/Поглед.инфо/ Утрин. Вила. Закуска. Седя си, пия чай с мляко. Жена ми ме убеди, твърди че е полезно. Птичките цвърчат, тревичката буйно расте и зеленее. Нито облаче... Абе, разбрахте...
Влиза, както винаги неочаквано, съседът. Седи срещу мен, отказва чай и ми разказва какво е сънувал нощес. Вечно сънува политика. Или не вечно, но не разказва за тези с жените. Също понякога нощем се сещам за обезоръжаващи въпроси към президента, но рядко.
И така, неговият сън. Народът е по улиците. Протестира. Вечерният сумрак е покрил града, само фенери, фарове на коли, витрини на магазини. Изведнъж навсякъде светват екрани, огромни като рекламни билбордове, а с тях в проста ленена народна носия (а отзад на закачалката мундир на главнокомандващ) Лукашенко гледа към града.
Десет секунди звънтяща тишина, дори машините замръзват...
“Не съм уморен, но си тръгвам. Организирайте избори, братя и сестри мои, нека този, който иска, той и да участва, живейте радостно и свободно. Живейте без мен”.
Екраните изчезват, все пак е сън, народът мълчи миг, след това се радва като дете с приятелчета в жилището без родители - фойерверки, прегръдки, ваканция!
Ясна работа, Националното съправие приема пакет гаранции за първия президент на Републиката, а освен това амнистия, от затворите излиза който си иска, включително и кандидат-президенти.
Съвместно се обръщат те към народа, кълнат се в любов към страната и съперниците, плачат от щастие, след това спорят кой е главният...
Никой не работи, компенсирайки непровелата се при Батька карантина, ядат цял ден компири с месо и всячески плюят на добрата съвест и приличие.
Нацията се поздравява от Джули Фишер, а в посолството на САЩ може да се обядва безплатно, което за жителите на Минск скоро става актуално (кандидат-президентите се пускат без ред).
Забравих чая, съседът не приключва.
Лукашенко, “последният диктатор на Европа”, се превръща в окрилен от свобода първи пътешественик: качва се на Еверест, общува се с тибетските монаси, след това до Вааламския манастир, след това гони шайба в Детройт на “Литъл Сизърс арена” с Уейн Гретски, както някога си е мечтал и запива с доматен сок любимите си картофени кюфтета в кафене при водопада Виктория.
(Не ми се присънват такива сънища, но съседът явно украсява.)
Междувременно народът на Беларус се уморява да се радва.
Изтеглената от сметките валута поскъпва и свършва. По центъра се появяват просяци. Затварят безплатните детски градини. Растат престъпността и недоволството. Захвърлени на полето трактори ръждясват. При Лукашенко не беше така, се чува отвсякъде.
Неизбежната приватизация ще спаси всичко, твърдят демократите. Изберете ни!!
Но изборите без Батька вече не са интересни и актуални. По-рано драскаха по стените “ПОЗОР” и врещяха “Долу!”, тропаха по тенджери, знаеха срещу кого са, а сега не разбират за кого...
Икономическият спад е неизбежен и кандидатите сами губят интерес към мъгливото бъдеще. Набира сила движението “Върнете ни Батька”. Преди веселите канали в “Телеграм” са принудени да констатират, че сега той би спечелил без балотаж! И нега управлява, колкото си иска. Тогава и опозицията ще се сплоти, и увереност в утрешния ден ще има. Ще се изгради Съюзът!!
Просто само да се върне!!!
Слушащ народната воля, очилатият Бабарико вече търчи при резиденцията на Лукашенко в Дрозди. След него, гледайки босите си крака с печални очи, прииждат останалите безутешни кандидати. Студенти, милиционери, работници в БелАЗ, получили първите поръчки за капаци на китайски тенджери, доячки с празни ведра, опозиционни журналисти са на опашката на шествието. Момчета свирят с уста, а министърът на външните работи на Русия Лавров...
И тук, уви, съседът ми се събужда.
Не си е досънувал съня, не ми го доразказа, а аз на вас.
Мъка.
Изпратих съседа.
Прибирам от масата чашата изстинал чай. Този, с млякото, който остана недопит.
В него се бе удавил любопитен комар. Съдбата на вярата в справедливия избор...
Превод: В. Сергеев