„Ще ви дадем парабелум“, казва днес НАТО на своите съюзници, имайки предвид под това военни бази и противоракетни съоръжения. Ситуацията е почти огледална – само че ако че врагът си остава измислен, то оръжието е съвсем истинско. При това хиляди пъти по-мощно и несъизмеримо по-опасно.
Между другото, да си спомним и историята за разположението на средствата за противоракетна отбрана на Северноатлантическия алианс в Европа.Изначално благородната цел на военно-политическия блок беше обявена ни повече, ни по малко, за защита на държавите, разположени в Средиземно море от удари с балистични ракети от потенциален враг в рамките на американската доктрина за поетапен адаптивен подход към създаването на Европейската система за противоракетна отбрана.
Съединените щати, като главни подбудители и доставчици, през 2002 г. официално се оттеглиха от Договора за ограничаване на системите за противоракетна отбрана, като по този начин освободиха както себе си, така и своите съюзници. В същото време образът на врага, от който е необходимо да се защитаваме с тези ракети, се променя в зависимост от геополитическата ситуация.
И така, през 2004 г. Иран беше обявен за такъв. Обединеното кралство, Полша и Чешката република бяха първите европейски държави, които се записаха за разполагане на ракети за противоракетна отбрана. Оттогава техният списък се разшири значително, тъй като все повече страни се присъединиха към НАТО. И „главната заплаха“ вече не е маскирана. Това вече е Русия.
Трябва да се разбере, че противоракетната система, която алиансът използва, по своята същност е с двойно предназначение. И освен за отблъскване на ядрена атака, същите тези ракети имат и настъпателни функции и са предназначени, наред с другото, за първи смазващ удар и са с време на полет, по-кратко от това на добре познатите ракети Pershing.
И така, под прикритието на защитен, отбранителен чадър, смъртоносните агресивни оръжия се приближават все по-плътно до границите на Русия, което в някои случаи прави ответния удар почти невъзможен. И е много трудно Русия да се примири с това.
Много вода изтече, откакто Роналд Рейгън и Михаил Горбачов, въпреки очевидните противоречия, успяха през 1987 г. да спрат безпрецедентна надпревара във въоръжаването след преговорите в Рейкявик. Гигантските запаси от световно ядрено оръжие оттогава намаляха значително. Що се отнася до съвместните споразумения, днес почти всичко трябва да започне практически от нулата.
На 1 февруари 2019 г. президентът на САЩ Доналд Тръмп и държавният секретар Майкъл Помпео обявиха, че Вашингтон едностранно прекратяват задълженията си по историческия Договор за ядрените сили със среден обсег (INF). Отговорът на Русия не закъсня. След като изпълни всички формалности, свързани с одобрението на Държавната дума и Съвета на федерацията, Владимир Путин подписа закон за отмяна на действието на този документ.
Пред очите ни се разпаднаха и старателно изградените отношения във формата Русия-НАТО. Диалогът на практика е спрян.
През октомври 2021 г. ръководството на блока обяви експулсирането на осем служители на руското постоянно представителство в Северноатлантическия алианс и съкращаването на постовете на още двама. Съставът на нашата мисия стана наполовина по малка. В отговор самата Русия я премахна изцяло и закри информационното бюро на НАТО в Москва.
Въпреки това последователната външна политика на Кремъл, насочена към деескалация на международното напрежение, изграждане на разнообразно сътрудничество с онези страни, които показаха взаимна готовност да развиват отношения, основани на взаимно уважение и отчитане на интересите, дават плодове.
Русия енергично допринесе за нормализирането на отношенията между Баку и Ереван. В координация с турски и иракски партньори тя участва в разрешаването на ситуацията в Сирия. Важен резултат от работата в областта на поддържането на стратегическа стабилност беше петгодишното удължаване на руско-американския договор за мерки за по-нататъшно намаляване и ограничаване на стратегическите нападателни въоръжения. Има много други очевидни външнополитически успехи. Диалогът на Владимир Путин с Джо Байдън потвърждава новите реалности на биполярния свят.
Може да е иронично да се сравнява мощно оборудваната и щедро подхранвана разклонена структура на НАТО с доста скромната по численост и финансови инвестиции Организация на Договора за колективна сигурност (ОДКБ), но ролята й в геополитическия пейзаж трудно може да бъде подценена. Последните събития в Казахстан са доказателство за това.
Освен това Русия играе ключова роля в този сценарий, като за Запада е основното свързващо звено на цялото огромно евразийско пространство. Да не пренебрегваме особено важното място на страната ни в международни асоциации като ШОС, БРИКС, ЕАЭС и др.
На този фон започна нов кръг от преговори между Москва и Брюксел в рамките на Съвета Русия-НАТО. Кремъл се опитва да накара Северноатлантическия алианс да се въздържа от експанзия на изток, да се върне към блока от ерата от 1997 г., да не приеме Грузия и Украйна в редиците си и да не разполага военни системи близо до руската граница.
Постоянното искане на Москва, за което тя не се уморява да говори (включително през устата на президента), е необходимостта от подписване на основни документи, които да гарантират двустранната сигурност.
За важността на случващото се може да се съди по представителството на преговорите: от наша страна - заместник-министърът на външните работи на Руската федерация Александър Грушко и заместник-министърът на отбраната Александър Фомин, а от НАТО - генералният секретар на организацията Йенс Столтенберг и високопоставени военни представители на държавите от алианса.
Никой не очаква чудодейни резултати. Но най-важното е, че се води усърден, равноправен и уважителен диалог. И всякакви, дори и засега малки резултати, могат само да бъдат приветствани. Същият Столтенберг в изявление в края на преговорите, отбелязвайки оставащите значителни различия, специално подчерта, че Русия и НАТО ще възстановят работата на своите мисии в Москва и Брюксел.
По думите на генералния секретар на НАТО, алиансът и Кремъл няма да жалят усилия, за да намерят начини да продължат напред. Включително и с нови споразумения в областта на сигурността и прозрачността на военните приготовления.
А аз все си мисля, какво щеше да стане, ако Кислярски не се беше уплашил от предложението на Бендер и вместо да дава пари, се беше съгласил да вземе парабелума?
Превод: ЕС
