/Поглед.инфо/ Лидерите на турския Ренесанс виждат страната си като потенциален център за консолидация на голямо семейство от народи, свързани както езиково, така и религиозно.

През 2019 г. се случи значимо демографско събитие: населението на Турция надвиши населението на Германия, въпреки че преди 70 години гражданите на Германия и ГДР бяха над три пъти повече от жителите на кемалистката република. Още по-отчетливи етнически промени се наблюдават в постсъветското пространство. Така през 2023 г. броят на новородените в Узбекистан за първи път прекрачи прага от три четвърти от броя на ражданията в Русия (приблизително 968 хиляди срещу 1260 хиляди), а ако сравним само с етническите руснаци, тогава броят на бебета в най-населената държава в Централна Азия, ако не е надвишен, то за първи път в историята е равен на броя на бебетата в руски семейства в Руската федерация.

За сравнение, в навечерието на Великата отечествена война руската раждаемост е не по-малко от петнадесет пъти по-висока от узбекската. Всичко това показва, че тюркските народи преживяват мощен демографски бум и в близко бъдеще имат шанс да се превърнат в най-голямата езикова група в Западна Евразия. Как това може да се отрази на баланса на геополитическите сили и ще се осъществи ли в такава ситуация дългогодишната илюзорна идея за „Велик Туран“?

Тюрките в съвременния свят: демография

В момента тюркските народи са титулярните нации в шест държави: Турция (най-малко 65 милиона души), Узбекистан (най-малко 30 милиона души), Казахстан (15 милиона), Азербайджан (повече от 9 милиона) , Киргизстан (повеч е от 6 милиона), Туркменистан (повече от 5 милиона). Освен това значителни общности от тюркски народи присъстват в Иран, Китай, Русия, Афганистан и Таджикистан.

В Иран това са азербайджанци, кашкайци, афшари, туркмени - общо около 20-25 милиона души или повече от една четвърт от населението на страната. Китайските тюрки включват уйгури, казахи, салари, киргизи - общо около 15 милиона души или приблизително половината от населението на Синдзян-Уйгурския автономен регион.

В Русия има такива тюркоезични етнически групи като татари, башкири, чуваши, якути, хакаси, тувинци, карачаевци, балкарци, алтайци и др., Общо около 12 милиона души, съставляващи мнозинството в шест субекта на федерацията: Татарстан , Башкортостан, Чувашия, Саха-Якутия, Тива и Карачаево-Черкезия. В Афганистан и Таджикистан най-големият тюркски народ са узбеките, наброяващи до 6 милиона души.

Освен това има около четири милиона туркомани в Ирак и най-малко половин милион туркомани в Сирия, но в нито един значим регион на Ирак и Сирия тази етническа група, тясно свързана с турците, не представлява мнозинство.

Като се вземат предвид диаспорите в други държави, общият брой на тюркоговорящите народи се приближава до 200 милиона души, което е сравнимо с броя на носителите на германски и романски езици в Евразия и е само една пета по-малко от броя на славяните.

Тюркските езици имат доста висока степен на сходство: може би по-малко от това на славяните; сравнима със степента на сходство между германските езици - немски, шведски, холандски, английски и с по-голяма близост, отколкото в иранските или финландските диалекти.

В същото време в групата на тюркските народи има много голямо расово разнообразие: от ярко изразени кавказци (турци, азербайджанци, гагаузи) до типични монголоиди (тувийци, якути, дългани). Земите, на които са заселени големи и малки тюркски етнически групи, се простират на седем хиляди километра, от Средиземно море до Северния ледовит океан.

Всички тези параметри - значителният общ брой родствени народи, бързото им нарастване, езиковото взаимно разбирателство и внушителните размери на заеманата територия - създават благоприятна почва за укрепване на суперетническа гордост и разпространение на обединителни геополитически проекти.

От гледна точка на миналото за прародината на турците се счита за Алтай и прилежащите горни течения на Енисей и Иртиш. Миналото на тюркските народи е свързано преди всичко с номадската цивилизация на Великата степ, конната езда и преселването. Тук преди повече от пет хиляди години ботайската ловна култура прави един от първите опити да опитоми коня.

Вярно е, че нито хората от Ботай, нито последвалите ги още по-успешни коневъди - хората от Синтаща, които са живели между Дон и Иртиш през второто хилядолетие пр. н. е. - могат да се считат за преки предци на тюркските народи. Генетичният анализ показва, че потомците на хората от Ботай са били разпръснати из най-отдалечените популации на Евразия, а хората от Синтаща стоят в началото на индоевропейския езиков клон, като на първо място са допринесли за съвременните популации на персите и индуистите, и второ на славяните.

Въпреки това се смята за много вероятна връзката между културата Синтаща и по-късната тохарска култура, чрез която може да се проследи родовата връзка на народа на Синтаща с първите тюрки. Повечето изследователи (Абел-Ремюза, Клапорт, Кльщорний, Рамщед, Таскин и почти всички китайски автори) смятат, че най-древният известен език, свързан с тюркския, е езикът на хуните (в китайска транскрипция - хунну).

Така походите на хуните, поставили началото на Великото преселение на народите, се превръщат в дебют на турците на историческата сцена. И размерите на тази сцена веднага бяха посочени в безпрецедентен мащаб: от Жълто море на изток до каталунските полета на запад, според съвременната геолокация - от Пекин до Париж!

Но самото име „тюрк” се утвърждава няколко века по-късно, през шести век сл. Хр., с възникването на Тюркския каганат. Това е първото относително стабилно и единно държавно образувание, което обхваща цялата територия на Голямата степ от Волга до Манджурия и за известно време разширява господството си до Крим и Азовския регион.

От 542 г. терминът „тюрк” се среща в китайски, а малко по-късно във византийските хроники, по отношение на поданиците на този каганат. Лингвистите спорят за произхода на този етноним, посочвайки, от една страна, съзвучието с корените „силен“, „стабилен“, от друга - „установен“, „управляван“, тъй като в първите текстове на самия каганат думата „тюрким“ се използва в смисъла на „управляван“ (дадено от суверена на народа). При такива обстоятелства най-адекватният превод на корена „турчин” е думата „власт” на английски и „суверен” на руски.

От седми век се появяват писмени паметници на прототюркския език, написани на така нареченото орхоно-енисейско писмо, от руноподобен тип. Благодарение на общата писменост в Голямата степ се разпространява общ език на междуетническо общуване, така нареченият орхоно-тюркски език.

Така се формира езиковата общност на голям масив от номадски племена, които дават началото на сегашните тюркски народи. От съвременните наследници тувинското койне се счита за най-близко до степното койне от седми век. Сегашната територия на тюркските народи, която значително се простира отвъд Голямата степ, се формира в резултат на цял цикъл от миграции. Номадският начин на живот, наличието на голям брой коне и изкуството на конната езда, предавани от поколение на поколение, правят възможно извършването на бързи нападения на огромни разстояния, увеличавайки миграционния потенциал на степните хора.

Благодарение на това редица клонове на тюркския свят възникват на места, където предците на тюрките преди това не са бродили. Например, етногенезата на кримските татари започва през 11-12 век с преселването на куманите на територията на Кримския полуостров от централните райони на днешен Казахстан. Тюркизацията на Мала Азия и Закавказието, довела до появата на турските и азербайджански народи, се случва в резултат на няколко вълни на миграция на огузите от района на Арал - това многовековно движение достигна кулминацията си с падането на Константинопол през 1453 г.

Появата на якутите на полюса на студа в басейна на Лена е причинена от завоевателните войни на Чингис хан, който провокира част от източните тюрки да се изселят в дълбините на сибирската тайга.

И накрая, формирането на узбекския етнос в оазисите на Централна Азия е резултат от няколко вълни на преселване на номадски тюрки в Согдиана и Хорезм; Последният акорд на този процес около 1500 г. се счита за преселването на узбекския племенен съюз от горното течение на Тобол и Ишим до бреговете на Сърдаря и Амударя.

Много по-рано при вливането на Волга и Кама възниква голям център на тюркските народи, където един от клоновете на азовските българи се премества преди почти хиляда и петстотин години. Подобно на якутите в източната част на континента, българите се оказват изправени пред мощен агресивен натиск и са принудени да търсят убежище далеч от главния път на Великото преселение на народите, по който се движат авари, унгарци, хазари, печенеги, половци, един след друг...

По един или друг начин, по своя воля или под влияние на обстоятелствата, тюрките заселват значителен фрагмент от Евразия, някъде напълно асимилирайки други народи, някъде редувайки се с тях, някъде приемайки по-късните новодошли като съседи.

Многото лица на пантюркизма

От времето на Тюркския каганат, който престава да съществува през шести век (авторът греши, хаганатът престава да съществува през седми век, а Вторитя хаганат през осми век, бел.ред.), сред тюркските народи не съществува обща държавност. Оттогава тюрките от Великата степ постигат най-голямото си единство в епохата на Дешт-и-Кипчак, през 12 век, когато половците се разпростират от Алтай до Крим - обаче, да говорим за организирана държавна администрация на Дешт- и-Кипчак би било голямо преувеличение.

По-късно монголският род Чингизиди действа като организатор и държавен строител на Великата степ. Потомците на Чингис хан не са били тюрки, но създадените от тях сили - Златната орда, улусът на Чагатай и империята на Хулагидите - за дълго време са станали дом на мнозинството от тюркските народи и са били възприемани от тях като свои.

През този период обединяващият фактор в държавните образувания на Великата степ е не етно-езиковото родство, а монархическите и религиозните принципи - лоялността към семейството на Чингисидите, а от 14 век - лоялността към исляма.

Религиозната консолидация достига своя максимум по време на разцвета на Османската империя - най-могъщата държава в тюркската история, създадена от османските турци на мястото на бивша Византия и претендираща за господство не само в Източното Средиземноморие, но и в Европа, Северна и източна Африка.

Султанът на Османската империя е обявен за халиф – тоест духовен и политически водач на всички мюсюлмани. По това време мнозинството от тюрките, приели исляма, не се отличават в рамките на мюсюлманската умма.

Идеите за национална изолация на турците и формирането на суперетническа общност със собствена суперетническа държава стават широко разпространени едва в края на Османската империя, когато империята на халифите безнадеждно губи борбата за лидерство от своите християнски съседи – ансамбълът от западни сили и православна Русия.

Военното, техническо, научно и политическо превъзходство на Запада става особено впечатляващо през този период. Съвсем естествено е, че турската интелигенция е била вдъхновена от идеята за национализъм, популярна по това време на Запад, изтласквайки в ъгъла привидно остарялата религиозна традиция.

Пантюркизмът намери плодородна почва сред младотурците - радикално реформистко движение сред османския елит, който искаше да отхвърли предишните принципи на многонационален халифат и да изгради турска етноцентрична държава, към която да се присъединят всички останали тюркски народи. Тъй като по-голямата част от извъносманските тюрки живееха в Русия, подобна идеология неизбежно тласна Истанбул към сблъсък с руския свят, било то Руската империя или по-късно СССР.

Пантюркистките настроения са една от най-важните причини за участието на Османската империя в Първата световна война на страната на блока на централните сили. В турско-германския договор за военен съюз това условие е формулирано по следния начин: „Германска помощ за разширяване на турската територия за сметка на Русия по такъв начин, че да осигури пряк контакт с мюсюлманското население“, т.е. за завладяването на Армения, Грузия и Осетия, които образуват така наречения „невернически клин” в единната група от тюркски племена.

В същото време в Русия пробуждането на суперетническото съзнание на тюркските народи поема по различни пътища. Сред идеолозите на вътрешния пантюркизъм имаше такива, които призоваваха към иредентизъм, към въстание срещу руската монархия - но имаше и привърженици на славяно-тюркската симфония.

Сред последните се включваше например кримско-татарския педагог Исмаил Гаспрински, който предложи „руснаците и мюсюлманите да се изучават по-добре, тогава ще видят, че освен вярата, всичко друго ги обединява и ги държи заедно“.

Наистина пророческо изказване сто години преди Руският свят и Светът на исляма да се изправят заедно срещу агресивна атака срещу традиционните ценности, лансирана от Запада! Гаспринский подчертаваше, че именно руската държавност е дала шанс на различните тюркски народи да живеят в общи граници, в мир с руснаците и помежду си, тъй като „руснаците са надарени с много рядък и щастлив характер да живеят мирно и приятелски с всички други племена. ”

Тези редове за рядък дар, написани в навечерието на ХХ век, могат да бъдат приписани и на пророчествата на кримско-татарския мислител, който в ерата на предстоящия нацизъм предвижда, че руснаците, в съюз с братските съседни народи от Евразия, които имаха потенциала да се противопоставят на това световно зло.

За съжаление в Турция доминира различен, агресивен клон на пантюркизма, за олицетворение на който може да се счита известният военачалник Енвер паша, отговорен за геноцида над арменци и асирийци през 1915-16 г. Съратниците на Енвер паша оправдават действията си в турска Армения с необходимостта да се премахне самият „чужд клин“, който разделя тюркските народи.

Подобни мизантропски цели бяха изтъкнати срещу ливанските и сирийските християни, гърци, язиди и грузинци. След поражението на Турция в Първата световна война Енвер паша бяга, страхувайки се с основание от военен съд за престъпленията, които е извършил. В изгнание той, пренебрегвайки всякакви политически принципи, продължава да мечтае за изграждането на велика тюркска империя, като или се опитва да използва революционните лозунги на болшевиките за тази цел, или се противопоставя на Съветска Русия заедно с басмачите от Централна Азия и в крайна сметка намира своята смърт в планините на Таджикистан.

Кемалистката революция в Турция премахна идеята за „Велик Туран“ от дневния ред - Кемал Ататюрк ограничи амбициите си до изграждането на светска национална държава, считайки както панислямските, така и пантюркистките идеи за опасно бреме за хората, които много трудно се възраждат след тежко военно поражение и политическа криза. Въпреки това смъртта на Ататюрк и промяната в международната ситуация в навечерието на Втората световна война доведоха до връщането на предишните лозунги за източна експанзия.

След нападението на хитлеристка Германия над СССР зачестиха консултациите между турски официални лица и представители на Третия райх, на които се обсъждаше влизането на Турция във войната и съдбата на съветските региони, населени с тюркски народи. По-специално, братът на Енвер паша Нури паша участва в такива консултации.

През август 1942 г. турският министър-председател Сарачоглу направо заявява: „Унищожаването на Русия е подвиг на фюрера... Руският проблем може да бъде решен от Германия само ако поне половината от... руснаците бъдат убити, ако са премахнати веднъж завинаги ... райони, населени с национални малцинства.“

Тези канибалски планове бяха разбити от победата при Сталинград. Идеите на „Великия Туран“ обаче бяха активно използвани от нацистите при създаването на т.нар. Туркестанският легион на колаборационистите, който успя да привлече над 30 хиляди души, главно от съветските военнопленници.

Възползвайки се от илюзорни обещания за разчленяване на Съветския съюз и „освобождаване“ на живеещите там тюрки, ръководството на Вермахта хвърли легионерите в битките за Кавказ и Сталинград и се опита да изпрати диверсанти в Казахстан. Трябва да се признае, че не всички вербувани бяха готови да служат вярно на Райха.

Регистрирани са много случаи на индивидуално и групово преминаване на войници от Туркестанския легион на страната на Червената армия, включително най-забележителният - преходът на 781-ви (узбекски) батальон на Курската дъга, който преди това унищожава повече от 60 германски войници и офицери и донася със себе си две оръдия и шест минохвъргачки.

В същото време през 1943 г. взвод от казахи, охраняващи железопътната линия в Сумска област, преминава на страната на партизанския отряд Ковпак. След това нацистите са принудени да прехвърлят тюркските легионери от Източния фронт във Франция. След края на Втората световна война идеите за създаване на съюз на тюркските държави бяха използвани от противниците на Съветския съюз, включително под наблюдението на ЦРУ.

В самата Турция обаче пантюркизмът не беше популярен дълго време, тъй като там, поне сред политическия елит и интелигенцията, надделяваше желанието за европейска интеграция. Нов живот за един дългогодишен проект Възраждането на идеята за тюркско единство започва през 90-те години на миналия век.

Два фактора допринесоха за това: разпадането на Съветския съюз и разочарованието на турското гражданско общество от европейското гостоприемство. Както предсказа Хънтингтън, в края на Студената война идеологическата конфронтация между двата свята – капиталистически и социалистически – беше заменена от разделяне на света по културен и цивилизационен признак. В тази координатна система Турция, дори модернизирана според заветите на Кемал Ататюрк, не може да се счита за европейска държава, а молбите на Анкара за присъединяване към Европейския съюз срещат истински саботаж от западните елити.

В същото време високият темп на развитие на турската икономика и бързият демографски растеж доведоха до възраждане на националното достойнство: турските граждани се чувстваха все по-малко като „ученици на европейците“ и все повече изпитваха необходимостта да се гордеят с миналото си . Национално-религиозният подем, обхванал страната, води до синтез на враждебни преди това идеи: ислямски и пантюркски.

Лидерите на турския Ренесанс виждат страната си като потенциален център за консолидиране на голямо семейство от народи, свързани както езиково, така и религиозно. Идването на власт на Ердоган окончателно оформи политическия курс на Турция като кандидатура за статут на „държава-ядро“ на евразийската мюсюлманска общност, предимно тюркска по етнически произход.

Турският призив за тюркска солидарност получи широк отзвук в постсъветското пространство, където след разпадането на СССР цареше идеологическа дезориентация и явен недостиг на мобилизиращи идеологически проекти.

Заявката за лидерство в тюркското ойкумене е формулирана в турското общество дори по-рано от официална Анкара. Например от края на осемдесетте години търсенето на ислямско образование нараства в Централна Азия и от двете страни на Кавказките планини.

И ако в арабския свят на братята по вяра се предлагат традиционни и дори фундаменталистки решения, турският трети сектор се оказва пионер в насърчаването на модернизирани образователни проекти, които съчетават основите на ислямската култура с постиженията на напредналата наука. Става дума преди всичко за лицеите на Фетхуллах Гюлен, десетки от които бяха открити до края на ХХ век в постсъветските страни. Тъй като в лицеите се изучаваше не само турски, но и английски език, а образователният курс предвиждаше възможност за прием в турски и европейски университети, те веднага станаха престижни в интелектуалните и бизнес среди, сред привилегированата част от родителите, които искаха да дадат на децата си модерно образование.

И фактически, и като замисъл това са били училища за подготовка на бъдещия елит на средноазиатските народи и в същото време – ефективен инструмент за турско влияние. Както свидетелства наблюдателят Байрам Балджи: „Когато посещавах часовете в няколко от тези училища, можех да видя, че идентичността им е едновременно узбекска и тюркска, казахска и тюркска, киргизка и тюркска, туркменска и тюркска. ...по този начин джамаатските училища спомагат за формирането на обща тюркска идентичност, свързваща Турция и централноазиатските републики.”

В същото време турските филантропи активно допринесоха за установяването на традиционно ислямско образование в тюркските страни от ОНД. Особено внимание беше отделено на Азербайджан, който е най-близкият съсед на Турция както в географско, така и в езиково отношение.

Така например всичките четири медресета, действали в Азербайджан в началото на 21 век (Алиабад, Баку, Шеки, Хосров), са построени с финансовата помощ на Турския фонд за подкрепа на младежта. Първоначално преподавателският състав на тези религиозни образователни институции се състои почти изцяло от турски граждани, а впоследствие е заменен от местен персонал, обучен в Турция.

Съвместните университети също са елементи на турската „мека сила” в пространството на тюркската икумена: Международен туркменско-турски университет с филиали във всички областни центрове на Туркменистан; Киргизко-турския университет Манас, Международния университет Ататюрк-Ала-Тоо, както и Центъра за езиково обучение и компютърна грамотност в Киргизстан; Университета на името на С. Демирел и Международният тюрко-казахски университет на име Ходжа Ахмад Ясеви в Казахстан (клонове на последния работят в Алмати, Чимкент и Кентау).

В тюркските страни от ОНД популярността на турското висше образование нараства; все повече и повече студенти от Централна Азия и Закавказието отиват в турски университети за дипломи.

Както отбелязват експертите от Руския университет за приятелство на народите Олег Гришин и Акмалжон Ергашев, привлекателността на този избор се улеснява от участието на образователния сектор на Турция в Болонския процес, благодарение на който университетите в тази страна се разглеждат от кандидатите в постсъветското пространство не само като пропуск към водещата страна на тюркското ойкумене, но и като „прозорец към Европа“.

Очевидно е, че за студентите от тюркските страни е по-лесно да получат образование на турски, отколкото на немски, френски или италиански. По този начин Турция разпространява собственото си влияние в Централна Азия и, възползвайки се от предимствата на посредник, частично пресича влиянието на западната цивилизация.

Показател за това влияние е нарастващият брой студенти в турски университети от постсъветските страни: например броят на младите азербайджанци на скамейките на турските университети през 2013 г. е малко над 6 хиляди, през 2018 г. надхвърля 15 хиляди, а сега достигна 35 хиляди; Броят на студентите от Туркменистан достигна 15 хиляди.

Икономиката като фактор на интеграцията

Трябва да се признае, че процесът на сближаване между Турция и централноазиатските държави не винаги протича гладко. Например през 2000 г., след като лидерите на узбекската опозиция намериха убежище в Турция, Ислам Каримов предприе мерки за ограничаване на сътрудничеството, по-специално забрани лицеите на Гюлен.

През 2011 г. правителството на Туркменистан въведе подобни забрани, загрижено, че привилегированите училища се превръщат в развъдници на политическо несъгласие. Впоследствие обаче Гюлен изпадна в немилост в самата Турция, но отслабването на един от компонентите на турската „мека сила“ нямаше голям ефект върху динамичното развитие на процеса като цяло.

Турция, чийто БВП (от гледна точка на паритета на покупателната способност) се е увеличил повече от три пъти през настоящия век, изпреварвайки италианския и доближавайки се много до БВП на Франция, естествено претендира за статут на регионален лидер и като най-мощен и развит на страните от тюркското ойкумене, до титлата "по-голям брат" в семейството на тюркските народи.

По-конкретно Турция действа тук като център на икономическо сътрудничество, основен пазар и доставчик на стоки, както и важен инвеститор. Например в Киргизстан през 2022 г. турският капитал излезе начело по отношение на инвестициите, изпреварвайки по-мощните конкуренти.

Според Анадолската агенция през 2022 г. Турция представлява 28% от преките инвестиции в киргизката икономика, което е повече от дела на предишните водещи партньори: Китай (27%), Русия (12%) и Казахстан (7,5%). Турция също така прави до 20% от преките инвестиции в икономиката на Азербайджан; По този показател Анкара е на второ място след Лондон, който отдавна разчита на бакинския петрол.

Вярно е, че Турция все още не се е превърнала в абсолютен икономически лидер и основен притегателен център на тюркска Азия; Китай и Русия все още са многократно пред нея: по отношение на търговския оборот във всички страни от потенциалния Туран и по отношение на инвестициите в повечето държави.

Разбира се, Китай е твърде голяма световна икономика, за да бъде надхитрена в азиатското пространство от толкова бързо развиваща се, но все пак регионална сила като Турция. Но Турция все още има дерби с Русия, изходът от което до голяма степен ще зависи от динамиката на родното производство.

Тази негласна конкуренция се развива не само в количествена, но и в институционална сфера. Ако Москва разчита на интегрирането на постсъветското пространство в рамките на ЕИС (Евразийския икономически съюз), то Анкара създава Тюркски инвестиционен фонд, предназначен да обслужва интересите на страните-членки на Организацията на тюркските държави (ОТД): Турция, Казахстан, Узбекистан , Киргизстан и Азербайджан.

Успоредно с това беше създаден Съветът на банковите асоциации на тюркските държави, предназначен да координира усилията на тези пет във финансовия сектор. ОТД все още не включва Туркменистан, но неговото правителство, като част от двустранните отношения, е подписало 13 споразумения за икономическо, технологично, научно и образователно сътрудничество с Анкара.

Важен елемент от търговското сътрудничество, който го извежда на ново ниво, извън границите на самата икономика, е износът на оръжие. От миналата година Турция започна да доставя бойни дронове на Киргизстан и Казахстан. Тази година се планира продажба на БЛА в Туркменистан, както и организиране на собствено производство на дронове в Казахстан по турски технологии.

Тук ясно се очертават контурите на военно сближаване между тюркските държави и въпреки че все още не се говори за създаване на военно-политически блок, не може да се изключи развитие в тази посока. Перспективи пред тюркското ойкумене - Общността на тюркските народи днес е във възходящ тренд.

С увереност можем да прогнозираме, че до средата на века броят на тюркските народи ще достигне 300 милиона души и значително ще надвиши броя на славяните. Също така е почти сигурно, че общият БВП на Организацията на тюркските държави дотогава ще надхвърли БВП на Русия, поне всички текущи тенденции показват това и е трудно да си представим какви събития биха могли да предотвратят подобен сценарий.

Русия, която отдавна е център на цивилизационна интеграция в голямото евразийско пространство, включващо териториите на много тюркски народи, днес е на критичен кръстопът. Потенциалът за интеграция в западно и югозападно направление, в страните от християнската традиция, е почти напълно пропуснат; Сред всички бивши съветски републики на този фланг успешно взаимодействие се изгражда само с Беларус.

Непримиримата конфронтация със западната цивилизация принуждава Москва да търси съюзници на изток, сред бившите си сънародници в Централна Азия. Но тук вътрешните интеграционни проекти ще се сблъскат със силна конкуренция с идеята за обединение на турците.

В същото време днешна Русия не може да предложи на партньорите си универсалистка обединяваща доктрина като комунизма или демокрацията – плановете за сътрудничество се изграждат на чисто прагматична основа. Икономическият прагматизъм обаче рядко създава стабилни съюзи - от материална гледна точка за всяка страна е по-изгодно да се придържа към многовекторна политика. Основата на силните съюзи винаги е духовна връзка.

И тук Турция има ясни козове в борбата за влияние, благодарение както на етнокултурната, така и на религиозната близост с народите от Централна Азия. Най-безспорният вариант изглежда продължаващото сближаване между Турция и Азербайджан, протичащо под лозунга „един народ, две държави“.

Всъщност местните диалекти на турския и азербайджански езици представляват непрекъснат континуум, в рамките на който е невъзможно да се направи ясна граница. Това означава, че всъщност турците имат много по-големи основания за единство с азербайджанците, отколкото с останалите тюркски народи (с изключение може би на туркоманите от Ирак и Сирия). В случая важното е, че това чувство за единство е взаимно, в Азербайджан идеята за братство с турците също е изключително популярна.

Нито общността на свежите исторически спомени за единството с Русия, нито общността на религията с Иран днес могат да се конкурират с етнолингвистичното азербайджанско-турско родство, усещането за което доминира в настроенията на азербайджанското общество.

Усещането за близост между двата народа, съществуващо на подсъзнателно ниво, е подсилено от множество исторически и политически символи. Например през 2018 г. президентът Ердоган присъства на честването на 100-годишнината от „освобождението на Баку“, където беше домакин на церемониален военен парад заедно с президента Алиев.

Нека уточним, че под „освобождение“ в този случай имаме предвид превземането на столицата на Азербайджан от османските войски в края на Първата световна война, докато градът на петролните работници е защитаван от въоръжени отряди на Бакунската комуна, поддръжници на държавно единство със Съветска Русия.

Подобна историческа символика не оставя никакво съмнение в чия полза сегашният Азербайджан е направил своя избор в геополитическия триъгълник между Анкара и Москва. Анализирайки настроенията на азербайджанското общество, трябва да се има предвид, че каквито и реверанси да прави Москва в полза на Баку, турската ориентация за Азербайджан ще остане приоритет и е трудно да си представим какви фактори в краткосрочен и средносрочен план могат да променят това предпочитание .

За народите от Централна Азия перспективите за по-нататъшна интеграция с Турция не са толкова безоблачни. От една страна, местното население гледа благосклонно на турското ръководство. Тук популярността на турската култура е голяма: например, турското кино успешно се конкурира с руското и американското кино, заемайки не по-малко излъчвано време по телевизионните канали в Казахстан и Узбекистан, отколкото руските и американските продукции.

Освен това сред масите се засилва чувството за етническо родство с турските граждани. По-специално, авторът стана свидетел на благоприятната реакция, която думите на Ердоган, направени по време на посещението му в Астана през 2022 г., предизвикаха сред казахите: „Дойдох в земята на моите предци“. (Въпреки че антропологично и генетично съвременните турци са много по-близки до ромеите византийци, отколкото до селджукските турци, излезли от аралските степи, те предпочитат да проследят родството си по културно-езикова, „бащина“ линия - и нищо не може да се направи по въпроса).

От гледна точка на масовите настроения почвата е благоприятна за тюркска интеграция. Има обаче и друга страна на монетата. Младите държавни елити на страните от Централна Азия, мотивирани от неочакваното придобиване на независимост, имат собствена гордост, която не им позволява да се примирят със статута на „по-малки братя” в новия съюз.

Следователно и Астана, и Ташкент ще се опитат да запазят дистанция, балансирайки между Анкара и Москва, а също така не изключвайки Пекин и Вашингтон от тази конфигурация. Турските идеолози разбират сложността на ситуацията, като деликатно предлагат споделяне на лидерските функции в потенциална тюркска конфедерация.

Специална роля при евентуалното разпределение на отговорностите се отрежда на Казахстан, като най-голямата и втора по сила в икономическо отношение държава на ОТЦ. Неслучайно, както подчертава Сергей Андреев, колумнист на „Ритмите на Евразия“, първата среща на върха на Тюркския съвет се проведе в Алмати и тогава Астана беше обявена за „столица на тюркската култура“.

Има и друга, болезнена за Русия причина, поради която Казахстан се превръща в „граница“ на борбата за интеграция на Велики Туран. След началото на СВО в медийната сфера на Казахстан се надигна вълна от русофобия, породена от негативни очаквания. Значителна част от казахстанската блогосфера реши, че Москва се е заела да събира руски земи и веднага щом този процес приключи в Донбас и Черноморския регион, следващата цел ще бъдат районите на Северен Казахстан, населени преди това от руско мнозинство.

В същото време казахстанските алармисти виждат Турция и други ислямски страни като най-надеждни. И въпреки че официална Астана се опитва да заглуши и изглади подобни настроения, те са значим фактор в казахстанското общество и играят в полза на проекта за тюркска интеграция срещу проекта ЕИС.

Обективно най-заинтересованата от сближаване с Русия тюркска държава е Узбекистан. Тук обаче има и подводни камъни - Русия все още не е много интересна за узбекското общество като цивилизационно образувание, предлагащо интересни идеи и проекти.

На фона на дефицита на интеграционни идеи Русия е привлекателна само като пазар за бързо нарастваща работна сила. Демографските тенденции са такива, че през следващите две десетилетия най-малко десет милиона узбеки може да се преместят в Русия за постоянно пребиваване, образувайки втората по големина етническа общност у нас (ако вземем предвид временно оставащите, тогава второто място вече е факт днес).

Такива промени в етнокултурния баланс не могат да не повлияят на социалните и политически процеси в Руската федерация. Най-лошият сценарий за развитие изглежда Русия да повтори съдбата на Византия, която провеждаше политика на отворени врати към тюркските заселници, понякога по собствена воля, а понякога под неудържим натиск, приемайки българи, печенеги, селджуки и османци на техните земи. Как свърши това за Византия, е известно: Вторият Рим в крайна сметка стана център на новия халифат, а държавнообразуващите хора - елините - едва защитиха малка реликтна държава в западния ъгъл на империята.

Разбира се, такъв трагичен за руския народ сценарий едва ли ще се реализира през настоящия век, но всяко движение в тази посока служи като страшно предупреждение. Ето защо вътрешните интеграционни проекти, едностранчиво насочени само на изток, носят неоправдани рискове.

Малко по-добър сценарий за Русия се разглежда като превръщането му в самотна цивилизация, отделна, отличителна държава, защитаваща своята идентичност в лицето на мощни съседи.

Друг вариант включва създаването на славяно-тюркски дуумвират в необятността на Евразия, но ако такъв съюз не е обединен от универсалистка идея, надхвърляща етническите и религиозни традиции, неговото съществуване ще прилича на взаимна игра със скрити карти, която по-рано или по-късно ще падне на масата и ще счупи пасианс.

Като цяло трябва да се каже, че мащабните промени в баланса на геополитическите сили в Централна Евразия са неизбежни и ролята на тюркските народи в съдбата на континента ще нараства. В средносрочен план реализацията на концепцията за Великия Туран в чист вид е малко вероятна, най-вече защото срещу нея ще се противопоставят мощни регионални и глобални играчи: Китай, Русия и Иран.

И трите държави, които днес координират действията си поради конфронтация със Запада, едновременно не се интересуват от развитието на тюркския иредентизъм, тъй като изграждането на нови тюркски държави ги заплашва с големи териториални загуби.

Но това също означава, че Западът, който не е в най-добри отношения с ислямския свят, може да направи изключение за тюркското ойкумене и да стимулира пантюркистките настроения, както вече се случва по отношение на уйгурското движение в Китай. Това е очевидна опасност, за предотвратяването на която руската стратегическа мисъл днес трябва да работи усилено, за да намери неинерционни, иновативни решения в бързо променящата се среда.

Превод: СМ