нещо, което се доближава до стаден имунитет към критичната мисъл", казва той.

"Политическите елити, тинк-танковете и консултантските гурута всичи пеят в хор един и същи химн. Подобни различия като съществуващите са слабо забележими вариации на фундаментално едни и същи оценки на заплахата или тактики за контриране на тези предполагаеми заплахи. А стратегията я няма никаква", казва професорът.

Днес всички сме твърде податливи на "техно-шовинистичните" перспективи. Защото непрекъснато ни се казва, че технологията, независимо дали е военен или чрез алгоритмичен контрол, е неустойм двигател на промяна.

В резултат на това ние просто не можем да си представим едно бъдеще, в което решението на нашите проблеми не е повече и повече технология (или по-добри и нови оръжия).

Очевидно ключовите еволюции в оръжията могат да станат стратегически изменител на играта и точно това се и случи.

И все пак, най-добрият урок, който историята може да ни даде е, че бъдещето се определя от културни и социални динамики, точно толкова, колкото и от технологията.

И точно както Америка преживява своята културна война на Червените срещу Сините, така и Близкият изток има собствените си културни войни, които се влошават и засилват.

Те стават и все по-неконтролируеми заради "алуминиевото ухо" на Вашингтон що се отнася до критичното мислене.
Това е заради настояването на Вашингтон светът около него да се дефинира като една манихейска битка между силите на светлината и тези на мрака.

Или свободата срещу деспотизма, справедливостта срещу опресията и жестокостта.

Вашингтон наистина гледа в собствения си образ в огледалото и хвърля огромен, фин копринен плат върху останалата част от света.

Собствените му президентски избори вече не са изцяло политически, но също могат да се конфигурират като "кръстоносен поход" срещу космическото зло - Дяволът или Демиургът (Доналд Тръмп).

Значението на това за Близкия изток е, че това, което Америка дефинира като "зло и злосторно" най-вероятно не е нищо повече от културните войни на други общества.

При това не по-различни от културната война на самата Америка.

И тук е смисълът:

Техонологията, независимо дали военна или финансова, често не е решаваща. Иранската нация е поставена под огромен натиск и все пак тя намери у себе си вътрешните си ресурси за да изгради едно решение, каквото е възпирането с умните оръжия.

Иранската нация по този начин демонстрира обществена и културна енергия. Ето това има значение.

Жак Барзу, философ на историята пита въпроса:

"Какво прави една нация?"

След това сам си отговаря:

"Голяма част от отговора на този въпрос е: общите исторически спомени. Когато историята на нацията се преподава зле в училищата и се игнорира от младите и с гордост се отхвърля от квалифицираните старейшини, идеята за традицията започва да се състои само в желанието тя да бъде унищожена."

Декемврийското издание на списание "Атлантик" има интервю с професор Питър Турчин, който всъщност е зоолог. Той прекарва ранната си кариера, анализирайки популационната динамика.

Защо определен вид пчели населяват определена гора или пък защо изчезват от същата?
Той развива някои общи принципи за подобни неща и се чуди дали могат да се приложат и към хората също.

Една появяваща се тенденция, отбелязва професор Турчин е нещо, което той нарича "свръхпродукция на елита".

Това се случва, когато управляващата класа на обществото расте по-бързо, отколкото бройките от владетели, от които тя се нуждае.

(За професор Турчин "елит изглежда означава не само политическите лидери, но и всички тези, които ръководят компании, университети и по-големи обществени институции, както и хората, които са на върха на икономическата хранителна верига.)

Както "Атлантик" описват идеята му:

"Един начин за управляващата класа да расте е биологическият. Мислете за Саудитска Арабия, където принцовете и принцесите се раждат по-бързо, отколкото могат да се измислят кралски роли за тях.

В Съединените щати елитите се свръхпроизвеждат чрез икономическа и образователна горна мобилност:

Повече и повече хора стават богати и все повече и повече стават образовани. Нито едно от двете само по себе си не е лошо нещо.

Нима все пак, не искаме всички да сме богати и образовани?

Проблемът започва, когато парите и дипломите от Харвард станат като благородническите титли в Саудитска Арабия. Ако повечето от хората ги имат, но малцина са тези с реалната власт, групата, която няма сила и власт, в крайна сметка ще се обърне срещу тези, които я притежават...."

Последният спусък на неизбежния колапс, казва професор Турчин обикновено е държавна неплатежоспособност.

В даден момент надигащата се несигурност става скъпа. Елитите трябва да омиротворят недоволните граждани с подаръци и безплатни неща, а когато те свършат, трябва да полицействат над недоволните и да ги репресират.

В крайна сметка, когато държавата изхаби всички краткосрочни решения, това което някога е било кохерентна цивилизация, се дезинтегрира.

Статията на професор Турчин имаше за цел и наистина успя да резонира като описание на Съединените щати в сегашното състояние на държавата и обществото.

И все пак тя описва и голяма част от Близкия изток "от А до Я" - особено в контекста на слабите петролни цени.

Регионът е икономическа катастрофа. И не, наблюденията на професор Турчин не се отнасят само до автократите на Близкия изток, но и до определени важни аспекти, в това число социалната бедност и неравенството.

Те се отнасят точно толкова до Израел, колкото и до другите.

Културната война е точно толкова относно това дали животът на една цивилизация угасва, или пък напротив, тя е витална и фертилна.

На фона на Иранската революция, атентатът от 11.09.2001 година и Арабската пролет, Робърт Уърт отбелзява в дълга статия за Ню Йорт Таймс, че ключовите лидери от Персийския залив като Мохамед бин Зайед са скочили от първоначална отвореност за политическия ислям към признаване на това, че пътят на Мюсюлманското братство, както и техният собствен до феодалната власт, са "просто несъвместими".

Мохамед бин Зайед се превърна в неприкрито враждебен към Мюсюлманското братство и Иран.

Той стана съмнителен дори към уахабитския естаблишмънт в Саудитска Арабия.

Към 2013 година вече, Мохамед бин Зайед беше дълбоко притеснен за бъдещето. Бунтовете от Арабската пролет свалиха няколко автократи и политическите ислямисти започнаха да запълват вакуума.

Ето какво отбелязва Робърт Уърт:

"Това беше рецепта за апокалиптично насилие. И регионалните сили правеха малко за да я спрат. Турция неистово подкрепяше собствените си фаворизирани ислямисти и дори даваше на някои от тях оръжия."

"Но същото правеха и Катар - петролно богатият съсед на Обединените арабски емирства в Персийския залив. Саудитците пък бяха безразлични, възпирани от един стар и линеещ монарх", пише той.

"Много скоро той взе като свой съюзник Мохамед бин Салман - младият саудитски коронован принц, известен още като МбС, който в много отношения беше протеже на Мохамед бин Зайед", обяснява Уърт.

"Заедно те помогнаха на Египетската армия да свали избрания ислямистки президент на страната през 2013 година. В Либия през 2015 година Мохамед бин Зайед се намеси в гражданската война, противопоставяйки се на ембаргото на Обединените нации, както и на американските дипломати", разказва той.

"Той се бори и с Шабаб милицията в Сомалия, използвайки търговските пристанища на страната си за да стане властови брокер в Рога на Африка. Той се присъедини и към саудитската война в Йемен за да се бори срещу подкрепяните от Иран милиции на хутите", пише Робърт Уърт.

"През 2017 година, той наруши старата традиция като уреди агресивно ембарго срещу своя съсед от Персийския залив - Катар. Всичко това имаше за цел да спре това, което той разглеждаше като надигаща се ислямистка заплаха", разказва анализаторът.

Разбира се, всичко това и обучената от Сандхърс "спартанска" армия на монарха, го направиха звезда във Вашингтон.

Въпреки че нека отбележим, по-късно той започна да не се разбира с Барак Обама заради подкрепата на последния за Мохамед Морси.

Друг срив след това беше и Съвместният всеобхватен план за действие на Барак Обама, срещу който Мохамед бин Зайед се изправи.

Какъв тогава беше отговорът на Персийския залив и сунитите на тази надигаща се катастрофа на културната война?

Мохамед бин Зайед актуализира една амбициозна мечта:

Да създаде "държава, която да покаже на цялото ислямистко движение, че може да успее там, където то се е провалило".

"Вместо да създаде нелиберална демокрация като тази на Турция, той изгради точно обратното нещо - социално либерална автокрация, много подобна на тази на Лий Куан Ю, която той създаде в Сингапур през 1960-те и 1970-те."

Бъдещето беше бинарен избор: репресия или катастрофа. Монархът на Обединените арабски емирства избра репресията:

"Културната война да бъде", каза той.

Това е едно кохерентно, макар и малко цивилизационно дезинтегриране. Културната традиция на Персийския залив беше изкормена за да бъде защитен той от ислямисткия и иранския "вирус".

Дори и Робърт Уърт, който посещава региона често, описва жителите му като "индивиди без корени", които се лутат между основите на хиперкапиталистическите кули от стъкло.

Енергията залязва, цивилизацията бавно умира.

Но за израелския коментатор Цви Барел, нормализацията на Мохамед бин Зайед с Израел е просто неизбежното продължение. Още една плетка в тъканта на светогледа на Мохамед бин Зайед:

"Неговата омраза към Мюсюлманското братство е равно само на страха му от Иран, в който той вижда една ясна и непосредствена заплаха за емиратствата в частност и за сунитския ислям като цяло."

В Близкия изток шиитите в голяма степен се радват на един ренесанс, точно докато старият сунитски естаблишмънт е изпаднал в конвулсии, страхувайки се, че ще бъде прегазен от шиизма.

Културната вирилност може да смаже репресията, както Иран ни показва. И правилният отговор на културния ренесанс почти никога не е "военната опция".

Готовността на Иран да се изправи пред който и да било заради Съвместния всеобхватен план за действие, прави западната корекция на курса наложителна.

Какво ще се случи?

Във Вашингтон почти със сигурност нищо:

Просто ще трябва да разбъркарме нестабилно и нервно по ръбовете на израелските и американски искания за "вечно сдържане" и други подобни мероприятия, които ни очакват.

Превод: СМ