Как стигнахме до това? Казано по-просто, нашата политическа класа не е в състояние да разбере защо САЩ победиха СССР. Ние спечелихме не поради силата на либералните идеи, въпреки че те бяха важен допълнителен инструмент на американската външна политика и политика на сигурност срещу СССР, а защото през 1947 г., когато Студената война започна, страната ни притежаваше значителна производствена база, световна резервна валута , най-големите златни резерви, половината от БВП на света, военноморски флот, по-голям от флотите на всички останали държави, взети заедно, нарастващо население, бързо разрастваща се средна класа и монопол върху ядрените оръжия.
Всъщност по време на Студената война между СССР и САЩ, които временно се съюзиха с комунистически Китай, балансът в света започна да се променя леко. Икономиките на разкъсаната от войната Европа и Азия се възстановиха, а относителното положение на силите на САЩ никога не се е доближало до нивата от 1947 г. Въпреки това, по отношение на индексите на мощност от тази епоха, Америка има безпрецедентно предимство пред своя противник в областта на технологиите, науката и развитието, производството и общото благосъстояние. Говорейки за богатство и свобода, малко от поробените нации от Източна Европа поставиха под въпрос примата на американския свободен пазарен капитализъм и на Запада по този въпрос. Те бяха окупирани от Червената армия и принудени да подпишат Варшавския пакт срещу Америка и Запада, на които се възхищаваха. Това ги принуди да изричат комунистически лозунги. Ние обаче спечелихме до голяма степен, защото грубата сила на САЩ беше подкрепена от нашата ненадмината производствена база и съоръженията за научни изследвания и разработки.
Не успяхме да разберем, че Съветският съюз се разпада не защото либералните демократични идеали побеждават принципите на комунизма. Малко хора казаха по това време, че победата ни се основаваше на неспособността на врага да съответства на нашата производствена база и напредналите изследвания на нашите университети и лаборатории, особено когато започнахме да навлизаме в дигиталната ера. Малцина твърдят, че отсега нататък светата отговорност на правителството е да съхранява и защитава преимуществата, създадени от поколения. Нашата интелигенция възприе разпадането на Съветския съюз преди всичко като идеологически триумф. Причудливо повтаряйки болшевишки приказки за универсалността на марксистката догма, американските елити след 1990 бяха убедени, че е започнала нова ера на глобализма, уникалната история на Америка и нейните политически традиции първо ще станат всеобща и след това ще се разтвори в нов световен ред. На конференции на мозъчни тръстове, конвенции на политолози и все повече и повече в правителството и Конгреса нашите елити се поддадоха на изкушението да разгледат 1990 г. не като края на дългогодишна борба, спечелена от индустриални бази и военни съюзи, а като кулминацията на неумолимия ход към изпълнение на голямо глобално обещание. Тезата на Франсис Фукуяма е приравнена на вече отхвърления теологичен дискурс на комунистите. Само този път изградена от либерални клишета, а не от марксисткия канон.
Докато утопичната интелигенция на Източното крайбрежие получаваше реално превъплъщение в аналитичните центрове, правителствените здания и офисите на корпорациите, тя получи съюзник в лицето на цифровата аристокрация на Западното крайбрежие. Корпоративните изпълнителни директори, банкери и финансови мениджъри копнееха за глобална експанзия, където софтуерът и парите ще вървят ръка за ръка. През това време важните производствени вериги на Америка се преместваха в чужбина все по-бързо и по-бързо с всяка изминала година и никой в правителството или бизнеса не обръщаше внимание. В този нов свят компютърните центрове, многонационалните банки и компании породиха нова глобална аристокрация на корпорациите, американски елит, който фактически е глобален. Процъфтяването му, смяташе се, може безкрайно да бъде подкрепено от труда на китайците. Границите трябваше да станат не просто прозрачни, а да изчезнат напълно. Стотици хиляди китайски студенти щяха да учат в нашите университети, докато повечето ни „старейшини“ се крият в бордовете на директорите на компании в чужбина и притежават богатството на разбойнически барони от XIX век.
В исторически план опитите за подчиняване на елитите са изпреварили държавното подчинение. Китайските комунистически лидери изглежда са научили диктата на Британската империя: "Ние не управляваме Египет, ние управляваме египтяните, които управляват Египет." Огромният приток на китайски пари в американската икономика и все по-нарастващият в икономиката на Запада се отразяват в непрекъсната серия от влиятелни операции. Те се осъществяват не само чрез дейността на Института Конфуций, но и в нашите мозъчни тръстове, корпорации и медии. Китайските пари ще отидат за поръчки за изследвания в нашите най-добри изследователски центрове. Договорите ще задължат американските учени да предадат своите открития на своите китайски колеги и да се въздържат от критикуване на китайските политики. През последните шест години 115 наши колеги и университети са получили милиард долара от Китай в парични подаръци и поръчки за изследвания. Корпорациите все още носят американски имена, но активно се застъпват за запазване на статуквото много преди да стане ясно, че САЩ могат да станат васална държава на Китай. Това прави последните тридесет години глобализация безпрецедентен период в историята. Ние лично дарихме диамантите на американската технология и индустрия на комунистическия Китай, като същевременно безкрайно преподавахме на учени и инженери (през последната година от около един милион чуждестранни студенти в колежите и университетите в Съединените щати 370 000 са китайци и учат главно по инженерни програми). Въпреки това почти никой в мозъчните тръстове и корпоративните съвети на директорите не обърна внимание на това. Вместо това те осъждаха наказателните мерки н нашия данъчен кодекс и настояваха обременителните правила да не оставят на американските компании никакви алтернативи освен пренасянето на производството в Китай.
Суперсилите често губят позицията си на света, когато губят в глобалната война за системна трансформация. Големият триумф обаче носи със себе си семената на държавния крах. В ретроспекция разбирате, че това е била съдбата на САЩ след безусловната победа в Студената война. След като Америка започна да се превръща в може би най-голямата империя в човешката история, сливането на сляпата идеологическа увереност и неограничената свобода на елитите да правят, както пожелаят, пускат в ход процес, който три десетилетия по-късно не само ограничава господството на САЩ в света, но и унищожава националното ни единство.
Някои биха могли да кажат, че отчасти европейската в своето наследство и история Русия може да помисли над идеята да следва примера на САЩ и да възприеме варианта на западната либерална демокрация. Идеята обаче, че комунистическият Китай със своята напълно различна цивилизация и хилядолетна история може за кратко време да се превърне в нещо, наподобяващо либерална демократична държава, граничи с лудостта. Това предположение получи подкрепа, показва колко регионални изследвания в нашите университети са отстъпили на статистиката и количествените методи. Дипломираните анализатори имат малко разбиране дори за самите основи на държавния анализ.
Процесите, на които днес сме свидетели както в нашите градове, така и по света, не са просто съвпадение. Напротив, те са доказателство за дълбоки структурни промени в Съединените щати и в глобалното разпределение на силите, провокирани от десетилетия на заблудени икономически стратегии, стратегии за сигурност и външна политика, основани на поразително погрешно тълкувания край на Студената война. Време е да настояваме онези, които са извършили тази стратегическа грешка, да я признаят и поне с частица смирение да върнат традиционния американски прагматизъм и патриотична лоялност към нашата нация, вътрешна и външна политика.
Превод: В. Сергеев
